Скот Сиглър
Земно ядро (32)

31.

23:46

Конъл зяпна от изумление. Ангъс висеше от някаква невидима точка над входа на пещерата, омотан в двойно въже за катерене върху мръсния кул-стюм. Други две въжета висяха надолу от двете му страни. Към всяко имаше прикачени ремъци. Вероника и Санджи се омотаваха, а Либранд и Мак им помагаха.

— Здрасти, шефе — каза Ангъс. — Радваш се да ме видиш, нали?

— Ти пък откъде се взе, по дяволите?

— Кой го е грижа? — каза О’Дойл и тревожно погледна към тунела, в който скалоподите бавно и методично напредваха. — Нали е тук и можем да избягаме.

— Нали не смяташе, че ще оставя някой друг да види пръв цялото това великолепие? — попита Ангъс.

— Ти си Килрой — каза Конъл. Ангъс само се усмихна. Вероника умело се закатери по въжето. Санджи я последва с впечатляваща скорост за човек с неговите килограми. След секунди двамата изчезнаха над входа на пещерата.

— Имаме си компания — каза О’Дойл.

Конъл отново се обърна с лице към врага. Първата редица скалоподи с щитове си пробиваше път през отвора, на по-малко от двайсет метра. Щитовете стържеха по скалите като църковна камбана, която се влачи по чакъл.

„Камбаната бие за мен — налудничаво си помисли Конъл. — На Хемингуей много биха му харесали тези мъжествени глупости“.

Като смъртоносни костенурки, скалоподите бавно напредваха, сантиметър по сантиметър. Слабите им възбудени писъци заглушаваха шума на сухи листа и непрестанното бръмчене на сребристите буболечки.

— Ангъс каза, че господин Райт се намира само на шест метра над нас — каза О’Дойл. — Трябва да задържим скалоподите за няколко минути, за да могат професорите да се качат и да хвърлят въжетата. След тях ще се качат Мак и Либранд.

Конъл кимна и се опита да осмисли ситуацията. Тръгна към приближаващата фаланга скалоподи. О’Дойл го последва. Втора тройка скалоподи с щитове вече се нареждаше отвън до първата. Третият скалопод бързо се изхлузи от отвора и зае позиция с щита. Зад фалангата останалите чакаха своя ред. Конъл чу как; пищят от възбуда — или може би от нетърпение.

Изведнъж усети как ръцете му стават сигурни и непоколебими. Зад щитовете мярна ониксовите петна. Вдигна автомата и стреля. Чу се оглушителен писък. Средният щит падна напред с чудовищно дрънчене и вдигна огромен облак прах. Съществото се свлече на земята и се загърчи.

О’Дойл се възползва от това, и бързо стреля три пъти през процепа във фалангата. Два скалопода се сгърчиха и изпаднаха от фуниевидния отвор като боклук, наполовина висящ от кофа за смет. Пещерата се изпълни с писъци, високи и болезнени, проглушиха го дори повече от изстрелите. Скалоподите в предната редица се запрепъваха объркано. Забърсваха с пипала лепкавата пурпурна кръв от раните си. О’Дойл изстреля последния си патрон в гъмжилото, хвърли автомата и измъкна пистолета си.

Зад тях се чу гласът на Ангъс.

— Още двама, хайде, хайде!

— Тръгвай към урвата! — извика О’Дойл и бързо заотстъпва. Скалоподите избутаха настрани ранените и умиращите и започнаха да се изсипват от фунията, като се опитваха да застанат зад двата изправени щита. Конъл се обърна и затича към ръба на пропастта. Либранд вече се катереше по въжето. О’Дойл върза Мак за ремъците. Либранд изведнъж спря и викна:

— Патрик, внимавай!

Като жабешки език, който се стрелва към муха във въздуха, едно масивно пипало метна лъскав платинен нож от една пукнатина в скалата. О’Дойл бързо се наведе, но ножът закачи бузата му и от нея потече кръв. Той се претърколи настрани от скалоподите и урвата, а чудовището изпълзя от пукнатината.

Безкостното му тяло се стрелна към Мак с невероятна скорост. Той се опита да се наведе, но ремъците го задържаха като червей на въдица. Мак изпищя, когато яростно проблясващите оранжеви пипала се увиха около него като октопод около непредпазлива риба. Мак заудря кошмарното чудовище с юмруци. Сякаш удряше сурово месо. Платиненият нож проблесна, издигна се окървавен и отново се спусна.

О’Дойл скочи и опря дулото на пистолета си в тялото на скалопода. Изстреля последните си три патрона. Съществото нададе отчаян вой и пусна Мак. Пипалата му се залюляха над ръба на пропастта. Въздухът се изпълни с миризма на развалено месо, тежка и почти непоносима.

Тъкмо миризмата някак си накара Конъл да се опомни от ужаса и унеса. С безсилен и същевременно яростен рев той се затича към скалопода и с всичка сила блъсна мекото тяло. Ударът бе достатъчно силен. Скалоподът полетя в пропастта и писъкът му заглъхна.

Либранд отново извика предупредително.

— Идват!

Конъл се извърна и видя как един огромен скалопод се хвърля към него. Приличаше на адска кръстоска между лъв и морска звезда с камшични крайници. Държеше два извити платинени ножа. Либранд стреля три пъти с автомата и съществото падна върху Конъл и го събори.

Вонящата му кожа бе груба и еластична като гумена шкурка, а самото то бе твърдо и тежко. Конъл замахна към скалопода, но сякаш удряше наполовина пълен с вода дюшек. Ожесточено се замята, за да се измъкне изпод неподвижното тяло. Либранд висеше на въжето. Бе извадила пистолета. Ангъс бе изчезнал, а Мак висеше на ремъците като риба на въдица. Кръвта му бликаше като фонтан, розово-белите му черва се изсипваха върху финия пясък.

Конъл грабна автомата, обърна се и изстреля последните си три куршума. Рани два връхлитащи скалопода. И двата се свлякоха като чували с картофи. Единият замря веднага, другият се загърчи като огромна буца желе. Изстрелите, изглежда, забавиха атаката на скалоподите. Останалите — бяха поне двайсет, се спряха само на три метра. Мятаха пипала като камшици, кожата им проблясваше като лампи на полицейска кола. Писъците им раздираха въздуха.

О’Дойл сряза въжето, което държеше Мак. Австралиецът се свлече неподвижно в краката на Конъл до мъртвия скалопод.

Друго въже, очевидно това на Ангъс, се спусна между Конъл и О’Дойл. Конъл прескочи труповете и се запрепъва към него.

— Нападат! — изкрещя Либранд и стреля три пъти с пистолета. Дръпна спусъка за четвърти път, но пистолетът само изщрака.

Вече нямаха куршуми.

Закатериха се нагоре. О’Дойл се хвана за въжето на Мак. Конъл се хвана за ремъците и усети как го теглят нагоре. Либранд умело се заиздърпва по своето въже.

Конъл усети как едно пипало се увива около крака му. Беше като допир на питон, който се протяга към крехка плячка. Той зарита силно, но кракът му срещаше само въздух. Още едно дълго пипало се стрелна към него и той видя сребрист проблясък и усети изгаряща болка в рамото. По гърдите и рамото му плисна кръв. Стори му се виолетова на странната синя светлина. Усещаше как невидимите му помощници го дърпат нагоре, извън обсега на скалоподите.

Някъде под него О’Дойл изкрещя, но продължи да се катери. Платинен нож се би забил дълбоко в крака му. Кръвта шуртеше и капчиците падаха като бомби на земята шейсет метра по-надолу. Тялото на Мак вече не се виждаше. Скалоподите сигурно вече го режеха на парчета.

Изведнъж Конъл спря да се издига. Две ръце го хванаха здраво и го издърпаха на твърда земя. Беше Ранди Райт. Вдясно Конъл видя как Вероника и Санджи издърпват Либранд. След секунди се появи и О’Дойл. Изтегляше се със сетни сили, лицето му бе сгърчено от болка. Отвратителният нож стърчеше от бедрото му.

Конъл затвори очи. В пещерата изведнъж се възцари тишина, нарушавана единствено от накъсано дишане и пъшкането на О’Дойл.

— Толкова е горещо — измърмори О’Дойл. — Толкова е горещо.

Думите му сякаш дръпнаха някакъв спусък. Мозъкът на Конъл регистрира огромно покачване на температурата. Жегата го връхлетя, сякаш бе влязъл в пещ. Облегна се назад, бореше се за всяка глътка въздух. Заливаха го горещи вълни. Всеки сантиметър от тялото му щипеше и го изгаряше като милиони малки жила.

— Костюмите им — извика Либранд с неясен далечен глас. — Губят цялата охладителна течност!

Конъл се опита да проговори, но от устата му не излезе и звук. Изведнъж умът му фокусира единствено черните петна, които лудо затанцуваха пред очите му.

Усети как някой го вдига внимателно, но уверено, и го носи навътре в пещерата. Петната пред очите му се уголемиха и станаха още по-черни. Накрая вече не бяха петна. Изпълниха полезрението му и препречиха всякаква светлина.