Хървое Хитрец
Смоговци (20) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 20

За голямата кафява мечка и за малкия дебел лакомник, за отровните гъби и за още някои други неща

Както вече знаете, Дългоносия и Мацалото се сприятелиха благодарение на мацането и затова една такава картина няма да ви учуди: на върха на Хорватова стубе седяха Дадо, Дългоносия, майката на Дадо, Мацалото, Дуня, Щефек и малкият боксер. С тях трябваше да бъде и Буцо, но него го нямаше, което никой не забелязваше, защото, защото въздухът беше прозрачен като разсънени детски очи, защото Хърватското Загоре, точно обратно, беше сънливо като кафява мечка, която се е приготвила за дълъг зимен сън, но подмамена от топлото слънце, се беше излегнала пред Медведница на шумолящите жълти листа, а по козината й, която беше тук-таме червена, тук-таме тъмнокафява или черна, дори леко виолетова, тук-таме жълта като злато, се виждаха тънки бели линии, по който пъплеха малки черни буболечки. На места козината бе проскубана и откриваше ситни бели точици, от които се издигаха вълма дим. В това нямаше нищо чудно — беше й горещо, за което свидетелствуваха потоците пот, които са спускаха по хълмистия й гръб.

Но Дадо гледаше майка си. Тя седеше с отметната назад глава. Косата й стигаше до игликите и не личеше къде свършва косата и къде започват игликите, защото бяха еднакви на цвят и Дадо за сетен път си помисли, че има най-хубавата майка на света, когато изведнъж ужасен рев процепи тишината.

Майката се стресна, Дадо подскочи, като че ли го беше ухапала змия, а Дуня, която тъкмо се готвеше да погъделичка с една сламка Мацалото зад ухото, тихо изписка.

Какво беше станало?

А, нищо особено. Дългоносия беше запял:

„В гъсталака зелен е мойта колиба…“

Той наистина рисуваше добре, нещо повече, рисуваше отлично, но гласът му беше направо ужасен, а слухът — безобразен. Една нещастна катеричка, която и без това имаше слабо сърце, падна в безсъзнание от дървото, но я спаси оня парашут в задната част на тялото й, та не се преби, а все още замаяна избяга в гората.

„… тя цяла е скрита в зелените клони-и-и-и“

— продължи да пее Дългоносия под съпровода на един кълвач, който следобед работеше без разрешително на близкия габър.

Малкият боксер виеше като отчаяно вълче.

— Престани — викна майката на Дадо. — Слеме и без това е пусто, няма хотели, туристическите хижи само дето не са рухнали, а ти ще разгониш и малкото хора тук…

Междувременно Дългоносия надигна извора на своето вдъхновение, а това беше възкисело загорско вино, и каза:

— Не е бог знае какво, ала весели душата. Освен това имам приятен глас. Веднъж в „Градски подрум“ спечелих сума пари с пеене.

— Спомням си. Тогава ти даваха пари, за да престанеш да пееш.

Дългоносия прибра шишето в кошницата с гъбите. Той сам ги беше брал, защото Дадо твърдеше, че гъбите ги боли, когато ги късат, и решително отказа да участвува в брането. Майката отново попита предпазливо дали със сигурност не са отровни, а Дългоносия се обиди, твърдейки, че той е голям познавач на гъбите, че през живота си е брал всякакви гъби, с изключение на атомни и че в края на краищата не е прекарал детството си в някакъв душен, смрадлив град, където вместо гъби растат кофи за боклук, и много добре знае кое се яде и кое не.

Той говореше така убедително, че накрая майката сви рамене и каза:

— Ти ще ги опиташ пръв и ако до два часа нищо не ти се случи, тогава и ние ще си хапнем.

Но сега е вече време да се запитаме както може би очаквате: КЪДЕ Е БУЦО?

— Добре, а къде е Буцо? — точно в тоя момент попита Мацалото, който, въпреки прекрасната природа наоколо, през цялото време като занесен гледаше Дуня, сякаш я виждаше за първи път.

Разтичаха се на всички страни и започнаха да викат:

— Буцо, Буцо!

Но от Буцо нямаше и следа.

— Проклето дебело идиотче — избухна Мацалото.

— Леле, какъв тупаник ще му хвърля, като го намерим — заканваше се Щефек.

— Вие, Врагецови, винаги ще забъркате някоя каша — присъедини се и Дългоносия. — Но Буцо е толкова дебел, че едва ли се е отдалечил много — прецени той.

Продължиха да го търсят, но разбраха, че дяволът си няма работа и Буцо наистина се е загубил някъде, а слънцето вече полека залязваше, какъвто навик си имаше и без това.

Щефек се сети за филмите с полицейски кучета и викна:

— Боксерът.

— Какво боксерът? — попита ядосано Мацалото.

— В раницата ми са гуменките на Буцо — каза Щефек и бръкна, за да ги извади. — Нека ги подуши и ще ни поведе по следите му.

— Много умно — похвали го Дългоносия.

Щефек пъхна едната гуменка под носа на боксера.

Но той само запримига с очи, краката му се подкосиха и безмълвно се строполи на земята.

— Олеле — викна Дадо. — Умори ми кученцето с тая смрадлива гуменка. — Татко, татко, какво ще правим сега?

Дългоносия обърна боксера по гръб и започна да вдига и да спуска предните му лапи, което много скоро доведе до смайващи резултати. Кучето се свести и отново се разтича, но всички разбраха, че от него няма да има полза.

Горе, на ливадата пред горския дом се чуваха детски гласове и Дуня предложи да отидат там. Може би Буцо си беше намерил компания.

Но Буцо го нямаше и на ливадата. Нито пък в къщичката, която миришеше на наденички с чесън и на чай с лимон.

— Ще пийнете ли нещо? — попита ги жената в полуградски-полуселски дрехи.

Никой не й отговори, затова тя пак се обади:

— Какво има? Изглеждате, като че ли сте видели вещици да яхат метли.

— Изгубихме едно хлапе — каза тъжно Дългоносия.

— Тъй ли? Ами как изглежда? — позаинтересува се жената.

— Малко, дундесто, бузесто, дебело, весело…

Жената цъкна с език.

— Елате с мене в кухнята — каза тя. — Ще ви покажа нещо.

Дългоносия тръгна след нея.

В кухнята седеше нещо малко, бузесто, но лицето му не можеше да се разпознае, защото беше съвсем бяло.

Това беше Буцо, който нагъваше сирене със сметана, но когато забеляза Дългоносия, моментално спря да набива и застина с широко отворена уста, от която падна парченце царевичен хляб.

— От сутринта, значи го търсите — попита жената.

— Ами, от сутринта. Докъм четири беше още с нас — отвърна Дългоносия и изгледа кръвнишки лакомника.

— Тъй ли — рече жената и укорително се обърна към Буцо. — Значи ме излъга… Знаете ли, каза ми, че от сутринта се лутал из планината, че не можел да ви намери и че сума ти време нищо не бил ял, та му дадох сирене със сметана… Това му е четвъртата чиния, значи общо двайсет и пет динара — пресметна тя и протегна ръка.

На Дългоносия не му оставаше нищо друго, освен да си извади портфейла и да брои мангизите, а после хвана Буцо за ухото и го отведе при останалата част от компанията.

По-добре да не ви разправям какво му се случи. Ще спомена само, че дългият крак на Мацалото се заби в дебелото дупе на Буцо, в резултат на което от устата на малкия изпадна и второ парченце царевичен хляб. Буцо тъжно погледна тоя толкова вкусен деликатес и пророни няколко сълзи от приличие, но скоро след това отново изчезна — тоя път само до дървения клозет зад къщата.

Междувременно компанията се развесели: дори майката на Дадо обърна една чашка, а след това заедно с боксера ядоха чеснови наденички със зеле, после Дългоносия поръча още един литър, изпиха и него, а Дуня се разнежи и опря рамо на главата на Мацалото, пардон, опря глава на рамото на Мацалото.

През това време жената забеляза гъбите в кошницата на Дългоносия и попита:

— Как сте, господине?

— Благодаря, много добре — отвърна Дългоносия.

— Как мислите, дълго ли ще живеете?

— О — каза Дългоносия, — дядо ми живя до деветдесет години, та се надявам и аз да я докарам дотам някъде.

— Може — каза жената, — но само ако не ядете от тия гъби.

— Че какво им има на гъбите? — ядоса се Дългоносия.

— Ами туй, че ако хапнете от тях, след няколко часа ще се намерите на оня свят — простодушно рече жената.

— Мислите, че са отровни ли? — обади се майката на Дадо.

— Ами че как — рече жената. — Искате ли да опитате?

— Благодаря — отказа съпругата на Дългоносия и така изгледа мъжа си, че той изведнъж са смали с няколко сантиметра. — Убиец, такъв — процеди тя. Дългоносия стана мълчаливо, взе кошницата и излезе. След няколко минути се върна с празна кошница и каза:

— А сега да пийнем нещо. Досега пих за спасението на Буцо, а сега — за спасението на всички ни — произнесе тържествено той.

И на масата се появи нова бутилка.

Дългоносия се довлече някак си до лифта, ала очевидно не знаеше вече къде се намира. Когато кабината се отдели от земята, той викна:

— Стюардеса! Къде е стюардесата? Няма ли стюардеса на тоя самолет? Кой ще ми донесе нещо пиене?

Фиатчето, онова на месаря, ги чакаше на спирката, но кой да го подкара.

Дългоносия дойде да си го прибере едва на другия ден, след като се наспа добре.