Хървое Хитрец
Смоговци (24) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 24

В която Смоговците напускат Черния Загреб и отиват на Белите скали

Дойде време за традиционната екскурзия в края на осми клас и от всички повече или по-малко привлекателни маршрути учениците от класа на Дуня и Мацалото избраха най-интересния, но и най-трудния.

Предложи го класният им, учителят по география, мъжага, висок около метър и деветдесет, който най-много мразеше училището, по-точно обучението в училище и твърдеше, че в него нищо не може да се научи, най-малко географията, затова всеки път, щом му паднеше случай, водеше учениците си сред природата и там им откриваше много тайни, при това не само по своя предмет.

Различаваше се от останалите учители. И то доста. Въобще не държеше на външността си, пускаше си брада, за да не се бръсне, ризите му бяха все някакви карирани и измачкани, за разлика от Брут например, който си нямаше представа от историята, но затова пък изглеждаше така, като че ли го обличаха Карден и Сен Лоран взети заедно, а лицето му беше толкова гладко избръснато, че на него преспокойно можеха да се провеждат европейските първенства по фигурно пързаляне.

Впрочем казваше се Фабиян. Учителят по география, де. Като Фабиян Шовагович^[1], с тая разлика, че нямаше никакво отношение към актьорската игра, а напротив, спадаше към ония неудобни, личности, които говорят това, което мислят, и затова така действуваше на нервите на останалите учители, че те по всякакъв начин се мъчеха да го натопят пред директора и от време на време успяваха, но Фабиян не обръщаше никакво внимание на тези дребни душици.

Той с енергични жестове чертаеше маршрута по картата: Огулин, Клек, Белите скали, Мъркопал, Делнице, Рисняк, Снежник и морето… Кострена. Общо десет дни с раници на гръб, с палатки, тенджери, чинии, консерви.

Всички бяха въодушевени.

С изключение на Цербера.

Той веднага довтаса в училище и поиска обяснение от Фабиян:

— Това ваш план ли е? — попита той.

— Мой — отговори спокойно Фабиян.

— Но те са още деца.

— Не са — каза Фабиян.

— А къде ще спят?

— Там, където може — по хижите, а иначе в палатки.

— В палатки! Ами, ако настинат?

— Няма да настинат.

— Освен това ще трябва да внимавате с тях. Моята Дуня например е вече цяла мома, нали разбирате какво искам да кажа…

— Не разбирам.

— Но разберете ме…

— Не — каза Фабиян и извади от джоба на синята си престилка един геврек. — Искате ли половината?… Освен това, ако не се лъжа, преди малко, струва ми се, казахте, че са още деца…

— Да, но… Всъщност, те са малки, но са големи… т.е. искам да кажа, че не са вече малки, но са достатъчно големи, за да не бъдат малки…

— Значи не искате половината?

— Не искам! — ядоса се Цербера.

— А това какво е? — попита Фабиян и прокара пръст по бузата му. — Не сте се обръснали добре.

И си тръгна.

Цербера бесня три дни, а на четвъртия се поуспокои и Дуня все пак отиде на екскурзията. Палатки взеха под наем от „Велебит“, но бяха тежки за носене. И още как!

* * *

Ще седнеш на скалите

и ще ме прегърнеш…

— пееше приятен баритон.

Не би могло да се каже, че Фабиян е Владимир Ружджак^[2] но имаше много хубав глас, пък и съвсем прилично дрънкаше на китара.

Слънцето беше вече залязло, а Белите скали, островърхи и нереални, се загръщаха във вечерно, виолетово наметало.

Децата седяха, лежаха и клечаха около огъня.

Не им се вярваше, че са все още на Земята.

Затворени в оная мръсна кочина, наречена Загреб, помъкнали от най-ранно детство плоските си стъпала и повече или по-малко изкривените си гръбнаци по мокрия или нажежен асфалт, сами в празните апартаменти или на улицата, която ги дебнеше с колите и с хулиганите-изнудвачи… сега те с изненада се вглеждаха в кристалночистия, прохладен вечерен въздух и се вслушваха в странните звуци на девствената природа, която със знаци, известни само на нея, се готвеше за нощните приключения и утрешната работа.

Телата, несвикнали с кислорода, се чувствуваха като пияни.

Мацалото седеше до Дуня и може би щеше да бъде напълно щастлив, ако Шилото не бе почнал да се навърта около неговото момиче.

* * *

Пътят до Белите скали беше толкова романтичен, колкото и самите скали. Фабиян нае мулета, истински мулета, изненадващо спокойни и послушни и на тях натовариха палатките и раниците. А щяха да нощуват в една колиба с на две на три сковани прегради, в които нахвърляха гумените дюшеци. В колибата имаше само едно малко прозорче, горе, под самия таван.

Преди да заспят, Фабиян, който се беше настанил до вратата, каза сериозно:

— Ако някой излиза през нощта, да не се отдалечава, защото тук има мечки.

Мечки!

Учениците се засмяха, но Фабиян изрева:

— Проклети малки смоговци! Казвам ви, че има мечки. Впрочем, ако утре намеря нечии кости, ще разбера кой се е отдалечавал.

Сега вече всички повярваха. Момичетата възбудено зашушукаха.

А после всички заспаха, моментално.

Но някъде около полунощ Дуня допълзя до Мацалото.

— Мацало, Мацало — зашепна тя уплашено.

— А? Какво има? — стресна се той и в първия миг не знаеше къде се намира.

— Мечки — каза Дуня. — Слушай!

Мацалото се повдигна на лакти и наостри уши. Наистина! Нещо дращеше по вратата и тихо ръмжеше. Мацалото усети как дългата му буйна коса бавно, но сигурно настръхва, така че започва да гъделичка неодяланата греда на тавана.

— Да събудим ли Фабиян? — попита Дуня.

— Няма нужда — чу се приглушеният глас на Фабиян. — Вече съм буден.

Той запали джобното си фенерче и започна да рови в раницата си. Скоро намери онова, което търсеше: някакъв огромен револвер, който не вдъхваше голямо доверие. После стана, затъкна ножа в колана си, улови се с две ръце за гредата и подобно на Винету изчезна през тъмния отвор на прозорчето.

След това се промъкна пълзешком до ъгъла на колибата.

Мечката на вратата, осветена от луната и трепкащата светлина на звездите, беше малко по-особена. Тя стоеше на два крака, не беше много космата, освен по главата и което беше най-интересното и най-странното за една мечка, раменете й бяха наметнати с кожено яке, а освен това носеше къси панталони и беше обута с туристически обувки.

Странната мечка дращеше с един клон по вратата и ръмжеше.

Винету бавно се промъкна до нея, а когато устата му се приближи на двайсетина сантиметра от ухото на мечката, изръмжах всичка сила.

Мечката уплашено извика, краката й се подкосиха и тя седна на земята, като закри с ръце лицето си.

Тогава Винету вкара мечката в колибата и се закани да я напердаши, като й напомни, че тук, толкова далече от цивилизацията, не важат и цивилизованите педагогически методи.

Да ви кажа впрочем как се казваше мечката.

Казваше се Шилото.

И не се вразуми.

На третия ден Мацалото мъкнеше раницата си, мъкнеше я с пот на челото и се чудеше какво става с него, дали не е болен. Защото изведнъж раницата му беше ужасно натежала и той едва дочака почивката. Тогава я отвори, за да извади консерва, и разбра, че не е болен, а някой му беше пъхнал вътре три големи камъка.

И знаете ли кой?

Естествено Шилото.