Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОСТРИЕТО НА ФОНДАЦИЯТА. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.11 Фантастичен роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation’s Edge, Isaac ASIMOV]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 448. Цена: 120.00 лв. ISBN: 954-570-012-2.


4

Още не бе настъпила полунощ, когато двама стражи дойдоха да го преместят от една, трябваше да признае, луксозна стая в щаба на Сигурността. Луксозна, но заключена. Затворническа килия, както и да я наричаш.

Тривайз бе имал четири часа за горчив размисъл, като през по-голямата част от времето бе крачил безспирно насам-натам.

Защо беше вярвал на Компор?

Защо пък не? Изглеждаше, че той се съгласява. Не, не е така. Изглеждаше толкова податлив да се съгласи. Не, не е и това. Изглеждаше толкова глупав, толкова лесно управляем, толкова без свои мисли и свое мнение, че Тривайз искаше да се възползва от шанса да го превърне в подходящ резонатор. Компор бе му помогнал да подобри и усъвършенства възгледите си. Беше се оказал полезен и Тривайз му се бе доверил не за друго, а защото изглеждаше много удобно да му се довери.

Сега обаче беше безполезно да се пита дали е трябвало да го прозре. Трябвало е очевидно да следва простата максима, че не бива да се вярва на никого.

Само че как можеш да живееш, като не вярваш на никого?

Очевидно човек трябва да живее така.

И кой би си помислил, че кмет Бранно ще има безочливостта да го изгони от Съвета — и че никой от останалите няма да помръдне, за да защити един от своите събратя? Въпреки че в душите си не бяха съгласни с Тривайз; въпреки че биха били готови да се обзаложат и на последната си капка кръв, че кмет Бранно е права; все пак те трябваше по принцип да се противопоставят на това нарушаване на техните прерогативи. Понякога я наричаха Бранно Бронза и този път наистина бе действала с металическа непреклонност…

Освен ако самата тя вече не е попаднала в…

Не! Подобен ход на мисли води до параноя!

И въпреки това…

Умът му сякаш заброди на пръсти в кръг и още не се бе измъкнал от натрапчиво повтарящото се хрумване, когато пристигнаха стражите.

— Ще трябва да дойдете с нас, съветник — каза важно и безстрастно по-старшият от двамата. Отличителните му знаци показваха, че е лейтенант. Имаше малък белег на дясната си буза и изглеждаше уморен, сякаш бе прекарал твърде дълго на тази служба и направил твърде малко — както можеше да се очаква от войник, чиито съграждани са живели повече от век в мир.

Тривайз не помръдна.

— Вашето име, лейтенант.

— Ивандър Сопелор, съветник.

— Вие разбирате, че нарушавате закона, лейтенант Сопелор. Не можете да арестувате съветник.

Лейтенантът рече:

— Ние получихме пряка заповед, господине.

— Това няма значение. На вас не могат да ви заповядат да арестувате един съветник. Трябва да разберете, че в резултат подлежите на военен съд.

— Вие не сте арестуван — заяви лейтенантът.

— Тогава няма защо да идвам с вас, нали така?

— Инструктираха ни да ви придружим до дома ви.

— Аз знам пътя.

— И пътьом да ви защищаваме.

— От какво? Или, по-скоро, от кого?

— От всяка тълпа, която би могла да се събере.

— В полунощ?

— Точно затова изчакахме до полунощ. А сега, господине, заради вашата сигурност трябва да ви помолим да дойдете с нас. Мога ли да съобщя — не като заплаха, а само за информация — че, ако бъде необходимо, сме оторизирани да приложим сила.

Тривайз знаеше за невронните камшици, с които бяха въоръжени. Надигна се, както се надяваше, с достойнство.

— Тогава към къщи. Или да разбирам, че се каните да ме откарате в затвора?

— Не са ни инструктирали да ви лъжем, господине — каза лейтенантът с някаква особена гордост. Тривайз осъзна, че стои пред професионалист, който, за да излъже, трябва да получи заповед — а и дори в такъв случай изражението и тонът на гласа му биха го издали.

— Моля за извинение, лейтенант — рече Тривайз. — Не исках да намекна, че се съмнявам в думите ви.

Отвън ги чакаше автомобил. Улицата бе празна и не се виждаше никакъв човек, да не говорим за тълпа, но лейтенантът бе говорил правдиво. Не беше казал, че отвън има тълпа или че ще се събере тълпа. Имаше предвид „всяка тълпа, която би могла да се събере“.

Лейтенантът внимателно съпровождаше Тривайз между себе си и колата. Нямаше начин да се извърти и побегне. Сопелор влезе веднага подире му и седна до него на задната седалка.

Колата потегли.

— Щом се върна у дома — каза Тривайз, — предполагам, че ще мога свободно да си върша работата. Например, да напусна моментално, ако реша.

— Нямаме заповед да ви пречим, съветник, по какъвто и да било начин, освен доколкото ни е заповядано да ви защищаваме.

— Доколкото? Какво означава това в случая?

— Инструктиран съм да ви съобщя, че щом се върнете в дома си, няма да можете да го напускате. Улиците не са безопасни за вас, а аз отговарям за безопасността ви.

— Искате да кажете, че съм под домашен арест.

— Не съм адвокат, съветник. Не зная какво означава това.

Сопелор бе вперил поглед право пред себе си, но лакътят му опираше в тялото на Тривайз. Не би могъл да помръдне, без лейтенантът да усети.

Колата спря пред малката къща на съветника в предградието Флекснър. В момента той живееше сам — Флавела май се бе уморила от хаотичния ритъм, който членството в Съвета му налагаше — така че не се надяваше някой да го очаква.

— Да изляза ли? — попита Тривайз.

— Аз ще изляза пръв, съветник. Ние ще ви придружим вътре.

— Заради моята безопасност?

— Да, господине.

Зад входната врата имаше двама стражи. Нощното осветление бе запалено, но прозорците бяха от непрозрачно стъкло и отвън светлина не се виждаше.

За миг той се възмути от нахлуването, но после се овладя и едва забележимо сви рамене. Щом Съветът не бе успял да го защити в самата зала, то явно и неговият дом нямаше да му послужи за крепост.

— Колко от вас са тук? Цял полк?

— Не, съветник — долетя твърд и уверен глас. — Само един човек освен тези, които виждате, и той ви чака доста отдавна.

Харла Бранно, кметът на Терминус, застана на вратата към всекидневната.

— Не мислите ли, че е дошло време да си поговорим?

Тривайз се облещи от изненада.

— Всички тия празни приказки само…

Бранно го прекъсна с нисък, властен глас:

— Тихо, съветник. Вие четиримата, навън. Вън! Всичко тук ще бъде наред.

Четиримата стражи отдадоха чест и се извъртяха на токове. Тривайз и Бранно останаха сами.