Скот Сиглър
Земно ядро (28)

27.

22:59

Макар досега да не бяха виждали пипалати богове и да смятаха, че те съществуват само в ревностната религия на мъртвата култура, първата мисъл на всички беше, че е много малък. Бе висок около метър, а кожата му блестеше в жълто. От съществото струеше Мека светлина и бледо озаряваше стените. Под грубата кожа се виждаше окраска от шарки и петна.

Имаше три по-масивни пипала, които му служеха за крака и крепяха тялото като триножник. Три по-тънки, пипала леко се извиваха от средата на тялото, като бяха изместени така, че всяко от тях се намираше точно над пространството между два пипалати „крака“. Крайниците се мърдаха като подвижни змии и сякаш нямаха кости, мускулите се вълнуваха под блестящата кожа.

Горните три крайника завършваха с три тънки връхчета. Връхчетата се долепяха толкова плътно, че когато бяха едно до друго, пипалото сякаш завършваше с кълбо. Съществото отваряше и затваряше връхчетата напосоки. Това бегло напомни на Конъл за човек, който отваря и затваря юмрук.

Под блясъка нишковидната мускулеста кожа бе обсипана с черни петна. Бяха хиляди по всяко пипало и по цялото сферично тяло. Сякаш в странната плът бяха инкрустирани малки полирани оникси.

Пипалатият бог излъчваше специфична неприятна миризма — смесица от остра воня на кучешки изпражнения и отвратителния сладък мирис на развалени плодове, вероятно ябълки или ягоди Конъл се почувства така, сякаш някой го е ритнал в корема. Нищо в досегашния му живот не можеше да го подготви за този момент. Просто гледаше съществото, неспособен да говори. Останалите реагираха по същия начин.

Пипалатият бог просто стоеше пред тях и леко размахваше пипала.

Най-накрая О’Дойл сложи край на мисловния блокаж. Вдигна пистолета си и го насочи към пипалатия бог. Конъл изведнъж излезе от вцепенението си, сграбчи ръката му и отмести пистолета.

— Не стреляй! Не знаем какво е.

О’Дойл погледна шефа си студено и непоколебимо.

— Съвсем точно знаем какво е. Всички видяхме релефите в Пещерата с рисунките. Знаем какво правят тези същества с хората.

Конъл усети как го полазиха ледени тръпки. В мислите му пробягаха опустошителни образи. Погледна отново пипалатия бог, който все така подканящо светеше в жълто. По някаква причина малкото грациозно същество, което едва ли тежеше повече от трийсет килограма, не изглеждаше способно да накълца човек.

— Какво мислиш, Вероника? — тихо попита Конъл, без да изпуска съществото от поглед.

Преди тя да успее да отговори, в светлината на лампите засякоха движение високо на стената, почти до тавана. От една пукнатина, не по-широка от петнайсет сантиметра, се подадоха две бели пипала. Чу се свистене, сякаш вятър носеше сухи листа по бетонни тротоари. Всички несъзнателно отстъпиха. О’Дойл отново вдигна беретата и я насочи към новопоявилото се същество. Конъл хвана ръката му, но не се опита да отклони пистолета. Всички затаиха дъх.

Съществото изпълзя от пукнатината като тесто през цедка. Щом се измъкна от тесния процеп в скалата, тялото му се изду и достигна размерите на първия пипалат бог. Новият не излъчваше жълта светлина. Изобщо не светеше, но окраската от черни и сиви петна ясно се очертаваше по бялата кожа. Сниши се грациозно и застана на метър пред първия. Две от пипалата му висяха като изсъхнали водорасли, отпуснати, сбръчкани и почернели.

— Боже мой — тихо каза Вероника и се сви зад Конъл. От пукнатината в стената изпълзя трето същество, бързо дойде до първото, което още светеше с мека жълта светлина, и го дръпна назад към тунела. Конъл забеляза, че първото същество не се движи грациозно и плавно като другите две, които бяха изпълзели от стената. Движеше се несигурно и тромаво, сякаш всеки момент щеше да падне.

— Приличат на октоподи — унесено измърмори Мак, гледаше съществата отдолу нагоре. — Скални октоподи.

Съществото с двете почернели изсъхнали пипала застана пред тях. Конъл забеляза, че някои от ониксовите петна потъват навътре в тялото, а после пак изскачат. Имаше стотици петна, които се редуваха — някои потъваха, а други изскачаха, като блещукащи звезди в ясно нощно небе.

Съществото ги наблюдава известно време, а после вдигна едно пипало. О’Дойл вдигна ударника на деретата. Либранд направи същото.

Изведнъж вдигнатото пипало запулсира три пъти с ярка светлина. Пулсирането започваше от тялото, стигаше до края и изчезваше. Едно жълто туп-туп-туп. После съществото отпусна пипалото си надолу. Застина неподвижно. Другите същества стояха на три метра зад него и запречваха пътя към непознатата светлина. И двете не помръдваха.

Известно време никой не проговори. В пещерата се възцари неестествена тишина. Най-накрая Либранд я наруши.

— Какво прави, по дяволите?

— Изглежда, чака — отвърна Санджи.

— Какво чака? — попита Либранд. Сякаш в отговор, съществото отново вдигна пипалото си, изпусна едно ярко жълто туп-туп-туп и пак го свали. Този път издаде кратък пронизителен писък, сякаш за да акцентира върху светлината. Всички трепнаха от неочаквания звук. Конъл си помисли, че прилича на скърцане на маратонки по баскетболно игрище.

— Хайде просто да ги застреляме тия проклети гадинки и да приключваме — изръмжа О’Дойл. — Сигурно те са убили Янсон.

— Скален октопод замаяно каза Мак, сякаш бълнуваше. — Скалоподи. Някой има ли аспирин?

— Не стреляй! — каза Санджи. — Мисля, че се опитва да общува с нас. — Той бавно свали каската си и изключи лампата. Вдигна ръка към тавана и допря лампата до нея. После бързо я включи и изключи три пъти. Лампата ярко освети кул-стюма му. Изведнъж Конъл изумено си даде сметка, че жълтите проблясъци на съществото са в същия нюанс като техните кул-стюми.

Съществото реагира бързо: размаха здравото си пипало и го завъртя в невероятно плавно, грациозно движение, сякаш танцуваше. Цялото му тяло проблесна в яркожълто. Санджи пристъпи напред и имитира движението на пипалатия бог, доколкото можеше. Никой не проговаряше. Просто се взираха в необяснимата сцена.

Съществото започна да се криви по най-различни начини. Втурна се по стената, като прилепяше аморфното си тяло към нея. Изстреля здравото си пипало и се закачи за тавана. Към първоначалните пулсации от жълто сега добави яркосиньо и зелено. Другите две същества си стояха на пода. Първото, което бяха видели, бавно се клатушкаше наляво-надясно и размахваше пипала. Движението му напомняше на Конъл за нещо. Нещо съвсем човешко и познато, но не можеше да се сети какво е.

Санджи подражаваше на пипалатия бог, доколкото можеше. Вече се задъхваше от напрежение. Либранд наведе глава напред, сякаш това можеше да й помогне да разбере нещо.

— Не мисля, че това е говор — каза тя. — То си играе, като дете.

Погледът им бе привлечен от проблясване високо на стената, в пукнатината, от която бяха изпълзели двата пипалати бога. Още едно пипало се промуши през процепа, но този път бе по-голямо. Много по-голямо. Успя да премине само връхчето му. Разтроеният край опипваше тунела и приличаше на три змии.

Партньорът в танците на Санджи запулсира в лилаво, втурна се нагоре по стената и се увеси на един от „пръстите“. Залюля се на него, сякаш бе хванал лиана в джунглата.

— Вероника — тихо каза Конъл. — Какво има от другата страна на стената?

Тя хвана картата с треперещи ръце.

— Стената е доста тънка. От другата страна има тунел.

Тунелът се изпълни с оглушителен писък, много по-силен и дълбок от писъка на малкия пипалат бог. Все едно огромен камион с повредени спирачки лети по магистрала. Всички подскочиха. Ужасният звук направо разтърси земята.

Масивното обсипано със сиво-черни петна пипало улови сакатия пипалат бог и бързо и внимателно го издърпа през пукнатината. Той изчезна като лилаво желе още щом тялото му се докосна до стената.

— Има ли свързващ тунел между този и нашия? — попита О’Дойл. Гласът му звучеше рязко и настойчиво, но в същото време бе изпълнен с ужас.

— Не, доколкото виждам — отвърна Вероника. Очите й шареха между картата и стената.

Голямото петнисто пипало отново се спусна през пукнатината. Трите пръста се извиха като косите от змии на Медуза. Конъл не можеше да види тялото през тесния процеп, но и не бе сигурен, че иска.

Двата малки пипалати бога тръгнаха към размахващите се пръсти на пипалото. Първото същество, което се движеше бавно и несигурно, бе водено от другото, което пък бе бързо и грациозно, и двете пулсираха с лилава светлина, но тази на първото същество бе по-слаба.

Некоординираната походка накара Конъл да направи асоциацията. „Бавноразвиващо се — помисли си той, докато наблюдаваше първия пипалат бог, който се движеше бавно. — То е бавноразвиващо се или нещо такова“.

— Това не ми харесва — каза О’Дойл. — Сякаш голямото предпазва децата от опасност.

Змиевидното пипало най-напред издърпа бавноразвиващото се същество, а после сграбчи и другото. И двете не се съпротивляваха и след секунда ги нямаше. И те изчезнаха през пукнатината като желе.

— Ега ти пипалото! — задъхано възкликна Либранд. — Това същество сигурно е високо три метра.

Конъл се опита да си представи как някое от еднометровите същества се раздува до гигантски размери, но мозъкът му отказваше да възприеме картината.

— Нямат кости — каза Санджи. — Минават направо през стената. Нямат кости.

Пукнатината приличаше на уста, която се смее на някоя своя шега, която Конъл не можеше да разбере.

Непрекъснато трак-трак-трак изпълни тесния тунел. Петте лампи рязко се насочиха назад към тунела, като прожектори на Бродуей към центъра на сцената. Всички надникнаха зад ъгъла със зеления сталактит.

Върволица поклащащи се сребристи буболечки ярко отрази светлината на лампите. Гърчеха се в синхрон, приклякаха противно рязко, а после бавно се изправяха и повтаряха движението. Бяха десетки — докъдето стигаше светлината на лампите.

Освен сребристите буболечки лампите осветиха и още нещо, нещо неразпознаваемо. Дъното на тунела сякаш се движеше, сякаш прииждаше, сякаш се тресеше.

О’Дойл бързо прибра пистолета и вдигна автомата.

— Бягайте! — извиси глас над воя на сребристите буболечки. — Към светлината, веднага!

Конъл и останалите се поколебаха само за миг, за части от секундата. Очите и умовете им просто отказваха да възприемат ужаса, който се носеше в тунела като вълна. Обърнаха се и затичаха към светлината.