Айзък Азимов
Острието на Фондацията (66)

65

Мун Ли Компор въобще не бе сигурен как трябва да се държи. През по-голямата част от своя живот той беше имал пред очите си образа на всемогъщите говорители, живеещи досами границите на неговия жизнен опит — говорителите, с които от време на време влизаше във връзка и които държаха в мистериозната си власт цялото човечество.

От всички тях в последните години се бе обръщал за наставления именно към Стор Гендибал. Гендибал не бе дори глас, с който много пъти е общувал, а просто присъствие в ума му — хиперразговор без хиперреле.

В това отношение членовете на Втората фондация бяха задминали далеч Фондацията. Без материални приспособления, единствено чрез обучената мощ на ума те успяваха да проникват през парсеците по начин, който не позволяваше да бъдат подслушани и на който не можеше да се попречи. Това бе една невидима и неоткриваема мрежа, здраво опасваща всички светове чрез посредничеството на относително малък брой посветени индивиди.

Неведнъж Компор бе изпитвал особено приповдигнато усещане при мисълта за своята роля. Колко малка е групата, един от членовете на която бе и той; а какво огромно влияние имаше. И колко тайно бе всичко. Дори жена му не знаеше нищо за скрития му живот.

И не друг, а говорителите дърпаха нишките; и точно този Гендибал, който би могъл да стане (мислеше си Компор) следващият Първи говорител — нещо повече от император на нещо повече от империя…

Сега той се намираше тук, в един транториански кораб, и Компор се бореше с разочарованието си, че не бяха се срещнали на самия Трантор.

Впрочем възможно ли бе това да е кораб от Трантор? Всеки един от ранните търговци, пренасяли стоките на Фондацията през враждебно настроената Галактика, сигурно бе притежавал по-добър. Нищо чудно, че на говорителя му е било потребно толкова време, за да измине разстоянието от Трантор до Сейшел.

Не беше оборудван дори с унидоков механизъм, който свързваше два кораба в едно, ако е необходимо да се прехвърля персонал. Даже достойната за презрение сейшелска флота бе оборудвана с такива механизми. Вместо да се възползва от тях, говорителят трябваше да изравнява скоростите, да прехвърля приставъчно въже от единия кораб до другия и после да се придърпва по него — също както в дните на Империята.

„Ама че работа“ — мрачно мислеше Компор, без да може да потисне чувствата си. Звездолетът не бе нищо повече от един старомоден имперски съд, и то твърде малък.

По приставъчното въже се движеха две фигури — едната от тях толкова тромаво, та ставаше ясно, че никога по-рано не е излизала в космоса.

Накрая те се озоваха на борда и съблякоха своите скафандри. Говорителят Стор Гендибал беше среден на ръст и външността му не впечатляваше особено; не беше едър и силен, нито пък излъчваше аура на ученост. Тъмните, дълбоко разположени очи бяха единственият признак за мъдростта му. Ала сега говорителят се оглеждаше наоколо и веднага ставаше ясно, че изпитва благоговение.

Другият посетител бе жена, висока колкото Гендибал и простовата на вид. Тя се озърташе със зинала от изумление уста.