Хървое Хитрец
Смоговци (33) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 33

За една смърт, за една гладна стачка и как завърши всичко това

Междувременно Папируса умря. За неговата смърт Цобра научи от Кутрето. Една сутрин, тъкмо когато Цобра се стягаше за училище и с двата си свенливо намокрени показалеца имитираше сутрешно миене, в кухнята с тъжно скимтене се втурна Кутрето. Захапа панталоните на момчето, а то със смях се отбраняваше и викаше:

— Пусни ме, трябва да ходя на училище.

Но Кутрето не го пускаше. Тогава Цобра каза малко по-сериозно:

— Пусни ме, космата маймуно, вече е осем без десет.

Но Кутрето не го пускаше.

Цобра се ядоса, грабна една обувка и замахна, за да уплаши животното, но Кутрето нито се уплаши, нито пусна панталоните.

Тогава момчето, все още с обувката в ръка, се сети, че всъщност Кутрето никога не бе проявявало особена склонност към шегите и че покрай Папируса кучето бе придобило отмерени, по старчески достолепни маниери… и това го накара все пак да тръгне натам, накъдето нетърпеливо го дърпаше животното.

Колкото повече се приближаваше към къщата на Папируса, толкова повече се убеждаваше, че се е случило нещо ужасно.

И наистина беше така.

Кучето легна край мъртвия си партньор, лизна вече почти вкочанената му ръка и въпросително погледна Цобра. Момчето със свито сърце се взираше в умрелия си приятел, а сетне бързо се обърна и изтича да викне съседите.

Погребението се състоя няколко дни по-късно на Мирошевац. В Мирогой нямаше място за стареца, тъй като всичко беше вече запълнено — тъпканицата беше по-голяма, отколкото по загребските паркинги… Все пак не можеше да се каже, че погребението беше скромно. И то благодарение на обстоятелството, че Папируса не умря като сетен сиромах. Когато Кмичек, съседът му, когото старецът не можеше да понася, душеше из къщата, използувайки единствената възможност да разгледа жилището на човека, от когото близо петдесет години го деляха само няколко метра, но който все пак нито веднъж не го поздрави, а камо ли да го покани у дома си — та тоя именно Кмичек намери под някакъв стар потир (кой знае къде го беше намерил, купил или откраднал Папируса) едно голямо, запечатано писмо, адресирано до Цобра.

Макар да го засърбяха ръцете, дълбоко в душата си Кмичек беше честен човек и предаде писмото на момчето.

В него пишеше:

Мило Момче

Докато четеш туй Писмо ас ше съм вече мъртъф. Много зле се Чуствам.

Като Умра не пущай никой в къщи. Земи оная стара възглавница на която е исписан Франкопст как се прощава с жена си оная шарената пухкавата. Вътре в тая Възглавница ше намериш Пари туй е за мойто Пугребение а каквото остане е за Кутрето. Ти го земи при Себе си и нека бъде при Тебе докато не Пукне.

Аугуст Крантек

Подписът беше много голям, много натруфен, един от ония австро-унгарски подписи с воланчета, маншети, вълнички и крилца.

Цобра проля няколко сълзи, а Кутрето, почувствувало някак инстинктивно, че на това парче хартия има нещо, което се отнася до останалата част от живота му, лизна писмото в знак на благодарност.

Във възглавницата момчето намери доста голяма купчина пари. Впрочем между тях имаше и стари, излезли от употреба банкноти, но и съвсем нови, а тук-там и по някой златен предмет. Та затова погребението не беше бедняшко. Драгец много честно описа всичко, което намериха във възглавницата, продаде златото, купи парцел, плати ковчега и разноските по погребението, а останалите, пари внесе в банката.

Не липсваха и хора, които да изпратят стареца в последния му път. Защото, макар че Папируса беше в известен смисъл човекомразец, той все пак беше част от Квартала, един от ония, които придаваха колорит на тая малка работническа колония, обкръжена от заплашителни небостъргачи и вонящи фабрики.

Така че и това беше наред. Пък и денят беше хубав, та си направиха една приятна разходка. Всеки хвърли по шепа пръст, много сериозно и с достойнство, както го изисква смъртта.

По-големи проблеми имаше с Кутрето. То, изглежда, беше прочело някъде, че вярното куче умира заедно с господаря си, като чисто и просто престава да яде, докато не измършавее като чироз и душата му не излети през носа. Ето виждате ли колко е лошо, когато кучето чете вестници и възприеме от тях някои чуждоземни нрави.

Цобра, а с него и всички Врагецови (дори и Соня) се видяха в чудо. Защото Кутрето наистина се топеше, лежеше със замислен поглед и от време на време започваше така да вие, че всички ги побиваха тръпки.

Най-учуден от това поведение на Кутрето беше малкият Буцо, който за един хубав сандвич би позволил да изиграят с него футболен мач, а за два — и продълженията му.

— Колко си глупаво, Кутре — говореше малкият на кучето, когато наблизо нямаше никого. — Трябва да се кльопа, знаеш ли. Иначе ти прилошава. Мене ме боли коремът, като не ям. Направо припадам.

И предложи на Кутрето филията си с пастет, но кучето само извърна глава с отвращение и се загледа надолу по улицата, където беше преживяло много щастливи дни, а Буцо захапа лакомството със смесени чувства. Беше му естествено жал за Кутрето, ала щеше да му е жал и ако на кучето изведнъж му се отвореше апетит.

Само Цобра можеше да оправи работата. Момчето седна на малката пейка в двора, пред която лежеше кучето, сложи главата му в скута си и каза:

— Слушай сега! На тебе с твоя пилешки мозък не ти е ясно, че всички трябва да умрем.

Думите му бяха изненадващо зрели за възрастта му, но Цобра си беше такъв.

— И птиците, и дърветата — продължи Цобра, — и тревата, и котките, и кокошките, и мишките, и кучетата, всички трябва да умрат.

Кутрето кимна с глава.

Това поне е ясно, искаше да каже то, но не можеше да говори.

— И хората — продължи Цобра.

Кучето отрицателно поклати глава.

Не, хората не умират, то беше сигурно в това. Хората са твърде умни, за да им се случи такова глупаво нещо. Но, изглежда, че партньорът му все пак беше умрял онзи ден. Впрочем затова сега е в това състояние, нали. Затова не яде. Всъщност мислите ми са доста объркани, реши Кутрето, макар че за едно куче и това беше невероятно. Но, продължи той, кой ще ме храни?

— Сега ти си мое куче и аз ще те храня — каза момчето, налучквайки мислите му. — Имаш в спестовната си книжка толкова мангизи, че можеш само да лежиш и да лапаш. Тъпкан си с пари!

Значи, той ще ме храни, допусна тая възможност Кутрето. Но не, сепна се то, аз непременно трябва да пукна, защото това е много изискано. Ако сега почна да плюскам, ще си остана едно съвсем обикновено куче, което наистина дълго е тъгувало, но накрая все пак е забравило всичко. А аз не искам да забравям, аз искам да пукна и всички да говорят за мене, а и във вестника може да пишат… Друг пък ще пишат! Ами я да чуя какво още ще ми каже тоя малък човек, може пък да ме убеди.

— Сега имаме нова къща, а си нямаме куче. Някой трябва да я пази, когато ни няма у дома, като отидем на кино или на мач, или…

Да, мислеше си Кутрето, това е един много солиден аргумент. Наистина, вече няма да тегля количка, но нима и това не е един вид сътрудничество, и то съвсем почтено? Не ми се живее от рента като някакъв богат безделник, много повече ми се иска да бъда полезен. Ами да, може би така ще е най-добре. Впрочем сега вече наистина чувствувам, че бих могъл да изям цял вол на шиш и то заедно с шиша.

Не получи вол, но му дадоха говежда кайма и мляко.

И то малко, за да не му стане тежко.

Не мина много време и козината му отново придоби стария си блясък, той отново се впусна в нощни авантюри за ужас на съседските котки и често се спираше пред бившата си къща, в която сега се беше настанила някаква далечна роднина на стария Папирус, която бе успяла да измами жилищната комисия, твърдейки, че се грижела за стареца всеотдайно и нежно чак до смъртта му.