Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОСТРИЕТО НА ФОНДАЦИЯТА. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.11 Фантастичен роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation’s Edge, Isaac ASIMOV]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 448. Цена: 120.00 лв. ISBN: 954-570-012-2.


74

Дом беше възрастен човек. Той изрецитира двеста петдесет и три сричковото си име изразително и с музикални преливания.

— В известен смисъл — рече, — името ми е кратка автобиография и разказва на онзи, който слуша, чете или чувства, кой съм аз, каква роля съм играл в системата и какво съм извършил. И все пак, в продължение на петдесет и няколко години, бях доволен, като ме наричаха Дом. Е, ако се говореше за други с името Дом, ставах Домандио, а при различните ми професионални контакти се използваха и други варианти. Веднъж на геянска година, на рождения ми ден, се рецитира наум пълното ми име — така, както току-що ви го изпях. Много е ефектно, но ми създава неудобства.

Беше висок и слаб, почти мършав. Дълбоко хлътналите му очи искряха с неестествен младежки блясък, независимо че той самият се движеше доста бавно. Тънкият и дълъг нос стърчеше напред, разширявайки се към ноздрите. Въпреки че вените по ръцете му бяха силно изпъкнали, не се забелязваха признаци на старчески артрит. Носеше дълга и сива като косата си мантия, която се спускаше до глезените му, а босите палци се подаваха от сандалите.

— На колко години сте, господине? — попита Тривайз.

— Моля те, Трив, наричай ме Дом. Другите начини на обръщение внасят официалност и пречат на свободния обмен на идеи. В стандартни галактични години съм точно на деветдесет и три, но истинското празнуване ще бъде след няколко месеца, когато наближа деветдесетата си годишнина според геянския календар.

— Не бих ти дал повече от седемдесет и пет-шест, Дом — каза Тривайз.

— Трив, според стандартите на Гея нито възрастта ми, нито видът ми за тази възраст са особено забележителни. Ей, нахранихте ли се?

Пелорат погледна към чинията си, в която се мъдреха остатъците от някаква съвършено незабележима и посредствено приготвена храна, и каза:

— Дом, мога ли да ти задам един неудобен въпрос? Разбира се, ако ти се стори обиден, ще те помоля просто да ми кажеш и аз ще го оттегля.

— Питай — усмихна се Дом. — Горя от нетърпение да обясня всичко за Гея, което възбужда любопитството ти.

— Защо? — попита веднага Тривайз.

— Защото вие сте почитани гости. Мога ли да чуя въпроса на Пел?

— При положение, че всеки и всичко тук участва в груповото съзнание, защо ти — като един елемент от групата — ядеш това, което очевидно е друг елемент?

— Вярно е! Но той се преработва. Ние трябва да се храним и всичко, което може да се яде — растения, животни, та дори и неорганичните подправки, — е част от Гея. От друга страна, нищо не се убива просто от любов към убиването и с ненужна болка. Мисля, че няма да се намери геянец, който да възвеличава приготвянето на нашата храна, защото никой не би ял, ако не трябваше. Не ти ли хареса хапването, Пел? Трив? Е, храната не е за удоволствие. Освен това, макар и погълната, тя остава и, в крайна сметка, също е част от планетното съзнание. Дотолкова, доколкото части от нея са включени в моето тяло, то ще има по-голям дял в общото. Когато умра, аз също ще бъда изяден, та било и от бактериите, дето предизвикват гниенето, и тогава делът ми ще е далеч по-малък. Но някой ден частици от мен ще станат частици от други, от много други човешки същества.

— Един вид превъплъщение на душите — подметна Пелорат.

— На какво, Пел?

— Говоря за оня стар мит, в който някои светове все още вярват.

— Не ми е известен. При случай трябва да ми го разкажеш.

— Но твоето индивидуално съзнание — продължи Тривайз, — всичко онова, което е Дом, никога няма да се сглоби отново.

— Разбира се че не, ала какво от туй? Аз пак ще бъда част от Гея, единствено това има значение. Сред нас се срещат мистици, които се чудят дали не трябва да предприемем мерки за развиване на груповите спомени от минали съществувания. Разумът на Гея обаче диктува, че такова нещо не би могло да се постигне по никакъв начин, а и не би служило за полезна цел. То само ще размъти днешното съзнание… Разбира се, с промяната на условията разумът на Гея също може да се промени, но не виждам това да стане в предвидимото бъдеще.

— Защо трябва да умираш, Дом? — попита Тривайз. — Погледни към своите деветдесет години. Не би ли могло груповото съзнание…

— Никога — Дом за пръв път се намръщи. — Аз мога да допринеса само толкова. При всеки нов индивид молекулите и гените се разбъркват и се получава нещо различно — нови таланти, нови способности, нов принос за Гея. Те ни трябват и единственият начин да ги получим е да отстъпим място. Направил съм повече от възможното, но дори и аз имам своята граница, която наближавам. Желанието да живееш, след като ти е изтекло времето, не е по-голямо, отколкото да умреш преждевременно.

Изведнъж, съзнавайки че е внесъл мрачна нотка във вечерята, той се надигна и като протегна ръце към събеседниците си, ги подкани:

— Трив, Пел, хайде да отидем в моето студио, където ще ви покажа някои от личните си предмети на изкуството. Надявам се, че няма да обвините стареца за малката му суета.

Поведе ги към друго помещение, където на кръгла маса лежаха купчина свързани по двойки опушени лещи.

— Това са проектирани от мен споделяци. Не съм майстор, но съм специалист по неодушевености, с каквито се занимават само няколко души.

— Мога ли да взема един? — попита Пелорат. — Чупливи ли са?

— Не, не. Ако искаш, тупни с тях по земята… Или по-добре недей. Сътресението може да притъпи зрителната острота.

— Как се използват, Дом?

— Слагаш ги на очите си и те прилепват. Не пропускат светлината. Точно обратното — спират я, въпреки че усещанията достигат до мозъка по очния нерв. По същество съзнанието ти се изостря и получаваш възможност да споделяш усещанията на други подобни фасетки. Тоест, ако погледнеш онази стена, ще преживееш онова, което тя самата изпитва към себе си.

— Възхитително — промърмори Пелорат. — Може ли да опитам?

— Разбира се, Пел. Вземи наслуки някой. Всеки споделяк представлява построение, показващо стената или който и да било друг наблюдаван от теб предмет в различен аспект на съзнанието му.

Пелорат постави чифт лещи на очите си и те моментално прилепнаха. Сепна се при допира и дълго стоя неподвижен.

— Като свършиш, постави ръцете си на двете страни на споделяка и ги притисни една към друга — обади се Дом. — Веднага ще излезе.

Пелорат го послуша, бързо примигна и разтри очите си.

— Какво изпита? — поинтересува се домакинът.

— Трудно е да се опише — отговори Пелорат. — Стори ми се, че стената трепти и блести, а на моменти сякаш се превръщаше в течност. Май се явяваха някакви ръбове и симетрията й се променяше. Аз… съжалявам, Дом, но не я намирам за привлекателна.

— Ти не участваш в Гея — въздъхна Дом — и затова не виждаш онова, което ние виждаме. Доста се страхувах от това. Уверявам те, независимо че се използват предимно заради естетическата стойност, споделяците имат и практически приложения. Една щастлива стена е дълготрайна, практична и полезна.

— Щастлива стена ли? — усмихна се леко Тривайз.

— Съществува смътното усещане, че стената изпитва нещо подобно на онова, което за нас означава „щастлив“. Една стена е щастлива, когато е проектирана добре, когато е стъпила здраво на основата си, когато нейната симетрия балансира частите й и не поражда неприятни въздействия. Въз основа на математическите принципи на механиката може да се разработи добър проект, но като се използва подходящ споделяк, се постига фина настройка, достигаща практически измеренията на атома. Тук, на Гея, нито един скулптор не може да произведе първокласна художествена творба без отлично измайсторен споделяк, а тези се смятат за отлични, при положение че аз самият го твърдя.

— Одушевените споделяци, които не са моя област — продължи Дом с възбудата на човек, който си чеше крастата, — ни дават аналогично пряко изживяване на екологичния баланс. Наистина на Гея той е доста прост, както е и при всички други светове, но тук поне сме с надеждата, че го усложняваме и по такъв начин изключително много обогатяваме общото съзнание.

Тривайз вдигна ръка и направи знак на Пелорат да замълчи.

— Откъде знаеш, че една планета може да издържа на по-сложен екологически баланс, при положение че всичките са с прост?

— Ах, ти изпитваш стареца — каза Дом и хитро примигна с очи. — Знаеш не по-зле от мен, че първият дом на човечеството, Земята, е имал изключително сложен екологически баланс. Само вторичните, производните светове, са прости.

Пелорат не можа да се въздържи.

— Но точно този е проблемът, който съм си поставил! Защо само Земята е издържала на сложна екология? Какво я отличава от другите светове? Защо на милиони и милиони други планети в Галактиката, способни да поддържат живот, се е развила само най-обикновена растителност, заедно с малки и неинтелигентни животински форми?

— За това има една приказка — отвърна Дом — или може би легенда. Не гарантирам за достоверността й. Всъщност на пръв поглед звучи като измислица.

Точно в този момент влезе Блис, която не беше участвала в храненето, и се усмихна на Пелорат. Носеше много прозрачна сребриста блуза.

Пелорат веднага се изправи.

— Мислех, че си ни напуснала.

— Съвсем не. Имах да правя отчети, да върша работа. А сега мога ли да се присъединя към теб, Дом?

Дом също се беше изправил (въпреки че Тривайз продължаваше да седи).

— Ти си желана от все сърце и радваш старческите ми очи.

— Сложих си тази блуза именно за да създам радост за очите ти. Пел е над тези неща, а Тривайз не ги харесва.

— Блис, ако си мислиш, че съм над тези неща, някой ден може и да те изненадам.

— Каква чудесна изненада би било — рече тя и седна. Двамата мъже сториха същото. — Моля ви, не исках да ви прекъсвам.

— Тъкмо щях да разкажа на нашите гости историята за Вечността. За да я разбере, човек първо трябва да осъзнае, че могат да съществуват практически безброй вселени. Всяко отделно събитие, което става, може да се случи или да не се случи, или пък да протече по един или друг начин, а всяка една от огромния брой възможности ще доведе до бъдещо развитие на събития, различаващи се поне в известна степен. Блис можеше да не влезе точно в този момент, да е при нас малко или много по-рано или пък, идвайки сега, да носи друга блуза; а дори и с тази блуза, можеше да не се усмихне така закачливо на възрастни мъже, което е нейна добросърдечна привичка. При всяка една от тези възможности или огромния брой други Вселената би поела по различен път и би продължила така след всяка следваща промяна на всяко друго събитие, колкото и незначително да е то.

Тривайз неспокойно се размърда.

— Мисля, че това е обща хипотеза на квантовата механика, всъщност много древна хипотеза.

— А, значи си чувал за нея. Но нека продължим. Да си представим, че хората имат възможност да замразят безброя вселени, да се местят от една на друга, когато си поискат, и да избират коя точно трябва да направят „истинска“, каквото и да е значението на тая дума.

— Чувам словата ти и дори си представям идеята, която описваш, но не мога да повярвам, че подобно нещо изобщо е възможно да се случи.

— Общо взето, аз също не мога — кимна Дом. — Ето защо твърдя, че то прилича на приказка. Независимо от това, в приказката се казва, че е имало хора, които са можели да излизат извън времето и да изследват безкрайните нишки на потенциалната реалност. Наричали са ги Вечни и когато се намирали извън времето, се казвало, че са били във Вечността. Тяхната задача била да изберат най-подходяща за човечеството Реалност. Вършели са безкрайни промени; и тук историята навлиза в много големи подробности, защото трябва да ви кажа, че е била написана под формата на необикновено дълъг епос. Накрая намерили — така се твърди в приказката — Вселена, в която Земята била единствената в цялата Галактика планета със сложна екологична система и развила интелигентен вид, способен да разработи сложни технологии. Решили, че човечеството ще се чувства най-сигурно в това положение. Замразили този низ от събития като Реалност и после престанали да действат. Днес ние живеем в Галактика, населявана единствено от хора и до голяма степен от растения, животни и микроскопични форми, които хората съзнателно или несъзнателно пренасят със себе си от планета на планета и които обикновено объркват местната флора и фауна. Някъде в смътната и мъглява вероятност съществуват и други реалности, в които Галактиката е стопанин на много разумни форми на живот, но те са недостижими. Ние сме сами в нашата реалност. Действията и събитията в нея пораждат нови разклонения, като във всеки отделен случай само едно от тях е продължение на реалността. Така че от собствената ни Вселена произлизат много, вероятно безброй потенциални вселени, но — както може да се предполага — те всички си приличат, защото съдържат Галактика с една-единствена форма на разумен живот — тази, която ни е добре позната. Или може би трябва да уточня, че всички вселени, с изключение на нищожно малък процент, си приличат в това отношение, понеже е опасно да се изключва каквото и да е, когато възможностите клонят към безкрайност.

Той спря, леко сви рамене и добави:

— Така поне се казва в историята. Тя датира от времето преди основаването на Гея. Не гарантирам, че е вярна.

Останалите трима го слушаха внимателно. Блис кимна с глава, сякаш бе чувала всичко и по-рано и сега сверяваше доколко точен е бил разказът на Дом.

Пелорат запази сериозно мълчание почти цяла минута, после удари с юмрук страничната облегалка на стола си.

— Не — каза той със сподавен глас, — това не влияе върху нещата. Няма начин да се демонстрира верността на историята чрез наблюдение или разсъждение. Затова тя е чисто и просто хипотеза, но нека все пак предположим, че е вярна! Нашата Вселена продължава да е тази, в която единствено на Земята се е развил богат живот и интелигентен вид. Така че, в тази Вселена, било тя единствена или само една от безброя възможности, в природата на планетата Земя трябва да има нещо уникално. А пък у нас трябва да съществува желанието да узнаем каква е тази уникалност.

Последва тишина. Накрая Тривайз се размърда и поклати глава:

— Не, Янов, не е така. Да кажем, че шансовете са едно на билион трилиона. С други думи, съществува възможност едно на 1021, при която по пътя на чистата случайност от билионите обитаеми планети в Галактиката само на Земята се е развила богата екология и впоследствие разумен живот. Ако това е така, то една от 10 от различните ниши на потенциалните реалности представлява такава Галактика и Вечните са я уловили. Следователно ние живеем във Вселена, в която Земята е единствената планета, развила сложна екология, разумна форма на живот и напреднала техника. И то не защото на Земята има нещо специално, а защото всичко това просто по случайност се е развило не другаде, а именно там… Всъщност предполагам, че съществуват ниши на реалността, в които пък само на Гея се е развил разумен живот — продължи замислено Тривайз — или само на Сейшел, или само на Терминус, или пък само на някоя планета, на която в настоящата реалност няма никаква живинка. И всички тези много специални случаи представляват нищожно малък процент от общия брой реалности в Галактиката, в които се среща повече от една разумна форма на живот. Предполагам, че ако бяха търсили достатъчно дълго, Вечните щяха да открият потенциална ниша в Реалността, в която на всяка обитаема планета се е развила разумна форма на живот.

— Не би ли могъл също да кажеш — включи се Пелорат — че е била открита реалност, в която Земята по някаква причина не е била такава, каквато е в другите ниши, а специално пригодена за развитието на разум? Всъщност може още да се продължи и да се допусне, че е била открита реалност, в която цялата Галактика не е била както в другите ниши, а някак си в такова състояние на развитието, при което само на Земята е могъл да се породи разум.

— Не е изключено да се предположи и това — кимна Тривайз — но аз смятам, че в моята версия има повече смисъл.

— Разбира се, тя също е съвсем субективно решение — заяви леко раздразнен Пелорат, но Дом го прекъсна с думите:

— Вие спорите от любов към спора. Нека не разваляме тази, поне за мен, приятна и спокойна вечер.

Пелорат се опита да се отпусне, за да отмине раздразнението му.

— Както кажеш, Дом — усмихна се той накрая.

Тривайз хвърляше погледи към Блис, която седеше престорено скромно с ръце в скута си.

— А как се е получил този свят, Дом? — попита той.

— Гея със своето групово съзнание?

Дом отметна назад старческата си глава и пискливо се разсмя.

— Отново легенди! — възкликна той и лицето му се набръчка. — Понякога мисля по този въпрос, докато чета летописите за историята на човека, с които разполагаме. Няма значение, че те внимателно се пазят, картотекират и вкарват в компютър. С течение на времето пак стават неясни и мъгляви. Измислиците се увеличават, приказките се натрупват като прах. Колкото повече време минава, толкова по-прашна става историята, докато накрая се изроди в легенди.

— Ние, историците, сме запознати с този процес, Дом — каза Пелорат. — Съществува известно предпочитание към легендата. Преди около петнадесет века Лийбел Геннерат казал: „Лъжливо драматичното прогонва истински скучното“. Днес това е известно като Закона на Геннерат.

— Така ли? — попита Дом. — А аз си мислех, че тази идея е лично мое откритие. Е добре, Законът на Геннерат изпълва миналата ни история с романтика и несигурност. Знаете ли какво е робот?

— Разбрахме го на Сейшел — отговори сухо Тривайз.

— Виждали ли сте роботи?

— Не. Зададоха ни същия въпрос и щом отвърнахме отрицателно, ни обясниха.

— Разбирам. Знаете ли, че някога човечеството е живяло с роботи, но въпреки това не е вървяло към добро.

— Точно туй ни казаха.

— На роботите били дълбоко втълпени Трите закона на роботиката, които датират от праисторията. Съществуват няколко версии на онова, което може би са били Трите закона. Общоприетото схващане гласяло следното: „1) Роботът не трябва да вреди на човека или, чрез бездействие, да позволи на човека да бъде причинена вреда; 2) Роботът трябва да се подчинява на дадените му от човека заповеди, с изключение на тези, които противоречат на Първия закон; 3) Роботът трябва да защищава собственото си съществуване, стига тази защита да не противоречи на Първия и Втория закон.“ Тъй като ставали все по-интелигентни и всестранно развити, роботите тълкували тези закони, и по-специално най-важния Първи, все по-широко и по-великодушно и във все по-висока степен поемали ролята на закрилници на човечеството. Тяхната закрила задушавала и станала нетърпима. Роботите били изключително внимателни и усилията им — съвсем хуманни, насочени изцяло към постигането на блага за всички. Това обаче ги правело все по-непоносими. С напредъка в роботиката положението се влошавало. Разработвали се роботи с телепатични възможности, което означавало, че дори вече мисълта можела да се следи. Така човешкото поведение ставало все по-зависимо от контрола на роботите. От друга страна, на външен вид те все повече заприличвали на хора, но несъмнено оставали роботи в поведението си. А фактът, че били хуманоиди, ги правел още по-отблъскващи. Затуй, разбира се, на това трябвало да бъде сложен край.

— Защо „разбира се“? — попита Пелорат, който слушаше внимателно.

— Въпрос на логика — каза Дом. — В крайна сметка роботите се развили достатъчно, за да станат досущ като хората и да разберат негодуванието им, че са ограбени от всичко човешко в името на собственото им добро. Роботите били принудени да решат, че за човечеството ще бъде по-полезно, ако то само се грижи за себе си, та макар небрежно и неефективно. Следователно точно те, роботите, били онези, които някак си създали Вечността и станали Вечни. Открили една реалност, в която хората се чувствали най-сигурни — в нея те наистина били сам-сами в Галактиката. После, след като направили възможното според силите си, и с оглед на Първия закон в най-истинския му смисъл, роботите по собствена воля престанали да действат и оттогава насам ние сме истински хора — развиваме се както можем, съвсем сами.

Дом замълча. Погледна към Тривайз и Пелорат и попита:

— Вярвате ли на всичко това?

— Не — бавно поклати глава Тривайз. — В нито един исторически летопис, за който някога съм чувал, няма и следа от подобни събития. А ти, Янов, вярваш ли?

— Има митове, които приличат в някои отношения…

— Остави тия работи. Има митове, дето ще съвпаднат с измислиците на всеки от нас, стига да им се даде достатъчно умно и ловко тълкувание. Аз говоря за историята, за достоверни данни.

— Ами, доколкото знам, няма такива.

— Не съм изненадан — каза Дом. — Преди роботите да се оттеглят, многобройни групи хора тръгнали да колонизират светове в по-далечното пространство, за да приложат собствените си мерки за свобода. Те идвали главно от пренаселената Земя, с нейната дълга история на съпротива срещу изкуствените създания. Новите светове се сторили на хората свежи и ободряващи и те не искали дори да си спомнят за горчивото унижение в детството си, когато били под грижите на роботи-бавачки. Не запазили историческите сведения за този период и затуй го забравили.

— Това е малко вероятно — възрази Тривайз.

— Не си прав, Голан — обърна се към него Пелорат. — Съвсем правдоподобно е. Обществата създават собствената си история и са склонни да заличават семплия си произход, като го забравят или пък като съчинят фантастични героични битки за освобождение. Имперското правителство също е правило опити да потули знанията за предимперското минало с оглед да засили мистичната атмосфера на вечното си господство. Освен това почти отсъстват данни за времето преди хиперпространствените пътешествия и ти знаеш, че повечето хора днес дори не подозират за съществуването на Земята.

— Не можеш да обясниш по този начин две неща едновременно, Янов — каза Тривайз. — Ако Галактиката е забравила роботите, как така Гея си ги спомня?

— Ние сме различни — намеси се Блис с внезапен изблик на сопранов смях.

— Така ли? И в какво? — попита Тривайз.

— Слушай, Блис, остави това на мен — обърна се към нея Дом. — Ние наистина сме различни, люде от Терминус. От всички бежански групи, ние, които накрая стигнахме до Гея — вървейки по стъпките на други, стигнали до Сейшел, — бяхме единствените, усвоили телепатичното умение от роботите. Знаете ли, това е умение. То е вътрешно присъщо на човешкия мозък, но се развива трудно и трябва много изкусност. Пълната му сила се достига след доста поколения, но щом веднъж е започнало да действа, то се самоподхранва. Ние се занимаваме с него повече от двадесет хиляди години, но дори днес единният разум на Гея не е на предела на възможностите си. Много отдавна обаче развитието на телепатията ни накара да осъзнаем наличието на групово съзнание — първо на хората, след това на животните, на растенията и накрая, само преди няколко века, на неодушевената структура на самата планета. Тъй като проследихме пътя назад чак до роботите, ние не ги забравихме. Приемахме ги не за бавачки, а за учители. Почувствахме, че отварят съзнанието ни за нещо, което нито за миг не искахме да загубим. Спомняме си ги с благодарност.

— Но точно тъй, както някога сте били деца на роботите, сега сте деца на груповото съзнание — каза Тривайз. — Не сте ли загубили отново човешката си същност?

— То е различно, Трив. Онова, което вършим сега, е наше по собствен избор. Ето това има значение. Този избор не ни е наложен отвън, а се е развил вътрешно. Различни сме и в още едно отношение. Ние сме единствени в Галактиката. Няма друг свят като Гея.

— Как можеш да си сигурен в това?

— Бихме го разбрали, Трив. Бихме открили световно съзнание като нашето, та ако ще да е на другия край на Галактиката. Ние, например, успяхме да забележим зачатъците на такова съзнание в твоята Втора фондация, та макар и само отпреди два века.

— По времето на Мулето ли?

— Да. Един от нас — кимна мрачно Дом. — Той беше анормален и ни напусна. А ние бяхме наивни и мислехме, че това е невъзможно. Затова и не направихме нищо да го спрем. По-късно, когато насочихме вниманието си към Външните светове, разбрахме за онова, което ти наричаш Втора фондация, и им я оставихме.

Тривайз помълча няколко секунди, после промърмори:

— Натам водят и нашите исторически книги! — поклати глава и добави по-високо: — Гея е постъпила доста страхливо, не е ли така? Вие сте били отговорни за него.

— Прав си. Но щом веднъж обърнахме поглед към Галактиката, видяхме онова, за което дотогава явно сме били слепи. Така че трагедията на Мулето за нас се оказа животоспасяваща. Едва тогава осъзнахме, че в крайна сметка върху ни ще се стовари опасна криза. И това стана, но благодарение на инцидента с Мулето, не и преди да вземем мерки.

— Каква криза?

— Такава, която ни заплашва с унищожение.

— Не мога да повярвам. Вие сте държали настрана Империята, Мулето и Сейшел. Имате групово съзнание, дето може да измъкне кораб от пространството на разстояние милиони километри. От какво трябва да се страхувате? Погледнете Блис. Тя не изглежда ни най-малко обезпокоена. Тя не мисли, че има криза.

Блис беше преметнала стройния си крак върху страничната облегалка на стола и мърдаше пръстчета точно срещу Тривайз.

— Разбира се, че не се тревожа, Трив. Ти ще се справиш.

— Аз ли? — почти извика Тривайз.

— Гея те е довела тук след около сто фини манипулации — поясни Дом. — Ти си този, който трябва да посрещне нашата криза.

Тривайз се втренчи в него и изумлението му постепенно премина в гняв.

— Аз ли? Защо пък точно аз от целия космос? Аз нямам нищо общо с проблемите ви.

— Независимо от това, Трив — каза Дом с почти хипнотично спокойствие, — ти ще бъдеш. Само ти. От целия космос единствено ти.