Скот Сиглър
Земно ядро (8)

7.

6 август, 08:39

Ангъс Кул отвори с трясък вратата на лабораторията, очите му бяха присвити яростно. Бяха му се накарали за втори път от два дни! Само че този път не беше господин Голямата клечка Конъл Къркланд, а Барбара Йекли. Пред нейното конско това на Конъл изглеждаше направо плахо.

Когато влетя в офиса в Ренесанс Сентър, очакваше Йекли да се огъне веднага, но вместо това откри, че тя с най-голяма охота помага на Къркланд с мръсните му номера. За Ангъс не остана и най-малко съмнение кой командва в „Земно ядро“. Йекли и Къркланд, в този ред. Ангъс беше трети. Чак трети.

Никога не бе оставал на второ място в живота си, та какво остава за трето! Трябваше просто да излезе от кабинета й, без да закрещи, да напусне сградата, без да потроши нищо, да се качи в колата си и да отиде в лабораторията, без да избухне в ярост на пътя.

Щеше да им даде да разберат и на двамата. Рано или късно щеше да им даде да разберат.

Затрополи към лабораторията, изпълнен с гордо възмущение. Насочи се право към кабинета си, без да каже и дума на никого. Тази лаборатория, неговата лаборатория, бе царството му, мястото, където той командваше. Да го привикат така, да му заповядват като на някой ученик — това беше нетърпимо. Ангъс влетя в кабинета си, като възнамеряваше силно да затръшне вратата.

Там обаче, на бюрото му, седеше Патрик О’Дойл, навъсен. Ангъс замръзна за миг, изненадан да го види в кабинета си. О’Дойл бе шефът на сигурността в „Земно ядро“ и като цяло гаден тип. Носеха се слухове, че е бивша зелена барета. Освен това се говореше, че е правителствен снайперист и едно време е очистил държавния глава на някаква страна от Третия свят.

Пронизителните очи на О’Дойл, изглежда, не ценяха човешкия живот кой знае колко. Той бе огромен, малко по-нисък от двуметровия Конъл, но много по-тежък, поне сто и десет килограма. Показалото се бирено коремче бе единственият недостатък на иначе стегнатата му фигура. При всяко негово движение мускулите му играеха, а коремчето подскачаше.

Изглеждаше достатъчно възрастен, за да е баща на Ангъс. Оредяваща ниско подстригана бяла коса, под нея розова кожа. Там, където трябваше да се намира дясното му ухо, се мъдреше огромен белег. Носеше безупречна синя униформа без нито една гънка. Напомняше на Ангъс на двукрак дебеловрат едноух булдог.

— Добро утро, доктор Кул — вежливо каза О’Дойл.

— Какво правиш в кабинета ми, по дяволите? — Ангъс подозираше, че ядосаният му тон не е чак толкова убедителен, колкото му се искаше.

О’Дойл не отговори. Вместо това му подаде разпечатка от мейл:

До: [email protected]

От: [email protected]

Относно: Важна задача

Днес ще Ви бъде предадена на ръка конфиденциална информация по куриер. Предайте я на Ангъс Кул. Той ще разбере огромната и важност. Искам да проучи незабавно и щателно района, посочен в писмото. Това става единствения проект на дневен ред, всичко друго минава на заден план. Упълномощавам Ви да използвате всичко, което ще му е необходимо като екипировка, средства и време на персонала. Без външни хора.

Къркланд

— Господин Къркланд ми се обади тази сутрин й ме помоли да се уверя, че ще дойдете навреме — каза О’Дойл. Гласът му бе дълбок и плътен. — Ще остане доволен, като разбере, че сте тук толкова рано. Зачислен съм за постоянно към вашия отдел. Никой няма да влиза или излиза без мое знание, по нареждане на госпожа Йекли. Знам, че това ще причини неудобства, но е забранено да се изнася какъвто и да е материал оттук до второ нареждане. Ако се наложи да работите до късно, сме пригодили източния склад, така че вие и персоналът да можете да поспите. Ще се постарая да не ви преча, доколкото мога.

Любопитството на Кул надделя над яростта от тази намеса във владенията му. През трите години на работа в корпорацията никога не бе виждал нещо подобно. Какво по дяволите беше подпалило такъв огън под задника на Конъл? Какво можеше да е толкова неотложно и да доведе до параноя?

Сякаш за да отговори на мислите му, О’Дойл посегна към джоба си, извади връзка ключове и отключи стоманеното куфарче, което лежеше в краката му. Извади червена папка.

— Това е информацията, която ми е наредено да ви дам. Трябва да я прочетете, а после да ми я върнете. Никой от персонала не трябва да я научава. Инструкциите на господин Къркланд са да не обсъждате подробности от прочетеното с персонала, макар че той разбира, че ще трябва да ги накарате да работят по различни аспекти от тук съдържащото се.

— За какво изобщо става дума? — попита Ангъс и взе папката с такова любопитство, че чак настръхна.

— Не зная, сър. Не съм упълномощен за това.

Ангъс отвори папката. Умът му се въртеше около секретните военни похвати, внезапно наложени в работата му. Беше доклад за металургичен анализ. Трябваше му само един поглед, за да му се изясни всичко. Сега разбра защо се налагаше присъствието на О’Дойл, както и заплахите и натискът от страна на Къркланд. Корпорация „Земно ядро“ бе сложила ръка на нещо, което можеше да се окаже най-богатата мина в историята.

Цифрите в доклада го шокираха. Пробата бе почти чиста платина, примесена с иридий. Ценните метали в природата съдържаха примеси; дори прашецът им съдържаше примеси — но не и тази проба.

С революционните технологии, които беше разработил наскоро, той можеше да състави карта на земните пластове и най-вероятно да посочи точното място на източника. Ако този източник бе с някакви прилични размери, печалбата щеше да е изумителна.

— Трябва веднага да се обадя в геоложката компания „Харисън“ — каза Ангъс. — Трябват ни техните хеликоптери.

— Без външни хора — каза О’Дойл. — Господин Къркланд изрично подчерта това.

Ангъс тропна с крак.

— Но аз трябва да проуча района незабавно!

— Кажете какво ви трябва — спокойно отвърна О’Дойл.

— Трябват ми хеликоптери, поне два, и то оборудвани с най-новите инструменти, които съм разработил. Освен това трябва да са големи, в смисъл товарни.

— Просто ми дайте разпечатка с всичко, което ви е необходимо, и ще ви го осигуря.

— Не ме разбра — каза Ангъс. — Става дума за хеликоптери на стойност половин милион бройката. Дали Къркланд ще одобри това?

О’Дойл търпеливо се усмихна.

— Разбира се, сър. Ако просто ми дадете разпечатка, ще се погрижа за всичко.

Ангъс чак подсвирна. Ако Къркланд харчеше такива средства, без да му мигне окото, този проект направо възлизаше на баснословна сума.

— Ще осигуря пилоти и екипаж от служителите на „Земно ядро“, сър — каза О’Дойл. — Но вие трябва да посочите технически персонал, който да вземе пробите. Господин Къркланд помоли да определите най-добрите и най-доверените си хора за събиране на материала.

Ангъс кимна, после бързо тръгна към лабораторията. Преди обаче да стигне вратата, го спря една силна ръка на рамото му. Той се обърна стреснат.

О’Дойл се усмихна вежливо.

— Трябва да ми върнете папката, сър.

Ангъс примигна, без да разбира, после сведе поглед към червената папка в ръката си.

— О… извинявай. — И едва ли не хвърли папката на О’Дойл.

Докато бързаше към лабораторията, го проследиха десетки погледи. Почувства се по-добре, почувства се отново в свои води. Това беше проект, в който трябваше да вложи и последната капка от своя гений.

— Ранди, стягай се! Отиваш в Юта.

 

 

Сони Макгинес и Чо Такачи продължиха с търсенето на информация за мястото в Уа-Уа. Бяха прекарали четиридесет от последните четиридесет и осем часа заровени в мухлясалите архиви на университета, прелистваха безброй пожълтели вестници, редки текстове и научни списания — много отпреди ерата на компютрите. Чо се тъпчеше с кофеинови таблетки и Сони го избудалка, че нарушава мормонските закони срещу кофеина.

— Направо е непочтително — каза Сони. — За бога, та ние сме в „Бригам Йънг“.

Чо изглеждаше наистина изтощен.

— Какво искаш от мен, старче? Конъл не ме предупреди, че ще будувам цели два дни.

Сони се засмя.

— Дотук с „лесните пари“, а, хлапе?

— Не се притеснявай, не е като да не съм свикнал: Бях студент по медицина, когато постъпих във флота. После завърших.

— Ти си лекар?

— Бях. За около година.

— Какво по дяволите дириш в „Земно ядро“ тогава?

Чо сви рамене.

— Не ми хареса работата в болницата. Твърде много интриги и измами със застрахователните компании и всякакви такива глупости.

Сони кимна.

— Аха. Съдили са те, нали?

Чо го изгледа ядосано за миг, после се усмихна уморено.

— Доста ти сече пипето като за сбръчкано полезно изкопаемо. Да, съдиха ме.

— А и това тука сигурно е много по-вълнуващо от едно скучно спешно отделение — каза Сони.

Чо вдигна рамене и се прозя.

— Всъщност наистина е много интересно. Сега може ли да се върнем към работата, преди да съм припаднал?

Сони не намери кой знае какво като информация за планината Уа-Уа, нито за района на платиненото находище. Хората не си правеха труда да пишат за него поради горе-долу същите причини, поради които поетите не пишат стихове за котешки изпражнения — планината Уа-Уа беше грозна и не представляваше интерес. Сони обаче намери няколко геологични проучвания на района, като повечето бяха написани от студенти, които защитаваха докторат. Едно бе наистина любопитно.

Докладът беше озаглавен „Тунели в южната част на планината Уа-Уа“ и бе дело на някой си Самюъл Дж. Андерсън от 1942 г. Сони откри препратка към Андерсън, докато преглеждаше дебелите кожени томове със стари университетски вестници на „Бригам Йънг“. В статията се разказваше как студентът открил пещерни образувания в Уа-Уа. Сони претърси каталозите и намери доклада — покрити с плесен листове — в едно ръждясало чекмедже. Очевидно не бе четен от десетилетия. Много от старите доклади с проучвания все още се пазеха, още от времето, когато „Бригам Йънг“ бе имал само двайсетина хиляди студенти.

Сони хвърли на доклада само един бегъл любопитен поглед, но после видя местоположението на тунела, което, ако бе точно, бе на по-малко от километър и половина североизточно от Силвър Спринг. Освен това се намираше на по-малко от километър източно от мината на Джесъп. Пещерата на Андерсън бе точно между две платинени находища.

В доклада се описваше как Андерсън открил дълъг пасаж на хиляда и петстотин метра височина. Заедно с приятелите си влязъл в един от тунелите. Минали 120 метра и се натъкнали на срутване, което блокирало тунела. Андерсън предполагаше, че в пещерите са живели първобитни хора. Базираше теорията си на инструмент, който бе открил в тунела.

Кръвта на Сони замръзна, когато прочете повече за въпросния инструмент. Андерсън не смяташе, че има кой знае каква стойност в сравнение с геологичните проучвания, но го бе впечатлил достатъчно, за да го опише накратко.

„На около седемдесет и пет метра навътре в пещерата намерихме примитивен инструмент. Изглежда, е стъргало, а може би оръжие. Острието е метално, очевидно изработено от сръчен майстор, с дължина трийсет и пет сантиметра и ширина десет. Към дупката в средата на острието е привързано тънко грубо въже, което почти се е разложило. Хората, които са го създали, очевидно са имали добри умения в обработката на метал. Ножът има назъбено острие от външната страна, все още много остро, въпреки че е престояло в пещерата от незапомнени времена. Изглежда, ножът е стоманен. Качеството на изработката е отлично, но тъй като не съм антрополог, съм сигурен, че такъв артефакт не е нищо необичайно. Ще го предам в департамента по антропология“.

В доклада на Андерсън бе включена груба скица на острието. Двойният полумесец със зловеща форма изглеждаше точно като оръжието, с което Джесъп бе извършил убийствата осемдесет години по-рано.

В доклада си Андерсън бе изписал до рисунката с ножа числото 32. Беше номер на препратка. Сони я потърси и откри друго число. Възбудено го записа в тетрадката си с бележки.

— Какво пишеш? — попита Чо.

— Изглежда, е препратка към архив — каза Сони. — Обзалагам се, че Андерсън е предал ножа в департамента по антропология. В повечето музеи разполагат с повече предмети, отколкото могат да изследват. Архивират се купища материали. Трябва да видиш тези проклети хранилища — дори и най-старите работници в музеите не познават и половината неща.

— Значи този нож е някъде в университета?

— Възможно е. Ще проверим веднага щом приключим тук.

Чо го погледна въпросително.

— Какво общо има един нож от архивите с миньорската работа?

Сони разсеяно се почеса по брадата. Добър въпрос. Какво общо имаше нож от някакво отдавна изчезнало индианско племе с платиненото находище? Вероятно нищо. Но това не удовлетвори любопитството му. Ако този нож съществуваше, същият като онзи, с който Джесъп бе заклал хората си, Сони просто трябваше да го види.

— Никога не се знае — каза Сони след дълга пауза. — Някакъв странен нож се споменава за втори път. Искам да се уверя, че не изпускам нещо.

— Определено си упорит стар пръдльо, Сони — отвърна Чо с уморена въздишка.

— Гледай и се учи, момче. Няма да забогатееш като мен, ако се надяваш само на добър външен вид и голяма работа в гащите — пък и без това ти липсват.

Чо се засмя, а Сони продължи с четенето на доклада на Андерсън. Той завършваше с подробни планове за следваща експедиция, която бе насрочена за месец март 1942 г. Андерсън бе открил, че тунелът е блокиран. Смяташе, че ако го разчисти, ще може да влезе по-навътре в планината.

Не намериха други доклади на Андерсън. Сони отново се върна към томовете на университетския вестник, като започна да гледа броевете от март 1942 г. По онова време вестникът бе малък; повечето издания бяха по шест страници. Бързо можеха да се прегледат броевете от цяла година. Само след три минути намери друга статия за Андерсън, с дата 4 април 1942 г.

Прочетоха за изчезването на тримата студенти. Сони почувства как душата му се вледени.

— Продължавай да търсиш — каза Чо. — Може би са ги намерили по-късно.

Във всеки брой на вестника пишеше за изчезналите студенти, но статиите ставаха все по-кратки. Последната статия, която намериха, бе в изданието от 30 май 1942 г. В нея просто се съобщаваше, че се предполага, че студентите са мъртви.

— Изглежда, не е от най-приятните места — каза Чо, веселостта му май бе помръкнала. — Може да го наречем Погребалната могила.

Сони трескаво умуваше. Посегна и взе чашата, за да изплюе малко тютюнев сок; от бялата му брада до ръба на чашата се проточи тънка струйка. Имаше само две подробно документирани изследвания на района, като и двата пъти изследователите бяха загинали или изчезнали. Или бяха полудели. Започна да си мисли, че може би има причина това платинено находище да е останало незабелязано повече от век. Освен това започваше да се съмнява дали трябва да се ангажира с проекта на „Земно ядро“.

Не можеше да се оттегли обаче, още не, не и при двата процента от бъдещите добиви на мината. Разбира се, той си имаше милиона, но тези два процента можеха да се окажат безбожно голяма сума в близко и по-далечно бъдеще. Тези два процента можеха да са наследството, което да остави на децата и внуците си, достатъчно пари, за да се устроят за цял живот.

Според договора, който беше сключил, ако изоставеше проекта, преди мината да започне да функционира и да дава печалби, щеше да ги загуби тия два процента. Ако държеше на тях, трябваше да се погрижи за нещата.

Това можеше да отнеме месеци. Месеци в онази планина, с онова лепкаво зловещо чувство, което пъплеше към слабините и го гъделичкаше по топките. Трябваше да отлети за Рио още сега и да се остави да бъде гъделичкан по топките от нещо много по-дружелюбно от онази мрачна мъртва планина.

Не бяха само парите. Трябваше да разбере защо хората изчезваха или умираха в Погребалната могила. Любопитството винаги бе надделявало над здравия му разум. Понякога това любопитство му носеше богатство, макар да вървеше по най-нищожната следа, а понякога го докарваше до задънена улица след цели седмици упорит труд. Обикновено следите бяха съвсем случайни. Сони обаче просто трябваше да научи цялата история, независимо колко тривиална можеше да се окаже.

Имаше още какво да се научи, още мрачни тайни, заровени в плесенясали купища хартия и забравени счетоводни книги. Неща, които не искаха да бъдат открити, които искаха да отмрат и да се изгубят в миналото.

 

 

9 август

 

Хеликоптерът, модел CH-47 С Чинук, бръмчеше в нощното небе над планината Уа-Уа, напред-назад, напред-назад, като при всяка обиколка се придвижваше с 400 метра на юг. Малките антени, прикрепени към долната част на хеликоптера, излъчваха мощни радарни сигнали към земята и регистрираха отразяването им.

Ранди Райт седеше в товарното отделение и гледаше как лаптопът му се изпълва с данни — данни, които показваха състава на терена долу. Миналата нощ бяха приключили с посока север — юг, а след два часа щяха да са готови и с посока изток — запад. Това бе голямо постижение. Бяха картографирали радиус от четиридесет километра само за две нощи.

Беше изпратил екип, който да събере проби от почвата и растенията в целия район. Друг екип подготвяше експлозиви. Сложни инструменти щяха да уловят отраженията от ударните вълни. Щом приключеха с картографирането, съберяха данните и класифицираха пробите, екипът щеше да гръмне експлозивите и да отчете резултатите.

Когато приключеха с това, щяха да въведат данните и той щеше да се върне в Детройт. Беше експресно събиране на данни за два дни, научен еквивалент на командоска атака. При технологията, с която разполагаше обаче, два дни му бяха напълно достатъчни, за да предостави на Ангъс всичко необходимо.