Скот Сиглър
Земно ядро (42)

41.

09:51

Марко/Поло изписука само веднъж. Кейла бързо го свали от колана си, но преди да успее да погледне екрана, сигналът изчезна. Тя си поигра с настройките… Нищо.

Нямаше значение.

И едно пиукане стигаше. Беше права. Те бяха долу. Долу в Плътната маса. Според картата беше много близо, може би само на няколко минути. Усмихна се.

09:52

Не откриха кой знае какво в третата ниша. Това, изглежда, бе историята на лидерите. Стените бяха покрити с портрети на хиляди ярко оцветени скалоподи. Всеки релеф бе изсечен силно реалистично, което бе характерно за изкуството на расата. Всеки скалопод изглеждаше така, сякаш всеки миг може да скочи от стената.

— Хей, погледнете това — каза Вероника от другия край на нишата. — Тези релефи напомнят за умиращите скалоподи след битката. Кой каза, че изкуството им не е красиво?

Конъл отиде при нея и погледна детайлните изображения. Скулпторът, който сигурно бе умрял още преди да се появи човешката цивилизация, бе изобразил детайлите на извънземната култура с такова умение, че дори друг вид ясно можеше да разбере, че скалоподите агонизират. Макар фигурките да бяха високи само два сантиметра, всяка сякаш трептеше, а смъртта й бе запечатана върху варовика. Бяха стотици. Той отстъпи назад, за да освети по-голяма площ. От входа на нишата се процеждаше светлина от Плътната маса, но единствено лампите на каските им позволяваха да различат детайлите. Стената бе покрита с образи на умиращи скалоподи.

— Какво според теб означава това, Рони? — попита Санджи.

— Не знам. Но ми се ще да се повтори — отвърна Вероника.

— Мисля, че това обяснява доста неща — каза Санджи и плъзна пръст по символите на стената. — Мисля, че е било някаква болест. Преди около пет хиляди и осемстотин години, ако правилно сме разгадали бройната им система.

Вероника проучи два малки квадрата на стената. На първия бе изобразен жив скалопод и цифра от дясната му страна. На втория имаше очевидно мъртъв скалопод и от дясната му страна също имаше цифра.

— Загубили са… двайсет и четири хиляди… триста… и пет.

Санджи ахна.

— Толкова много?!

— Изглежда, са оживели около шест хиляди — отвърна Вероника.

— Значи тук долу е имало трийсет хиляди скалопода? — попита Конъл. — Няма начин да са били толкова много.

— Погледни пак кораба, Конъл — отвърна Санджи. — Лесно може да побере трийсет хиляди. А системата от тунели може да побере и десет пъти по толкова. Важното тук е, че са загубили осемдесет процента от популацията. Това би могло да обясни защо са толкова примитивни. Кой знае колко лидери и знания са загинали в тази чума.

— И какво от това? — попита Конъл. — Щом могат да местят планини, със сигурност имат компютри, които съхраняват всичките им знания.

— Да, но гледаш на нещата в краткосрочен план — отговори Санджи. — Когато ги е поразила болестта, те вече са били тук повече от шест хиляди години. Колко може да издържи един компютър, дори да принадлежи на невероятно напреднала цивилизация? В крайна сметка всичко се чупи.

— Нищо не трае толкова дълго — каза Вероника. — Какво мислиш, че ще стане с Америка, ако всички компютри спрат да работят и няма как да се заменят, а след това изчезнат осемдесет процента от населението, осемдесет процента от всички знания? А и изглежда има забрана да се влиза в кораба, където вероятно се е съхранявала по-голяма част от технологията им. Изведнъж са се превърнали от сложна технологична култура в общество, което просто се стреми да оцелява.

Тя се наведе към долния край на извитата стена.

— Компютрите им може да са излезли от строя, но малките им роботи са работили извънредно. Вижте това.

На първия релеф имаше стотици мъртви скалоподи. На следващия бе изобразена сребриста буболечка, която буташе с крака един към друг два по-малки скалопода. Следващият релеф показваше младите скалоподи, преплетени в неразличима купчина пипала. На последния имаше десетки малки скалоподчета, които щъкаха около спадналите тела на бившите любовници.

— Какво означава това според вас? — попита Конъл.

— Мисля — благоговейно отвърна Санджи, — че сребристите буболечки са чифтосали скалоподите, които са били резистентни на болестта.

— Искаш да кажеш, че са ги развъдили? — попита Конъл. — Като добитък? Но това са проклети машини! Как могат да развъдят разумни същества?

— Бивши разумни същества — каза Вероника. — Сега са си направо добитък.

— Такова бедствие би опустошило генофонда им — каза Санджи. — Очевидно се размножават по двойки като нас, така че можем да предположим, че белезите им се определят от генетично кръстосване. Ако са останали само шест хиляди индивида, рецесивните белези биха се проявили много бързо. Това обяснява защо са такива варвари — регресирали са към примитивен стадий от хилядите години близкородствено кръстосване.

Конъл си погледна часовника. Бяха закъснели с шест минути. Беше се увлякъл и бе загубил представа за времето.

— Тръгваме веднага — каза той, хвана двамата за ръцете и ги задърпа от стената.

— Трябва да видим още! — запротестира Санджи.

— Трябва да се върнем при другите и да се измъкнем оттук живи — отряза го Конъл.

09:54

Ангъс излезе от кораба на ярката светлина на изкуствените слънца. О’Дойл се бе навел над проснатата Либранд. Главата и ръцете й бяха омотани нескопосано в окървавени превръзки.

„По дяволите. Нямам време за тези глупости“.

О’Дойл го видя и заподскача към него на здравия си крак.

— Слава богу, че се върна. Либранд е ранена и кул-стюмът й е повреден. Има нови сребристи буболечки, с ножове…

— Знам — прекъсна го Ангъс. — Видях. Една уби Ранди.

— Мъртъв ли е? Сигурен ли си?

— Сигурен съм — отвърна Ангъс. — Повярвай ми, Ранди е мъртъв.

— Съжалявам — каза О’Дойл. — За малко не убиха и Либранд. Ела, трябва да закърпиш костюма й.

— Вече нарязахме всички ръкавици. Няма с какво да го закърпим.

О’Дойл присви очи.

— Ще намериш нещо. — В гласа му надвисна заплаха. — Ще измислиш нещо бързо или тя ще облече твоя кул-стюм, ясно ли е?

Ангъс преглътна и кимна. О’Дойл бе ранен лошо и куцаше. Но той не можеше да се заблуждава — О’Дойл можеше да го убие светкавично. Трябваше да се измъкне оттук. Не можеше да се пребори с този кроманьонец, но можеше да го надхитри. Огледа се, но не видя нищо освен прах, камъни, кораба и реката.

— Добре — отвърна Ангъс и се опита да убеди О’Дойл с усмивка. — Успокой се. Ще измисля нещо. Нали съм гений, забрави ли?

— Само по-бързо. Охладителната течност изтича.

Ангъс тръгна към раницата си, която О’Дойл бе насякъл с нож. Остави заглушителя и зарови в нея.

— Сигурен съм, че имам нещо тук — каза високо и се престори, че рови вътре. В действителност нямаше нищо. Кул-стюмите не можеха да се кърпят с парцали, трябваше да се поправят с подходящ материал с тръбички. Без такава кръпка тръбичките щяха да продължат да изпускат охладителна течност, докато не остане нищо. А без охладителната течност Либранд скоро щеше да понесе последствията от високата геотермална температура на пещерите.

— Ето, намерих нещо — каза Ангъс. — Кажи й да се държи.

Да, беше намерил нещо. Компютърната карта и един спасителен пояс — по-точно възглавница, понеже не трябваше да се нахлузва. Тежеше по-малко от сто и двайсет грама, но когато дръпнеше запушалката, въздухът щеше да нахлуе в порьозния материал и щеше да изпълни, милионите отделения. Секунди след дръпване на запушалката поясът можеше да издържи тежестта на деветдесеткилограмов човек. Той погледна О’Дойл, който бе само на метър от него с ръка на ножа в колана си.

— О, не! — извика Ангъс и вдигна очи към кораба зад О’Дойл. — Още буболечки!

О’Дойл се обърна машинално. Нямаше нищо. Светкавично се извъртя и извади ножа; но беше твърде късно.

Ангъс вече тичаше към реката. Стискаше компютърната карта под мишница и в същото време дръпна запушалката на възглавницата. О’Дойл закуцука след него, но Ангъс се добра до брега за секунди и се хвърли в мътната вода.