Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОСТРИЕТО НА ФОНДАЦИЯТА. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.11 Фантастичен роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation’s Edge, Isaac ASIMOV]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 448. Цена: 120.00 лв. ISBN: 954-570-012-2.


ІІ. КМЕТЪТ

5

Бранно чакаше повече от час и уморено размишляваше. В строгия смисъл на понятието бе извършила нахлуване с взлом. Нещо повече, бе нарушила — съвсем противоконституционно — правата на един съветник. По стриктните закони, които държаха сметка на кметовете още от времето на Индбър III и Мулето, тоест отпреди два века, тя подлежеше на отстраняване от поста си.

Точно този ден обаче в продължение на двадесет и четири часа не бе възможно Бранно да направи грешка.

Само че денят щеше да отмине. Тя неспокойно се размърда.

Първите две столетия бяха Златният век на Фондацията, нейната героична епоха — ако не за нещастниците, живели в ония несигурни времена, то поне погледнато със задна дата. Двамата велики герои бяха Салвор Хардин и Хобър Малоу — полуобожествявани до степен да съперничат на самия несравним Хари Селдън. Тримата бяха триножникът, на който се опираха всички легенди за Фондацията и дори историята й.

В онези векове обаче Фондацията всъщност беше един немощен свят със слабо влияние над Четирите кралства и със съвсем смътна представа доколко закрилящата длан на Плана на Селдън е протегната над него, за да го пази от отломките на могъщата Галактическа империя.

Колкото по-мощна като политическа и търговска общност ставаше Фондацията, толкова по-малозначителни започваха да изглеждат нейните управници и бойци. Лейтън Девърс бе почти забравен. Ако понякога си спомняха за него, то бе по-скоро заради трагичната му смърт в робските мини, отколкото поради ненужната му, но успешна борба срещу Бел Райъс.

Що се отнася до Бел Райъс, най-благородния от противниците на Фондацията, той също бе бързо забравен — засенчен от Мулето, който единствен измежду всички врагове бе нарушил Плана на Селдън и победил и управлявал Фондацията. Единствено той беше Големият враг — по-точно, последният от големите.

Малцина си спомняха, че всъщност Мулето бе победен от една жена — Байта Даръл — и тя беше постигнала победата без ничия помощ, дори без подкрепата на Плана на Селдън. Също така бе почти забравено, че нейният син и внучката й, Торан и Аркади Даръл, бяха победили Втората фондация, като по този начин Фондацията, Първата фондация беше останала върховен господар.

Тези скорошни победители вече не изглеждаха героични фигури. Самото време бе толкова велико, че просто свиваше героите до обикновени смъртни. В добавка биографията, написана от Аркади за нейната баба, я бе принизила от героиня до персонаж на рицарски роман.

И оттогава нямаше никакви герои — дори и такива от рицарски романи. Калганската война бе последният епизод от погълналото Фондацията насилие, но и тя беше сравнително малък конфликт. Близо два века истински мир! Сто и двадесет години без да има и един кораб одраскан.

Мирът беше добър — Бранно не би го отрекла — изгоден мир. Фондацията не бе изградила Втора галактическа империя — според Плана на Селдън сега се намираше на половината път — но като фондационна Федерация бе стегнала в яка икономическа хватка над една трета от разпръснатите из Галактиката политически единици и имаше влияние над онези, които не контролираше. Местата, където изявлението „Аз съм от Фондацията“ не се посрещаше с уважение, останаха малко. Из всичките милиони населени светове нямаше човек с по-висок ранг от кмета на Терминус.

Титлата все още си беше същата. Наследена от водача на единствения и почти изоставен град в един самотен свят в най-затънтения край на цивилизацията преди около петстотин години, сега никой и не помисляше да я промени или да увеличи дори с атом славното й звучене. Всъщност само почти забравената титла на Негово имперско величество можеше да й съперничи по страхопочитанието, което вдъхваше.

Като се изключи самият Терминус, където властта на кмета бе внимателно ограничавана. Споменът за Индбърите беше жив. Хората не можеха да забравят не тяхната тирания, а факта, че бяха загубили битката с Мулето.

И ето я сега Харла Бранно — най-силния владетел от смъртта на Мулето насам (тя отлично го знаеше) и едва петата поред жена на този пост. В подобен ден само тя можеше да упражни открито силата си.

Беше се борила за своето тълкуване на това какво е било и какво би трябвало да бъде правилно срещу твърдоглавата опозиция на хора, които жадуваха за изпълнената с престиж Вътрешност на Галактиката и за аурата на имперската власт, и бе победила.

Още не, беше казала тя. Още не! Втурнем ли се прекалено скоро към Вътрешността, ще загубим по тези и тези причини. И Селдън се бе появил и я бе подкрепил с почти същите думи.

За известно време това я беше направило в очите на цялата Фондация едва ли не толкова мъдра, колкото и самия Селдън. Бранно обаче знаеше, че то може да бъде забравено всеки миг.

И този млад мъж да посмее да я предизвика точно във върховния ден.

И се осмеляваше да смята, че е прав! Точно тук бе опасността. Той беше прав! И понеже беше прав, можеше да унищожи Фондацията!

Сега тя се оказа лице в лице с него и двамата бяха сами.

Тя тъжно произнесе:

— Не можа ли да дойдеш да ме видиш насаме? Трябваше ли да се развикаш за всичко това в залата на Съвета заради идиотското си желание да ме изкараш глупачка? Каква я свърши, неразумно момче?