Хървое Хитрец
Смоговци (22) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 22

За ужасно лошата Марина и нейния сладкиш

Вторият срок започна с умножението. Щефек (проклетникът му) кой знае откъде се беше научил да умножава и Дадо го гледаше с нескрита завист, но след два дни се случи нещо, което до такава степен погълна сина на Дългоносия, че той престана да мисли и за умножението, и за Щефек, и за всичко останало, което не се казваше МАРИНА.

Учителката представи Марина на класа и й се усмихна окуражително, което впрочем беше съвсем излишно, защото малката въобще не се смути от новата среда.

Татко й и майка й се бяха преместили от Карловац в Загреб и тя трябваше да продължи втория срок в училището на Дадо.

Беше дребна, но огън момиче. Черните й очи непрекъснато шареха натам-насам, а двете й плитки — насам-натам, и не можеше нито миг да стои мирна!

Беше всъщност ужасно палава.

Освен това не се оставяше да я закачат. Когато през първото междучасие Слона я дръпна за едната плитка, тя така силно го ритна в коляното с островърхата си обувчица, че той няколко часа не можа да се съвземе.

Дадо веднага се влюби в нея.

Даде й дъвка, а после и най-хубавия си флумастер, но тя равнодушно прибра всичко: кое в устата, кое в чантата, сякаш това си беше в реда на нещата.

— Това ли е всичко? — нахално попита тя.

Дадо й даде и две картинки. На едната имаше тигър, а на другата — делфин.

— Тия ги имам — каза Марина и му ги хвърли обратно.

Дадо пребледня от яд, а после рече:

— Моят татко прави анимационни филми.

— Много важно — отвърна момиченцето. — Моят татко пък гледа анимационни филми.

Дадо замълча, прехапа долната си устна и каза:

— Моята майка е по-хубава от твоята.

— Може — съгласи се Марина. — Но тогава твоята майка сигурно не ти е истинска майка.

— Защо?

— Защото ти си грозен.

Дадо го засърбя ръката, но се овладя.

— А ти какво си се лепнал за мене? — направо го попита тя.

Сега вече Дадо наистина се обиди и до края на часовете не си проговориха нито дума.

Но мина малко време и ухажването на Дадо отбеляза известен напредък.

Ах, тия жени…

Дадо й беше харесал още щом влезе в класната стая, но не беше редно тя да започне първа…

И така, те станаха общоизвестна двойка. На стената на Небостъргача, точно над прозорчето на парното, се появиха надписи:

ДАДО И МАРИНА СА ГАДЖЕТА

На тях това не им пречеше. Бяха непрекъснато заедно, макар че Марина живееше на „Харамбашичева“. Тя често идваше у Дадови и тъй като майката на Дадо работеше до късно следобед, а Дългоносия невинаги си беше в къщи, Марина скоро стана господар на положението. И боксерът се страхуваше от това дяволско момиче!

Един следобед се случи нещо, което още повече заздрави тяхната връзка.

Дългоносия излезе с Мацалото — и двамата имаха много тайнствен вид. Тайната се състоеше в това, че Дългоносия на всяка цена искаше да вкара Мацалото в Училището за приложни изкуства, а след това лека-полека и в Академията и те отидоха да подготвят почвата.

Така децата, както се казва, бяха „оставени сами на себе си“, а това впрочем най-много им харесва.

Сглобяваха кубчетата „Лего“, но после им омръзна и Дадо предпазливо предложи:

— Марина, хайде да си поиграем на татко и мама.

— Добре — съгласи се тя веднага. — Аз ли да започна?

— Може — каза колебливо Дадо, защото не знаеше какво ще последва.

Марина замахна и му зашлеви такъв шамар, че момчето се завъртя.

— Ти луда ли си! — викна той със сълзи в очите.

— Ами нали ти поиска да играем…

— Това не се играе така…

— У нас в къщи така се играе — отсече момиченцето.

Дадо махна с ръка.

— Глупачка — каза той.

Цупиха се известно време, а после се чу някакъв звук, също като свирката на влак, който влиза в завой.

Той идеше от корема на Дадо.

Малко по-късно се чу подобен звук, само че малко по-висок и по-пронизителен.

Той идеше от корема на Марина.

С една дума, бяха ужасно гладни.

Непоносимо гладни.

        — Да отидем да хапнем хляб с масло — предложи Дадо, който не проявяваше кой знае какво въображение, когато ставаше въпрос за ядене.

— Не искам — отвърна момиченцето. — Яде ми се сладкиш…

— Яде ми се сладкиш — повтори иронично Дадо. — И на мене ми се яде сладкиш — продължи той вече съвсем сериозно, — ама откъде да го вземем?

Момиченцето го погледна презрително и каза:

— Ще си го направим.

— Ти можеш ли?

— То се знае, че мога. Ония, купешките, са истински боклук в сравнение с моите.

— Ами че направи тогава — съгласи се Дадо и устата му се напълни със слюнка.

— Добре. Ти ще ми помагаш. Дай една тава.

Дадо извади най-голямата и седна, за да види какво ще стане.

Момиченцето се качи на един стол и взе да смъква от полицата брашно, олио, сол, захар, какао и да ги хвърля надолу, а Дадо ги ловеше във въздуха.

След това Марина хвана с два пръста долната си устна и известно време остана така, потънала в дълбок размисъл, а после се залови за работа.

Наля половин литър олио, изсипа в огромния съд две кила брашно и кило захар, после посоли всичко това, прибави оцет и олио, пакетче какао, извади от хладилника десетина яйца /като счупи всяко едно в главата на Дадо, вместо в ръба на масата/, след това изстиска малко майонеза, сложи малко червен пипер, канела и карамфил и тъй като не се намери нищо друго, нямаше какво повече да добавя, а взе голямата дървена лъжица, с която майката на Дадо вадеше бельото от пералнята, разбърка сместа, завъртя ключа на печката и бутна своя шедьовър във фурната.

Около половин час гледаха през стъклото, като че ли това беше цветен телевизор, а някъде към обяд Марина реши, че сладкишът е готов и започнаха…

Умният боксер се оттегли в стаята с тихо скимтене, а те лакомо взеха да нагъват, макар че още след първите няколко хапки Дадо се опита да каже, че не е много…

— Мълчи и яж — прекъсна го рязко момиченцето. — Ако не бях аз, щеше да умреш от глад.

Дадо затвори очи и продължи.

И Марина преглъщаше с мъка, но сладко се усмихваше и мляскаше с пълните си, червени като череши устни, сякаш беше кой знае колко вкусно.

След това все пак каза:

— Стига толкова. Останалото ще го хвърлим на боклука.

Дадо си отдъхна, но все пак попита:

— Защо на боклука?

— Така, като изстине не е хубаво.

Около пет часа следобед пред училището с ужасен вой долетя линейка. В нея напъхаха две деца, две малки зелени същества, които охкаха и се държаха за коремите.