Хървое Хитрец
Смоговци (26) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Smogovci, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
egersegerdes (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Хървое Хитрец

Заглавие: Смоговци

Преводач: Виктория Менкаджиева

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: Хърватски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: Роман

Националност: Хърватска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 15.07.1986

Отговорен редактор: Лилия Рачева

Редактор: Жела Георгиева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Рецензент: Жела Георгиева

Художник: Панайот Гелев

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1828

История

  1. — Добавяне

Глава 26

Разказва за това, как Дългоносия извървява пътя до Ада и обратно
smog33.png

Малко преди края на учебната година Дългоносия се готвеше за своите пет минути. Удари неговият час, и то не в преносния смисъл на тази фраза, с който често се злоупотребява, а в съвсем конкретния и точен смисъл на думата: неговият анимационен филм, който траеше пет минути, бе включен в конкурсната част на световния фестивал на анимационните филми и това беше достатъчно този иначе симпатичен и скромен човек да се превърне в психопат, който като обезумял обикаляше из апартамента, спъваше се в ръбовете на килимите, удряше си колената в ръбовете на мебелите и въобще витаеше на ръба на безумието, както би казал Мирослав Кърлежа[1].

На въпросите отговаряше неясно и объркано (когато двамата с Дадо ядяха бюрек при баничаря на улица „Влашка“ и баничарят го попита добър ли е бюрекът, Дългоносия го изгледа кръвнишки и каза: „Аз съм по-добър от Бурек!“).

Дадо, който по това време си имаше доста лични проблеми, защото беше зле с делението (а също и с природознание и обществознание), нямаше особена полза от клетия си баща.

Все пак на последния градски тест той, както и Щефек, отговори без грешка (четири страници с по десет въпроса на всяка) и учителката намекна на двамата, че ще минат с отличен, докато малката Марина ще трябва да се задоволи с много добър, от което тя направо цъфна, защото не се надяваше и на четворка.

Същевременно Дадо доказа, че няма грешка, когато рече да се залови за някоя работа, защото в навечерието на първомайските празници той все още не можеше да раздели крушите на ябълките, а камо ли например 81 на 9. Но когато майка му видя, че детето й е изостанало, един прекрасен вторник така го подхвана, че той се изприщи от напрежение, но затова пък в сряда вече се справяше доста добре, в четвъртък и петък много добре, а в събота през нощта човек можеше да го събуди по всяко време и да го попита колко е 56 делено на 7 или нещо още по-трудно…

Тия математически успехи осигуриха на Дадо, а така също и на Марина и Щефек, билети за фестивала, защото Дългоносия беше получил десетина безплатни билета, но какъвто си беше разсеян, си палеше с тях цигарите, та трябваше да се намеси майката, за да спаси останалите няколко.

На съдбоносния ден отидоха в Концертната зала още към четири часа. Тогава именно започваше панорамата на анимационните филми на Уолт Дисни, които децата посрещнаха с голямо въодушевление. Макар че Дългоносия не харесваше особено Дисни, което децата въобще не можеха да разберат, той все пак дойде по-рано, за да може публиката да се полюбува на носа му и въобще на цялата му много известна личност, ала никой не му обърна внимание и той се зарадва, когато светлините угаснаха.

Децата крещяха от възторг особено когато някой цапардосаше някого с метла по кратуната или когато някой котарак тупнеше от покрива през улука, или пък когато някой напъхаше някому лула в устата. В знак на протест Дългоносия нервно и шумно дъвчеше дъвка, та майката на Дадо бе принудена да го ръгне с лакът в ребрата, в отговор на което се чу жален стон.

А след като и това свърши, трябваше да изслушат някакъв човек, който говореше ли говореше… но накрая все пак започна.

Филм след филм.

Някои от тях се харесваха на децата, но повечето те просто не разбираха, затова се протягаха, прозяваха се, почесваха се по главите и непрекъснато питаха за какво става дума, а майката на Дадо нервно шъткаше: „Ш-ш-ш-ш-шт“, защото и тя трудно схващаше гениалните творби.

А Дългоносия колкото повече наближаваше неговото време, толкова по-налудничаво се държеше. Колената му така се тресяха, че разтърсваха предната седалка, а тя от своя страна така тръскаше някакъв възрастен човек, който седеше на нея, че той най-сетне се обърна към Дългоносия и много учтиво го помоли да се успокои, защото в противен случай и той щял да стане неучтив. Това подействува на колената, но затова пък активизира ръцете на Дългоносия, които взеха да подръпват ту брадата му, ту устните, ту вратовръзката, а после авторът извади от джоба си ключовете на своя месарски фиат и така задрънча с тях, че предизвика единодушното негодувание не само на човека, който се заканваше да стане неучтив, но и на по-голямата част от публиката наоколо.

Накрая все пак удари часът.

Говорителят обяви филма „Гвоздеят“ и прочете пълното име и презиме на Дългоносия, който цял разцъфна като ябълка напролет, а зъбите му лъснаха, придавайки на глуповатата му физиономия израза на блажената и щастлива тъпота на преуспелия в живота човек.

Но! Случи се трагедия: една минута след започването на неговия наистина добър филм, лентата се скъса. Лампите светнаха и осветиха изпотения и разярен автор. Настъпи неловка тишина, чуха се отделни подсвирквания, а после говорителят с много учтив глас обясни, че са възникнали технически затруднения, които скоро ще бъдат отстранени и че филмът, който току-що бе прекъснат, ще бъде показан в края на програмата, когато съединят двата края.

Дългоносия отчаяно се сви на мястото си, сложи ръка на челото си и малко оставаше да се разплаче. Децата го гледаха с голямо и искрено съчувствие, а Дадо дори го потупа бащински по гърба. И така програмата продължи: след всеки филм се чуваха ръкоплясканията на публиката, понякога по-силни, понякога по-слаби, но и най-слабите отекваха в ушите на Дългоносия като Ниагарския водопад.

Той бе ограбен, обиден, смазан, а освен това ядосан, ревнив и завистлив. Но! „Колелото на щастието се върти, без да спира“ казва Гундулич[2]. Трагедията със скъсването на лентата скоро показа обратната си страна. А именно, както цирковият акробат получава по-големи аплодисменти, когато успешно повтори номера, в който преди малко е претърпял неуспех — много по-големи, отколкото, ако го беше изпълнил успешно от първи път — така и „Гвоздеят“, показан в края на фестивала, пожъна оглушителното признание на дланите и гласните струни и измъченият автор отново живна и лека-полека започна победоносно да се оглежда наоколо. Само едрите капки пот по челото му напомняха, че е извървял пътя до ада и обратно.

Получи втора награда за петминутен филм, а фактът, че като слизаше от сцената, не улучи стъпалото и се изтърси на пода, не засенчи големия му успех, а точно обратното, осигури му още веднъж аплодисментите на развеселената публика.

Когато излизаха от разкошно осветената Концертна зала, която доблестните загребски строители градиха цели десет години, освирквани от целокупното население, двама младежи тъкмо лепяха афиши със снимката на една разкошна негърка.

Бележки

[1] Мирослав Кърлежа (1893–1982) — най-видният хърватски писател на XX век, автор на романа „На ръба на безумието“. — Б.пр.

[2] Иван Гундулич (1589–1638) — най-изтъкнатият хърватски ренесансов поет. — Б.пр.