Скот Сиглър
Земно ядро (22)

21.

01:17

Ахмед и Катерина умираха за сън, но пък вече знаеха, че не са допуснали грешка. Два пъти бяха проверили цифрите и втория път уравнението даде същите резултати.

— Майко мила — успя да промълви Катерина.

— Да — тихо отвърна Ахмед, очите му бяха вперени в екрана. — Майко мила.

В това нямаше логика. Никаква логика. Но не в това беше въпросът. Защо или как всъщност нямаше значение. Беше очевидно кога — и трябваше незабавно да се предприеме нещо.

Катерина хукна навън, Ахмед тичаше след нея. Умората им сякаш се изпари. Тя изкрещя на един от пазачите да им докара джип. Скочиха в него и отпрашиха към входа на галерията. Щяха да им трябват поне двайсет минути, за да стигнат дотам, включително да се изкачат пеша по склона. В хоризонталната галерия имаше телефонна връзка с асансьорната шахта и това бе единственият начин да се свържат с Конъл.

Катерина грабна уоки-токито на шофьора и изпрати съобщение на пазача на входа. Надяваше се, че той ще успее да предаде съобщението навреме.

 

 

01:19

 

Кейла видя как двамата учени изскочиха от лабораторията, метнаха се на джипа и отпрашиха към мината. Поведението им говореше, че нещо много се е объркало. Тя засече съобщението им до пазача на входа на галерията. Катерина Хейс искаше всички да излязат от мината веднага. Но защо? Срутване? Подземни води? Отровен газ? Не знаеше. Не можеше да засече сигнали от мината, защото използваха пряка телефонна линия. Не знаеше какво става в планината.

Но историята определено ставаше интересна.

 

 

01:21

 

Въпреки бавния ход на Санджи уморената група на Конъл стигна асансьорната шахта само за четирийсет минути. Конъл застина, когато видя, че Либранд не е сама, а с Мак и Фриц Шъруд.

Мак лежеше изтощен в прахта. Приличаше на жертва на бомбен атентат, но не бе пуснал автомата. Фриц се беше опрял на ръба на асансьорната шахта. Лицето му бе пепеляво.

Либранд гледаше смутено.

О’Дойд хвърли поглед към двамата проснати мъже, после и към Либранд.

— Казах ти да ги изпратиш горе — каза тихо и ядосано. — Казах ти го изрично.

— Не искат — отговори Либранд. — Искат да изчакат всички да се върнат, в случай че някой е открил Янсон.

— Моят човек се изгуби там — каза Мак. — Няма да го изоставя.

Конъл пристъпи напред, застана пред О’Дойл, взря се в Мак и каза твърдо:

— Това не е твоят човек, а моят човек. Всички сте мои, всички работите за мен и ако още веднъж не се подчиниш на заповед, ще се озовеш на самолета за Австралия по-бързо, отколкото можеш да си представиш.

— Бях с него, когато пострада — каза Фриц. — Трябва да остана долу до последно. Това е най-малкото, което мога да направя.

Конъл го изгледа ядосано.

— Ти направо можеш да си стягаш багажа. Мак ми трябва, но ти не. Уволнен си.

Фриц понечи да заговори, но бе твърде изтощен да протестира. Опря глава на скалата и затвори очи.

Индикаторът на вратата на асансьора светна от стрелка нагоре на стрелка надолу — вече идваше към тях. Конъл си погледна часовника: още двайсет минути, преди да успее безопасно да изведе всички. Дотогава просто трябваше да чакат. Всички щяха да се качат заедно. Когато се окажеха в безопасност на повърхността, щеше да обмисли ситуацията наново. Изчезването на Янсон и най-вече отрязаният палец изтъкваха един факт, който му бе убягвал доста време — че никакви пари не заслужават да се рискува човешки живот. Той бе поставил значението на Плътната маса пред безопасността на хората си. Сега осъзнаваше колко е оплескал всичко, как е позволил на самосъжалението да изопачи приоритетите му. Това не му харесваше, никак даже.

Възможно бе Янсон да е шпионин, но по-вероятно беше да не е. И в двата случая някой се бе добрал до Янсон и го бе отвлякъл. О’Дойл бе казал, че Янсон несъмнено е мъртъв — било пределно ясно от пръските кръв по стената. Който и да бе отвлякъл Янсон, нямаше да се поколебае да убие отново. Конъл трябваше да изведе хората си оттук. След това щеше да направи реорганизация и да слезе с въоръжен, отпочинал и подготвен екип. Забавянето можеше да му струва Плътната маса, но можеше да спаси нечий живот.

Телефонът иззвъня.

Конъл грабна черната слушалка, която бе окачена на стената.

— Къркланд слуша.

— Господин Къркланд, Бил Кук е — отвърна гласът. — В хоризонталната галерия съм. Току-що получихме радиосъобщение от доктор Хейс. Тя идва насам, за да говори директно с вас.

— Какво е съобщението?

— Каза всички да излязат от мината незабавно — отговори Кук. — Каза, че е спешно.

Конъл стегна пръсти около слушалката. Топката в стомаха му се сви още повече. Изведнъж почувства и друго спешно — че трябва да отиде до тоалетната.

— Кажете й, че вече сме се заели с това, господин Кук. Да се обади веднага щом пристигне. И не изпращайте, повтарям, не изпращайте никой долу, ясно ли е?

— Да, господин Къркланд.

Конъл затвори. Вероника, Санджи, Либранд, О’Дойл, Мак, Лашон и Фриц го гледаха. Животът им бе в опасност и това бе по негова вина. Пак си погледна часовника. Нещо лошо се мътеше. Само се надяваше, че ще почака още осемнайсет минути.

Някъде далече горе чу слабият глух метален екот на слизащия асансьор.

 

 

01:24

 

Сега Сони разбираше как се чувства заекът преди смъртоносната захапка на хищника. Лежеше на леглото си и трепереше. В стомаха му се бе загнездил страх и се виеше като червей на дъното на бутилка текила, бял, лигав и отвратителен.

Това подло чувство, което се влошаваше още откакто бе дошъл в Погребалната могила, сега бе толкова силно, че той едва го издържаше. Обаче бе в безопасност в бараката. Нали?

Образът на грубата пещерна рисунка изскочи неканен в главата му. Това означаваше нещо, но какво? Какво бе означавало за Андерсън и другите студенти по геология през 1942 година? Сони се зачуди дали студентите са се чувствали като него сега. Дали хората на Джесъп също са го почувствали и са го пренебрегнали.

Очите му се разшириха, дъхът му секна. Джесъп! Статията във вестника. Значението на пещерната рисунка изведнъж го връхлетя като лавина.

Кучи син!

Седна в леглото, очите му зашариха из стаята като на дивеч, който се опитва да забележи таящ се хищник. Стана, метна раницата на рамо и се втурна към вратата. По дяволите джипът, по дяволите парите и по дяволите оня кучи син Къркланд. Щеше да изпрати човек за джипа по-късно, това наистина нямаше значение в момента. Имаше достатъчно запаси в раницата, за да стигне до Милфорд. За повечето хора това пътешествие щеше да е глупаво начинание, но след четирийсет години в пустинята той знаеше, че лесно може да се справи, бутна с една ръка вратата на бараката; с другата яростно стискаше индианския амулет на колана си.

 

 

01:28

 

Катерина и Ахмед едва си поемаха дъх.

Краткият път до галерията бе изморителен, но се понасяше. Тичането нагоре по склона обаче бе нещо съвсем различно.

Когато стигнаха, Кук й подаде телефона. Конъл вече беше на връзка. Първата група миньори тъкмо излизаше от галерията, а асансьорът вече тръгваше надолу.

— Господин Къркланд!

— Какво ново, доктор Хейс?

— Боже мой! Изведете всички оттам! Веднага!

— Точно това правим, доктор Хейс, но асансьорът не може да се движи по-бързо. Успокойте се и ми кажете какво става.

Катерина приклекна, пое дълбоко дъх и се опита да успокои стомаха си.

— Аномалиите, за които говорихме. Спомняте ли си?

— Разбира се.

— Е, имаше още една, откакто слязохте долу. С Ахмед проверихме някои измервания. Времето между епицентровете и отчетите съответства на данните за прокопаване на тунели през съответните скални пластове. Почти сме сигурни, че аномалиите са срутвания, причинени от взривове и падане на скален материал. Пътят води право към върха на шахтата! Няма съмнение, че не е естествено явление!

— Повторете, за да съм сигурен, че съм ви разбрал добре, доктор Хейс. И този път на нормален език.

Катерина пак пое дъх и след миг каза:

— Срутванията не са естествени. Някой прокопава тунел право към шахтата.

 

 

01:30

 

Конъл скупчи Мак, Вероника, Санджи и Фриц до ръба на асансьорната платформа. Вероника и Санджи стояха нервно, Мак и Фриц просто, лежаха в прахта, Фриц бе заспал дълбоко и очевидно не се тревожеше за скорошното си уволнение. Конъл не можеше да ги вини: те бяха прекарали повече от дванайсет часа в горещите тунели в пълзене, катерене и търсене.

О’Дойл, Либранд и Лащон стояха на шест метра навътре в тунела, с гръб един към друг и с готови за стрелба оръжия. Блокираха всякакъв достъп от пещерата към асансьора.

— Конъл — високо се обади Вероника. — Бихте ли ни казали какво по дяволите става?

Явно вече не държеше да са на „ти“.

— Вероятно нищо, доктор Рийвс — отвърна Конъл и погледна асансьорната шахта, после часовника си — за десети път през последните две минути.

— Нищо? О, тогава може би ще ми кажете защо са тези въоръжени с автомати пазачи?

Конъл въздъхна. По-добре беше да им каже, и без това щяха да разберат.

— Както вече знаете, един миньор, Брайън Янсон, изчезна. Имаме основание да вярваме, че тук долу има още, някой. Този някой може да е ранил или дори убил Янсон. Трябва да изведем всички на повърхността веднага.

Вероника не отговори нищо. Може би изведнъж осъзна колко опасна може да се окаже ситуацията. На три километра под земята — и само един изход. Веднъж и тя да спре да приказва, отбеляза Конъл.

Шумът от асансьора вече бе по-силен — звук, който обещаваше безопасност. Конъл пак провери часовника си, после отново погледна в асансьорната шахта. Стори му се, че вижда дъното на асансьора високо горе.

 

 

01:32

 

Катерина, Ахмед и Кук тичаха към шахтата. Краката на Катерина протестираха, дъхът й излизаше на изгарящи пресекулки — да, трябваше да влезе във форма, щом всичко това приключеше. Бе прекарала твърде много време на дупето си в лабораторията.

Усети тътена, преди да чуе ужасния стържещ звук на падащи камъни. Опита се да спре, но земята под краката й се люшна и тя падна. Остра болка я прониза в коляното. Вдигна глава и видя, че Ахмед тромаво се изправя. Кук й помогна да стане и отново се втурнаха напред.

В галерията отпред се понесоха странни шумове, като от удряне на метал и камък. Идваха към тях. Чуха се и други шумове, които тя не можеше да определи точно, но които смразиха душата й. Ако вече не се бе затичала напред с другите, щеше да се обърне и да се затича обратно.

Това щеше да е най-умното нещо в живота й.

Но за Катерина Хейс бе твърде късно.

 

 

01:39

 

Грохотът на слизащия асансьор заглуши всички други звуци и Конъл не чуваше нищо освен стърженето на механизма и скърцането на метал. Нищо необичайно.

Нищо, докато не се чу шумът.

Всички разговаряха нервно и чакаха асансьора. „Шумът“ бе внезапно остро стържене на метал, което отекна продължително в дългата шахта. Разговорите моментално секнаха. Измина кратка секунда, в която всички чакаха, извърнати към асансьорната шахта, за да видят причината за шума.

Конъл пръв видя опасността. Асансьорът наистина слизаше, но доста по-бързо от обичайното и килнат на една страна; стържеше по гладката стена на шахтата и хвърляше ярки оранжеви искри.

— Бягайте! — изкрещя Конъл, обърна се и изтича настрани. Този път никой нищо не каза; всички просто се обърнаха и лудо хукнаха към тунела.

О’Дойл и Лашон ги пуснаха да минат пред тях. В следващия миг О’Дойл осъзна, че са с човек по-малко, и изкрещя:

— Фриц!

Фриц още спеше и не усещаше шума и опасността. Очите му примигнаха и той едва вдигна глава. О’Дойл се втурна напред, но по-младият Лашон бе по-бърз и взе шестте метра до асансьора на дълги мощни скокове.

Асансьорът се бе откачил от въжето и се свличаше надолу. Една от страните му задираше стената и изпълваше тунела с ужасно оглушително стържене на метал о скала. Усилени от тясното пространство и каменните стени, звуците наподобяваха вой на демон, който изскача от ада.

— Не, Лашон! — извика О’Дойл, но беше твърде късно. Точно когато високият мъж стигна до Фриц и прехвърли ръка около кръста му, асансьорът се заби в дъното на шахтата. Пет тона метал удариха земята като бомба.

Земята потрепери. От тавана се посипаха камъни, облаци пръст и прах изпълниха тунела със задушаващ мрак.

 

 

01:40

 

Кейла насочи бинокъла към входа на хоризонталната галерия. Нямаше следа от пазача и двамата учени. Огледа и лагера, но не видя нищо необичайно. Изтощените миньори се прибираха в бараката. Почти всички спяха, с изключение на четиримата пазачи, които патрулираха с автомати HK416 с по 30 патрона.

Очевидно времето на игрите бе приключило. Трябваше да е изключително внимателна, ако се наложеше да се върне в лагера. Дотук всичко бе просто забавна игра, но ако сега допуснеше и една грешка и някой откриеше огън, щеше да е мъртва на секундата. Това правеше играта много по-трудна. Пак насочи бинокъла към хоризонталната галерия. Там ставаше нещо интересно. Нещо наистина интересно.

 

 

01:41

 

Катерина куцукаше след Ахмед и пазача — болката в коляното я забавяше.

Някъде напред пазачът изкрещя от страх и почна да стреля. Грохотът раздра въздуха. Бе толкова силен, че тя запуши уши с ръце, стисна очи и запищя. Стрелбата изведнъж спря — и нещо топло и мокро изпръска лицето й. Тя го избърса и отвори очи.

Беше кръв.

Втренчи се в изцапаните си в червено ръце. Не знаеше дали е кръвта на пазача, или на Ахмед — и така и не успя да разбере. Вниманието й бе привлечено от шум някъде отпред. Шум на изсъхнали листа, които се носят по бетонен тротоар.

Начинът, по който се движеше… Трябваха й няколко секунди, за да го проумее.

Тя нямаше толкова време.

Проблесна платинен нож с формата на полумесец, посече корема й и почти я преряза на две. Тя изпъшка от страх или поне се опита, но бе невъзможно, тъй като диафрагмата й бе отделена от дробовете. Тя се удари в земята, очите й още бяха вперени в ужасното лъскаво разкривено нещо, което я убиваше.

 

 

01:43

 

През бинокъла си Кейла наблюдаваше как един малък метален силует пропълзява от входа на хоризонталната галерия. Приличаше на паяк, но имаше само четири крайника. Тя нагласи фокуса. Какво беше това странно същество? Докато се взираше объркано, от галерията проблеснаха многоцветни светлини.

Паякът се дръпна встрани и ченето на Кейла увисна от изумление, объркване и страх. Странни същества, малко по-големи от човек, изскочиха от входа покрай паяка и се разпръснаха по планината, меките им безгръбначни тела се движеха грациозно, сякаш се разливаха. Не можеше да се каже, че тичаха, понеже думата нямаше да е съвсем точна. Може би повече прилягаше „носеха се“. Стотици същества се изсипаха по склона, бързо и целенасочено, право към лагера. Проблясваха ярко в нощта и осветяваха земята пред себе си гневно и наситено многоцветно. По скалистия варовик и прашния път заиграха оранжеви, червени и жълти отблясъци.

Приличаха на плътна светеща медицинска топка с пипала. Три отдолу се движеха като крака, а три отгоре приличаха досущ на ръце. Горните пипала — ръцете, държаха дълги, странно закривени метален предмети, очевидно някакви ножове.

Тя онемя. Всъщност направо не можеше да мисли, докато ги наблюдаваше как удариха лагера като приливна вълна. Първият пазач едва успя да ги види и изстреля само един откос. В следващия миг те бяха върху него, кълцаха, сечаха и разкъсваха.

Изстрелите му предупредиха останалите пазачи и единият пусна централната аларма. Всички лампи в лагера светнаха отведнъж, зави сирена. Другите пазачи побягнаха с оръжия в ръце към мястото, откъдето се бяха чули изстрелите.

Пазачът, който бе пуснал алармата, зави иззад лабораторията точно когато четири от лъскавите диплещи се същества стигнаха сградата. Той се вторачи в тях и замръзна. Движеха се толкова бързо, че дори не успя да стреля. Нароиха се отгоре му като пирани и го скриха от погледа й. Във въздуха се разхвърчаха части от тялото му, пръски кръв оплискаха в яркочервено белите стени.

 

 

01:45

 

От позицията си на главния портал Чо в ужас наблюдаваше как отвратителните лъскави същества насичат Франк Хъчинс на парчета и как кръвта му оплисква белите стени на лабораторията.

„Демоните на Джесъп — помисли той толкова ясно, че чак му се стори странно предвид безумието, което танцуваше пред очите му. — В крайна, сметка не е бил луд — те съществуват“.

Главният портал бе най-отдалечената точка на лагера от мината. Чо се бе скрил зад един голям камък и потръпваше от начина, по който съществата осветяваха нощта и пулсираха като някакви извратени лигави коледни лампички. От начина, по който се движеха, като река, сякаш нямаха кости; не приличаха на нито едно същество, което бе виждал, като се изключи може би медузата или голия охлюв.

Сирената виеше. Чо чакаше и се надяваше да се случи някакво чудо и Франк да излезе жив изпод ужасния куп демони. Кръвта се лееше. Чо гледаше в нямо страхопочитание как един от краката на Франк тупна на пясъка.

„Господи! Франк!“

Натисна спусъка. Демоните се загърчиха в смъртни мъки, западаха на безжизнени купчини.

Стотици същества вилнееха из лагера. Странният конфликт вече бе приключил. Кратката схватка на Чо свърши бързо. Той се обърна и побягна през портала към пътя по склона.

Няколко проблясъка в червено, жълто и оранжево му подсказаха, че зад него има нещо. Хвърли поглед през рамо, без да спира, но не можа да види добре.

Обърна се и затича обратно, стреляше с автомата. С крясък изпразни целия пълнител в блестящото същество, но то продължаваше към него. Изстреля лъскавото си пипало и нещо метално профуча във въздуха. Чо се наведе, но усети режеща болка в рамото.

Автоматът му бе празен. Спусъкът щракаше безполезно. Съществото напредваше, бе само на три метра от него. Чо извади 45-калибровия си пистолет с перлена дръжка и натисна спусъка три пъти — изстреля целия пълнител. Уцели с всичките куршуми. Каквото и да бе това същество, то се свлече в безжизнена купчина на песъчливата земя и светлината му изгасна. Остана само безгръбначно сиво тяло. Той се обърна и побягна още преди съществото да спре да потрепва.

Успя да измине само сто и осемдесет метра, преди да му причернее. Забави ход и погледна рамото си — цялата му ръка бе в кръв, проблясваше на лунната светлина. Той се препъна, падна на земята. Главата му се удари в един камък.

 

 

01:47

 

Те се тълпяха из лагера, изливаха се около сградите. Писъци, мъжки и женски, изпълниха нощния въздух наравно със странните звуци, които издаваха съществата. Странни, гневни, агресивни звуци. Бегло напомниха на Кейла на скърцащи гуми върху нагорещен асфалт, но с много по-различни тонове и височини.

Вратата на бараката на охраната се отвори. Пазачите, които не бяха на пост, се бяха събудили и откриха стрелба. Затичаха се към прииждащата сган, като непрекъснато стреляха. В далечните кътчета на ума на Кейла пробяга изненада, че съществата можеха да бъдат уцелени, да кървят и да се свличат на земята. Нещо прелетя във въздуха и пръсна главата на един пазач като презрял пъпеш. Той падна, тялото му потрепери в смъртна агония.

За секунди съществата затрупаха пазачите като рояк мравки. Започна сеч.

Кейла загуби бройката както на загиналите от „Земно ядро“, така и на съществата, които се бяха изсипали от планината. Още няколко минути ехтяха единични изстрели и стърженето на съществата. Човешките писъци, които преобладаваха през първите няколко минути от конфликта, бързо замряха.

Някой успя да се добере до навеса с оборудването. Един ландроувър събори вратата на гаража и пръсна отломки дърво и метал. По зелената му боя и синьото лого на „Земно ядро“ проблясваха светлините на лагера. Едно от съществата застана решително на пътя на автомобила и размята пипала в лудо алено и смъртоносно жълто. Ландроувърът го блъсна и то се размаза на бронята като водна бомбичка, пусната от двайсетия етаж. В ума на Кейла се отпечата образът на лепкава оранжева кръв, макар всъщност да не можеше да определи какъв точно е цветът на ярката светлина на лагерните лампи. Автомобилът тежко зави надясно и се насочи към главния портал. Съществата замятаха камъни. Истинска каменна градушка. Един удари предното стъкло и го пръсна.

Роувърът рязко свърна към резервоара с дизелово гориво, блъсна се в него и насред лагера плиснаха хиляди литри дизел.

Кейла не знаеше откога продължава битката. Из лагера ехтяха изстрели, хората отчаяно се бореха за живота си. Последен човешки писък се извиси в хаоса и стрелбата секна.

Тракането и скърцането на съществата изцяло огласи нощта. Те се движеха свободно из лагера и подпалваха всичко, което можеше да гори, включително разлятото гориво. Нощното небе се озари от пламъци. Съществата събаряха лампите и бутаха стените. Докато атакуваха сградите, алармите една по една замлъкваха и остана само пукотът на пожарите и странните звуци, които издаваха съществата. Целият лагер се озари в оранжево. Кейла гледаше и не вярваше на очите си. Съществата ликуваха. Скупчиха се около пламъците. Продължаваха да пищят като стотици гуми, скърцащи по хлъзгав паваж. Кейла седеше в своето прикритие парализирана, неподвижна.

Представлението обаче съвсем не бе приключило.

От навеса с оборудването се чуха експлозии и автомобилите се подпалиха. Дизелът продължаваше да гори и осветяваше целия лагер. Бяха придошли още стотици същества и се мятаха напред-назад из унищожения лагер. Разсичаха човешки трупове на парчета и заравяха накълцаните останки.

След няколко минути или няколко часа — Кейла бе изгубила представа за времето — пожарите започнаха да стихват. Съществата станаха мудни, може би се бяха уморили, но продължиха делото си. Събориха почернелите бараки и заровиха отломките дълбоко в пясъка.

Първите слънчеви лъчи озариха утринното небе с цвят на нажежен въглен. Съществата тръгнаха към склона като едно цяло. Влачеха мъртъвците си със себе си. Повечето се движеха много бавно, някои бяха толкова омаломощени, че другите трябваше да ги влачат. Изкачиха се по склона и почнаха да влизат в хоризонталната галерия. Когато и последното същество се скри в нея, Кейла насочи вниманието си към лагера.

Но лагер вече нямаше. Кейла свали бинокъла. С невъоръжено око едва можеше да се разбере, че изобщо е имало лагер. С бинокъла можеше да види отломките на няколко сгради, бетонните основи на дизеловия резервоар, покрити с пясък и тук-там парчета метал, които отразяваха сутрешното слънце. Като цяло обаче лагерът просто вече не съществуваше.

Тя се зачуди дали да не се отдалечи още, но знаеше, че чудовищата не са я видели. Това бе очевидно — унищожиха всичко и всички, които им се изпречиха пред очите, но така и не дойдоха за нея. Реши да остане на мястото си. Не я бяха видели и ако излезеха пак, вероятно пак нямаше да я видят.

Умът й най-накрая включи на скорост. Възможност? Тя бе дошла в пустинята, за да я търси, и сега я бе открила. По-голяма, отколкото изобщо бе мечтала. По дяволите южноафриканците, по дяволите руснаците, по дяволите платината. С това можеше само да изкара пари, а парите не можеха да купят това, което искаше най-много на света.

Не знаеше на какво точно бе станала свидетел, но много добре знаеше, че никой никога не е виждал такова нещо. Какво беше това, някакви чудовища? Експеримент? Извънземни? Не можеше да са извънземни — коя достатъчно разумна, за да пътува в космоса, раса би използвала ножове срещу автомати? Каквито и да бяха тези същества, те бяха примитивни. А и всъщност нямаше значение какви са, поне не и за нейните цели.

Защото каквото и да представляваха, бяха нейният билет към АНС.

Заля я радост. Тя включи обезопасеното устройство за комуникация и пусна заглушаване на всички честоти. Програмира го да прекъсва заглушаването на всеки четвърт час и да сканира всички честоти за пет секунди — ако някой бе успял да избяга от лагера, вероятно щеше да се обади за помощ. Но тя трябваше да се увери, че никой не се е измъкнал, та внезапно роденият й план да може да проработи.