Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОСТРИЕТО НА ФОНДАЦИЯТА. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.11 Фантастичен роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation’s Edge, Isaac ASIMOV]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 448. Цена: 120.00 лв. ISBN: 954-570-012-2.


XVII. ГЕЯ

70

На кораба от космическата станция му трябваха няколко часа, за да се озове в близост до „Далечната звезда“ — няколко много дълги за Тривайз часа.

Ако положението беше нормално, той щеше да се опита да сигнализира и да очаква да му отговорят. Ако не получеше отговор, щеше да предприеме някакви заобиколни действия.

Тъй като бе невъоръжен и отговор нямаше, не оставаше нищо друго, освен да изчаква. Компютърът не би реагирал на каквато и да е негова заповед, свързана с нещо извън кораба.

Поне вътре всичко работеше изрядно. Животоподдържащите системи бяха напълно изправни, така че физически двамата с Пелорат се чувстваха нормално. Това обаче някак си не бе достатъчно. Времето се влачеше едва-едва и несигурността на онова, което се задаваше, го съсипваше. С раздразнение забеляза, че Пелорат изглежда по-спокоен. И сякаш за да влоши още повече настроението му, професорът извади една малка опаковка с късчета пилешко, която след отварянето бързо и автоматично се самозатопли. Сега той методично нагъваше.

Тривайз сприхаво рече:

— Космосе, Янов! Това вони!

Пелорат се сепна и подуши опаковката.

— На мен ми мирише съвсем добре, Голан.

Тривайз тръсна глава.

— Не ми обръщай внимание. Просто съм разстроен. Само че използвай вилица. Пръстите ти ще ухаят на пилешко цял ден.

Сега историкът изненадано погледна пръстите си.

— Съжалявам! Не съм забелязал. Мислех за друго.

Тривайз саркастично подхвърли:

— Да не би да си се мъчил да отгатнеш от какъв вид ще са нечовеците в приближаващия кораб?

Беше го срам, че е по-неспокоен от Пелорат. Той бе ветеран от флотата (макар, разбира се, никога да не бе виждал битка), а Янов бе само историк. Въпреки това неговият спътник сега си похапваше невъзмутимо…

— Не е възможно да се предположи в каква посока ще поеме еволюцията при условия, различаващи се от тези на Земята — каза Пелорат. — Вариантите естествено не са безкрайни, но са толкова много, че спокойно биха могли да минат за такива. Сигурно е обаче, че геянците няма да са безсмислено агресивни и ще се отнасят цивилизовано с нас. Ако това не беше вярно, досега да сме мъртви.

— Най-малкото все още си в състояние да разсъждаваш, Янов, все още успяваш да си спокоен. А моите нерви като че ли си пробиват път през успокоителното, което са ни дали, каквото и да е то. Имам странното желание да стана и да вървя. Защо тоя проклет кораб не пристига?

— Аз съм човек на пасивността, Голан — отвърна Пелорат. — Прекарал съм целия си живот изгърбен над архивни материали и в очакване да получа още архивни материали. Не правя нищо друго, освен да чакам. Ти си човек на действието и когато е невъзможно да действаш, страхотно се измъчваш.

Тривайз почувства, че част от напрегнатостта му се уталожи.

— Подценявал съм здравия ти разум, Янов — промърмори той.

— Не, не си — кротко рече Пелорат, — но дори и един наивен учен понякога може да почувства смисъла на живота.

— А дори и най-умният политик понякога може да не успее да го стори.

— Не съм казал такова нещо, Голан.

— Ти не, но аз го казвам. Така че наистина е по-добре да стана отново активен. Все още мога да наблюдавам. Корабът, дето идва, е достатъчно близо, за да изглежда определено примитивен.

— Примитивен ли?

— Ако той е продукт на нечовешки умове и ръце, онова, което ми се вижда примитивно, всъщност може да е просто нечовешко.

— Мислиш ли, че е нечовешко творение? — попита Пелорат с леко порозовяло лице.

— Не мога да кажа. Подозирам, че изкуствените творения никога не са чак толкова пластични, колкото могат да бъдат продуктите на генетичните различия.

— Това е субективно предположение. Всичко, което познаваме, са разните култури. Не са ни известни други разумни видове и поради това няма начин да преценим колко пластични могат да са артефактите им.

— Рибите, делфините, пингвините, сепиите и дори амбифлексиите, които не са от земен произход — стига да приемем, че останалите са дошли от Земята, — решават проблема за движението в течна среда чрез приемане на аеродинамична форма. Така че по външен вид не се различават толкова, колкото човек би могъл да очаква, ако се базира на генетичния им произход. С изкуствените творения може да е същото.

— Пипалата на сепиите и спиралните вибратори на амбифлексиите — отвърна Пелорат — ужасно се различават помежду си, а също и от перките, плавниците и крайниците на гръбначните. С изкуствените творения може да е същото.

— Както и да е — рече Тривайз, — сега се чувствам по-добре. Когато дрънкам глупости с теб, Янов, нервите ми се успокояват. Освен това подозирам, че скоро ще разберем в какво сме се натикали. Тоя кораб едва ли е способен да пристане към нашия и каквото и да има на борда му, то ще пристигне насам с някое старомодно въже или пък ние ще бъдем някак си принудени да пресечем разстоянието до него, тъй като унидоковата система ще бъде неизползваема. Освен ако нечовеците не използват някаква съвсем друга система за свързване на звездолети.

— Колко голям е корабът?

— Тъй като не сме в състояние да работим с компютъра и да изчислим разстоянието с помощта на радар, няма как да научим каква е големината му.

Едно въже се изви като змия към „Далечната звезда“.

— Ето! — възкликна Тривайз. — Или на борда има човек, или нечовеците употребяват същото приспособление. Вероятно тук нищо друго освен въжето няма да свърши работа.

— Биха могли да използват тръба — рече Пелорат — или хоризонтална стълба.

— Това са неогъваеми предмети. Ще бъде прекалено сложно да се опиташ да осъществиш връзка чрез тях. Трябва ти нещо, което съчетава здравина и гъвкавост.

Приставъчното въже тъпо издумка върху „Далечната звезда“ и твърдият външен корпус на кораба започна да вибрира. Последва обичайното хлъзгане, докато другият кораб фино регулираше скоростта си, за да я изравни с тяхната. Накрая въжето застана неподвижно между двата звездолета.

На корпуса на чуждия кораб се появи черно петънце, разширяващо се като зеницата на око.

Тривайз изсумтя:

— Диафрагма вместо плъзгащ се панел.

— Нечовешко ли е?

— Не задължително, предполагам. Но все пак е интересно.

Появи се една фигура.

Устните на Пелорат за момент се присвиха и той рече с разочарован глас:

— Прекалено познато. Човек.

— Не е задължително — спокойно възрази Тривайз. — Можем да различим само, че има пет израстъка. Възможно е да са глава, две ръце и два крака, но може и да не са. Чакай!

— Какво?

— Движи се по-бързо и по-равномерно, отколкото смятах… Аха!

— Какво?

— Има някаква тяга. Доколкото мога да преценя, не е ракетен двигател, но и явно не се набира на ръце. Все пак не е задължително да е човек.

Изглеждаше, че чакат невероятно дълго време въпреки бързото придвижване на фигурата по въжето, но най-накрая се чу шум от удар.

— Каквото и да е, след малко ще влезе тук — каза Тривайз. — Изпитвам желание да се счепкам с него веднага щом се появи. — Той сви ръката си в юмрук.

— Мисля, че ще е по-добре да се поуспокоиш — рече Пелорат. — Може и да е по-силно от нас. Може да умее да контролира умовете ни. Сигурно на кораба има и други като него. По-хубаво е да поизчакаме, докато научим повече за съществото, с което ще се сблъскаме.

— Ти от минута на минута ставаш все по-разумен, Янов — отбеляза Тривайз, — а аз — обратно…

Чуха как въздушният шлюз се задвижи и най-после фигурата се появи в кораба.

— Горе-долу нормален размер — промърмори Пелорат. — Скафандърът може да стане и на човек.

— Никога не съм виждал или чувал за подобна конструкция, но ми се струва, че не излиза извън рамките на човешката изработка. Нищо особено не ми говори.

Фигурата в скафандъра се изправи пред тях и един преден крайник се вдигна към заобления шлем, който — ако беше направен от стъкло — явно бе прозрачен само в една посока. Вътре не се виждаше нищо.

С бързо движение крайникът докосна нещо, което Тривайз не успя ясно да различи. Шлемът моментално се отдели от останалата част на скафандъра и се повдигна.

Това, което се показа, бе лицето на млада и безспорно хубава жена.