Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОСТРИЕТО НА ФОНДАЦИЯТА. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.11 Фантастичен роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation’s Edge, Isaac ASIMOV]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 448. Цена: 120.00 лв. ISBN: 954-570-012-2.


56

Кмет Харла Бранно изглеждаше определено по-възрастна от своите шестдесет и две години. Невинаги имаше вид на по-стара, но сега явно бе така. Беше достатъчно дълбоко потънала в мислите си, за да забрави да поглежда в огледалото дори по пътя към навигационното помещение, така че едва сега съзнаваше колко измъчена изглежда.

Въздъхна. Политиката просто изсмукваше живота на човека. Пет години като кмет, а преди това още двадесет с истинската власт в ръцете, скрита зад двама фигуранти. Всичко туй тихомълком, всичко туй — с успех, но всичко туй изсмукваше. А как ли щеше да е, запита се тя, ако имаше напрежение, провал и катастрофа.

Лично за нея може би не чак толкоз зле, реши внезапно. Действието би било освежително. Беше се износила не от друго, а от ужасното разбиране, че не е възможно нищо, освен да се остави на течението.

Не друго, а Планът на Селдън беше успешен, и не друго, а Втората фондация осигуряваше той да продължи да бъде успешен. Тя, здравата ръка на кормилото на Фондацията, (всъщност Първата фондация, но на Терминус никой и не помисляше да прибави прилагателното) просто яздеше гребена на вълната.

За нея историята щеше да говори малко или дори никак. Тя само седеше пред командния пулт на един космически кораб, докато той — корабът — се направляваше отвън.

Дори Индбър Трети, който бе президентствал по време на катастрофалното падение на Фондацията пред Мулето, беше направил нещо. Най-малкото беше се сринал.

За кмет Бранно нямаше да се говори нищо!

Освен ако тоя Голан Тривайз, тоя безмозъчен съветник, тоя гръмоотвод не направи възможно да…

Бранно замислено погледна картата. Не бе от ония структури, произвеждани от модерни компютри. Беше по-скоро тримерен грозд светлини, който холографски рисуваше Галактиката насред въздуха. Въпреки че нямаше как картата да бъде накарана да се помести, завърти, увеличи или свие, човек можеше да я обикаля и да я разглежда от всеки ъгъл. Когато докосна един превключвател, голяма част от Галактиката, може би една трета (като се изключи ядрото, което бе „безжизнена земя“) почервеня. Това беше фондационната Федерация — повече от седем милиона населени светове, управлявани от Съвета и от самата нея; седемте милиона населени светове, които гласуваха и биваха представени в Палатата на световете. Палатата обсъждаше маловажни въпроси, а после ги гласуваше, като никога и по никой начин не се занимаваше с нещо действително сериозно.

Втори превключвател и от краищата на Федерацията тук-там изскочи бледорозово. Сфери на влияние! Това не бе фондационна територия, а райони, които — макар и номинално независими — никога не биха си помислили да се противопоставят на каквото и да е действие на Фондацията.

Не изпитваше съмнение, че има сила в Галактиката, която би могла да противостои на Фондацията, дори не и Втората фондация (стига човек само да знае къде е тя), че Фондацията можеше — когато си поиска — да разпрати своята флота от модерни кораби и просто да основе Втората империя.

Ала от началото на Плана бяха минали само пет столетия. Той изискваше десет века, преди да бъде основана Втората империя, а Втората фондация би трябвало да осигури осъществяването му. Тя поклати тъжно посивялата си глава. Ако Фондацията започнеше да действа сега, щеше да се провали. Въпреки че на корабите й не можеше да се противостои, действието сега водеше към провал.

Освен ако Тривайз, гръмоотводът, не привлечеше мълнията на Втората фондация — и мълнията не бъдеше проследена до източника си.

Тя се огледа. Къде ли беше Кодел? Не е време точно сега да закъснява.

И сякаш самата й мисъл го призова, понеже той влезе с широки крачки, приветливо усмихнат, приличащ повече от всякога на дядо с тия свои сиво-бели мустаци и загоряло лице. Изглеждаше по дядовски, но не стар. Естествено — той бе осем години по-млад от нея.

Как тъй напрежението не му се отразяваше? Нима петнадесетте години като директор на Сигурността не бяха оставили своя отпечатък?