Скот Сиглър
Земно ядро (13)

12.

21 август

 

Конъл пристигна с хеликоптер. Площадката за кацане бе на 400 метра от лагера и достатъчно удобна.

Лагерът на „Земно ядро“ бе разположен на по-голяма площадка — почти плато, което бяха разширили и изравнили, за да има повече място. Бе оградена от полегати стени от зеленикав варовик. От въздуха лагерът приличаше на коркова тапа, която изхвърча от замръзнала кафяво-зелена вълна.

Конъл от години не бе стъпвал в минно поле. След смъртта на Кори ръководеше работата си от офиса си в Ренесанс Сентър. Този обект обаче бе твърде голям, просто дяволски важен, за да го остави на случайността. Бе наел най-добрия инженер в лицето на Мак Хендрикс. Мак можеше да ръководи работата както намери за добре, но Конъл трябваше да е тук, за да наблюдава, да наглежда и да има готовност да разреши всеки проблем, който можеше да застраши начинанието. Докато кацаха, перките на хеликоптера вдигнаха огромни облаци прах и пясък. Конъл слезе с носна кърпичка на уста и присви очи, за да се предпази от прашинките. В края на площадката в открит джип го чакаше Мак.

Хеликоптерът Отлетя и остави след себе си кълбести облаци прах.

Конъл някак се изненадваше, че Мак Хендрикс отговаря на американския стереотип за австралиец — рус, с квадратна челюст, широки плещи и бръчици около очите от много излагане на слънце и непрестанен смях. Усмивката му бе искрена и изглежда бе способен бързо да се приспособява във всякакво общество, независимо дали това налага официално облекло, или джинси.

— Здрасти, Къркланд — бодро каза Мак — Как мина полетът?

Конъл се намръщи, докато се опитваше да изплюе няколко прашинки.

— Щом съм пристигнал, значи — добре. — Хвърли куфарчето си и една брезентова чанта на задната седалка и се настани отпред. Без климатика на хеликоптера пустинята бе нажежена до крайна степен.

Джипът задруса по тесния, но добре изграден път, който свързваше лагера с площадката за кацане. Конъл погледна встрани. Отляво, на по-малко от метър и половина, се издигаше почти вертикална стена от зелени скали. Мак караше небрежно.

— Докъде стигнахте през последната седмица, Хендрикс?

— За първите три дни стигнахме дълбочина малко над километър, но вече напредваме много по-бързо — каза Хендрикс. — Лазерната сонда на Ангъс е най-изумителното нещо, което съм, виждал. Направо изпаряваме скалите. Не съм виждал по-бърза изкопна работа. Работим на три смени и успяваме да изкопаем повече от шестстотин метра на ден.

— Колко остава до рудата?

— На 2500 метра сме от мястото, където Ангъс каза, че трябва да се намира първият голям тунел, който води към огромна пещера. Трябва да поставим малко взривове, за да стигнем тунела. След първата пещера има още един тунел, който води към рудата. Намира се на около 1580 метра вертикално от планираното дъно на мината, но ние ще следваме хоризонталните тунели. Това означава шестнайсет километра ходене и пълзене. Предполагам, че с всички завои в пещерите това прави поне един ден преход от дъното на мината до Плътната маса. Ще сме под земята доста време.

Един ден натам и един ден обратно. Два дни под земята само за да стигнат Плътната маса. Това позволи на Конъл действително да си даде сметка за размера на пещерната система.

Макар лагерът да се намираше на осемстотин метра югозападно от изкопните работи, Конъл ясно долови шума веднага щом джипът спря. Ефикасността и сигурността, които царяха в лагера, му се понравиха. Периметърът бе ограден с бодлива тел, бяха оставени само два портала: един надолу към пустинята и вторият нагоре към мината. Персоналът се помещаваше в четири малки метални бараки — една за миньорския екип, една за охраната, една за лаборантите и една за лаборантките. Над бараките бяха опънати тенти, за да не се напича металът. В една по-голяма барака с големината на малък самолетен хангар се помещаваха превозните средства и тежкото оборудване. Шестата барака служеше за столова.

Лабораторията бе единствената сграда с истински стени. Беше ослепително бяла на късното следобедно слънце. За административна сграда служеше каравана от типа, който се използваше за конструктивни работи. Из песъчливия лагер бързаха потни хора. Големият дизелов генератор, който захранваше помпата за свеж въздух за минната шахта и снабдяваше лагера с ток, издаваше пулсиращи звуци. Срещу хангара имаше дизелова цистерна с вместимост 38 000 литра. Издължена и закръглена, тя приличаше на изоставена в пустинята подводница.

— Добре, Хендрикс, добра работа — каза Конъл, слезе от джипа и тръгна към лабораторията.

В сравнение с жегата навън вътре си беше направо студено. От рязката промяна на температурата го заболя главата. Лабораторията бе малък лабиринт от скъпо оборудване. Конъл бе виждал част от уредите, макар да не знаеше какво е предназначението на повечето. Червенокосата глава на Ангъс се появи изпод една машина. На малкото му лице разцъфна усмивка. Той скочи на крака и отиде да поздрави Конъл.

— Господин Къркланд! Радвам се, че пристигнахте благополучно.

Конъл за миг изгледа дребосъка, изненадан от реакцията му. Ангъс изглеждаше истински щастлив. „Малкото спелеологче вече си прави сметката да се вмъкне в пещерите — помисли Конъл. — Трябва да го наблюдавам изкъсо“. Нямаше да позволи на никой да доближи пещерите, докато не се гарантира безопасността. Особено на Ангъс Кул.

— Виждам, че си в добро настроение, Кул — каза Конъл и стисна подадената му ръка. — Предполагам, имаме добри новини що се отнася до рудните проби?

— Изумителни — отвърна Ангъс. — По-добре е, отколкото очаквахме.

Бръкна в джоба си и извади запечатано пликче. Приличаше на опаковка на презерватив. Отвори го и извади метална пластина с размера на батерия за часовник.

— Бихте ли се обърнали, господин Къркланд? Трябва да ви закача това.

— Какво е това?

— Самонасочващо се устройство, което изобретих. Нарекох го система Марко/Поло. Мак ме помоли да измисля нещо, така че да не загубим някой в тунелите. Програмирах този микропредавател с вашето име. Откриващото устройство, което нарекох Марко, изпраща сигнал. Вашето устройство, което се нарича Поло, получава сигнала и връща съобщение с името ви. Така, ако се загубите, нараните или излезете от строя, ще можем да ви открием. Уредът Марко улавя телесната температура, пулса и алфа-вълните, както и координатите и надморската височина.

— Какъв обхват има?

— На открито — няколко километра — отговори Ангъс и притисна пластината към тила на Конъл. — Под земята зависи от това колко скали има между вас и устройството Марко. Никой не може да се изгуби напълно, стига да не се опитва да върви самостоятелно нанякъде. Всички в лагера имат такива устройства за всеки случай. — Ангъс махна ръката си. Конъл завъртя глава наляво-надясно, но не усети нищо.

— Падна ли?

— Не, там си е. Прикрепено е с изкуствена кожа, която диша като истинска. Няма да падне, докато не бъде махнато. А сега погледнете това. — Ангъс се обърна към един монитор, на който назъбена линия показваше спектрометричен анализ.

— Тази линия показва масспектрометричния анализ на пробите — каза Ангъс. — Вземахме проби на всеки трийсет метра до дълбочина 4800 метра. Това между другото е по-голяма дълбочина от всяка друга, сондирана на един път, и с това поставям нов световен рекорд. Помислих си, че ще е добре да го знаете.

— Сутринта ще се обадя в Рекордите на Гинес — каза Конъл.

— Ще забележите нормалните върхове, отговарящи на ниско минерално съдържание. Ето тук обаче има три големи върха. — Ангъс посочи трите най-високи върха, под които имаше изписани компоненти като KFe₃(SO₄)₂(OH)₆ и CuS(AsO₄)(OH). Единственият компонент, който разпозна, бе CaCO₃ — варовик — и се намираше под най-високия връх. Под втория бе изпивано само Pt, а под третия Pt₆₀Ir₁₂(?).

— Цялата планина е изградена предимно от варовик и варовикови съставки от периода креда. Вторият връх е контролна проба от чиста платина. Третият — Ангъс млъкна, усмихна се и погледна Конъл право в очите, — третият връх е проба от това, което открихме на дълбочина пет хиляди метра — последния пласт от сондажа.

Конъл се наведе към екрана и сравни цифрите под втория и третия връх. Бяха почти еднакви.

— Значи — каза той, като успя да запази гласа и изражението си спокойни въпреки нарастващото си въодушевление, — искате да кажете, че пробата е почти изцяло платина?

— Платина и иридий.

— А къде тези данни съответстват на картата с Плътната маса?

Ангъс се извърна към клавиатурата и изведе вече познатата схема на зелената плътна маса и заобикалящите я жълти тунели. Около зелената маса се появиха дванайсет вертикални червени линии.

— Сондирахме и вземахме проби на местата, където са червените линии. Единайсет от пробите се оказаха безполезни скали. Без следа от платина. Само една проба даде резултатите, които ви показах току-що. — Щракна с мишката и на екрана се появи още една червена линия, която ставаше яркооранжева там, където се пресичаше със зелената маса. — Нашето съкровище е такова, каквото смятахме, че ще е, че и повече — тихо каза той, взрян в екрана. — Чиста платина. Солидна като скала. Убеден съм, че цялата Плътна маса е със същия състав като пробата от сондажа. Къс чиста платина, дълъг шест и половина километра и широк осемстотин метра.

Ангъс се облегна на стола си, доволната му усмивка отстъпи място на по-типичното за него арогантно ухилване.

— Понякога изумявам дори себе си — засмяно каза той.

— А каква е тази въпросителна? — попита Конъл и посочи символа Pt₆₀Ir₁₂(?) на екрана.

— Нищо тревожно — отговори Ангъс и махна с ръка. — Компонентът от платина и иридий, изглежда, не е коригиран при вторичната йонна масспектрометрия.

— Без термини, моля — каза Конъл.

— Вторична йонна масспектрометрия. Бомбардираме изследвания материал с положително заредени йони. Частиците предават своя положителен заряд на изследвания материал, който в този случай е пробата от сондажа. Положителният заряд освобождава един атом и води до раздробяване. Тъй като схемата на раздробяване е специфична и може да бъде възпроизведена, можем съвсем точно да определим търсените елементи във всеки материал.

— Ако е толкова точно, защо има въпросителна?

— Защото сплавта от платина, и иридий е нещо, което не е виждано досега. Всъщност компютърът просто прави научнообосновано предположение. Бомбардировката с йони води до разпад на платинени и иридиеви атоми и компютърът прави предположение как тези елементи са свързани. Просто съединението е необичайно.

— Обаче си сигурен, че става дума за платина, така ли? — Конъл се радваше, че е дошъл тук точно когато всичко се изяснява. — Сигурен си, че е платина?

— Толкова сигурен, колкото и че съм гений — отговори Ангъс.

Конъл продължи да гледа екрана. Платината никога не се срещаше естествено в солидни скални пластове, но въпреки това бе там долу, под тях. Това бе толкова голямо находище, че „Земно ядро“ можеше да диктува доставките поне през следващите трийсет години, а може би и до края на двайсет и първи век. Милиарди долари. Трилиони долари.

— Кул, искам още два сондажа от области, които се пресичат с тази Плътна маса.

— Няма начин — отговори Ангъс. — Сондата се счупи, когато се опитахме да навлезем по-надълбоко в нея.

— Мислех, че диамантеният връх може да пререже всичко.

— Може, но тази сплав от платина и иридий е наистина твърда, може би твърда колкото самия диамант. Разполагаме с достатъчно голяма проба, но съединението просто разби диаманта. Може да намери сериозно индустриално приложение. Много е необичайно. Не бих се тревожил за това обаче. Разполагаме с достатъчно данни, а минната шахта вече се подготвя.

Оборудване за милиони долари бе унищожено, а на Ангъс не му трепваше окото. Това ни най-малко не изненада Конъл. Щом Ангъс смяташе, че Плътната маса е от платина, то Конъл също не го бе грижа, че сондата е унищожена.

 

 

Конъл влезе в административната барака и уморено затвори вратата. Макар да бе стоял навън за кратко, жегата го бе изтощила. Трябваше да пийне нещо и да подремне. Отиде до бюрото, което щеше да използва през следващите две седмици. Извади от куфарчето си снимка в рамка.

Загледа се в усмихнатото лице на жена си. Усети как познатата болка запълзя вътре в него. Постави снимката на бюрото си, за да може образът на Кори да гледа всичко, което прави.

Извади от брезентовата чанта големия мобилен телефон, който му бе дала Кейла Майърс. Бе черен и тежък, а регистрираният му сериен номер бе изчегъртан. Кейла се бе „сдобила“ с тази играчка като бонус от американското посолство в Саудитска Арабия. Или поне така бе казала. Всъщност Конъл не го бе грижа за това, след като линията бе сигурна.

Приемникът бе идентичен с този телефон и се намираше при Барбара Йекли в Детройт. Само той можеше да дешифрира разбърканите сигнали, изпращани от апарата на Конъл, както и обратното. Той натисна бутона за свързване. Барбара отговори почти веднага. Конъл заговори тихо и спокойно.

Нямаше как да разбере, че шефката му не е единственият човек, който чува разговора.

 

 

Кейла Майърс леко натисна бутоните на своя приемник „Harris JM-251“, който бе пригоден специално за нуждите на сигналното разузнаване на АНС. Бе наблюдавала Конъл още от пристигането му в лагера и следеше всяко негово движение през мощен бинокъл, докато самата тя оставаше на практика незабележима в пясъка. Щом го видя да тръгва към административната барака, знаеше, че ще се обади на Барбара Йекли.

Климатиците, които стърчаха от всички сгради в лагера, пораждаха у нея желание да се изсмее презрително. Тя бе израснала в Южен Тексас. Палещото слънце бе скъп стар приятел. Бе израснала в беднотия и изолация и не бе имала много приятели.

Баща й се бе погрижил за това. Кейла и двете й по-големи сестри понасяха насилието, побоищата и опипванията му. Мери и Шели страдаха, подчиняваха се на волята му и се свиваха винаги, когато той се появяваше. Правеха всичко, за да избегнат боя или още по-лошото — ласките. Когато Кейла стана на осем или може би девет — не можеше да си спомни точно, Сайръс Майърс посегна и на нея. Малкото им ранчо бе уединено в плодородна долина. Никой не чуваше виковете.

Тя още помнеше заваления му говор и пресипналия от пиянство глас. Той викаше с пълно гърло, докато се измъкваше от ръждясалия пикап, а около него се стелеше миризма на мърша.

„Ставайте, момичета! — крещеше Сайръс на своите треперещи от ужас дъщери. — Изкарайте си ръцете от гащите и дайте на татко да ги оближе!“ Препъваше се към къщата, едва успяваше да върви, но въпреки това намираше леглата им, Сайръс искаше тишина, когато ги посещаваше нощем. Момичетата сподавяха виковете си, а по лицата им се търкаляха сълзи и падаха върху износените калъфки, купени от майка им, която Кейла никога не бе виждала.

Мери и Шели безмълвно понасяха опипванията му и отстъпваха пред перверзните му желания. Кейла обаче бе различна. Бе различна във всяко отношение и предпочиташе грубите момчешки игри пред куклите и чаените партита. Момичетата бяха слаби. Момчетата бяха по-твърди.

През петте години, през които Сайръс я насилваше и пребиваше по непонятни за нея причини, Кейла изгаряше от тиха ярост. Сестрите й бяха изпълнени със страх и вина, към което Сайръс сякаш се стремеше. В подрастващата Кейла обаче се таеше единствено гняв. По някакъв начин той усещаше това, усещаше протеста в душата й. Отново и отново се опитваше да го избие от нея и да пречупи духа й. През една ужасно гореща юлска вечер тя най-накрая сложи край на извращенията на Сайръс Майърс.

Той бе приключил с Мери и Шели и бе изгълтал две бутилки евтино вино. Отвори третата и се запъти към Кейла. Нямаше как да знае, че докато насилваше по-големите си дъщери, най-малката се бе промъкнала в кухнята и бе грабнала ръждясалия нож за месо.

Сайръс влезе в стаята й — вонящ, залитащ и наперен. Толкова бе пиян, че едва ходеше. Тя заби ръждясалия нож в сърцето му чак до дръжката.

Беше на тринайсет. Това бе първото й убийство. И определено не й бе последното. Когато видяха баща си мъртъв на износения жълт килим в стаята на Кейла, Мери и Шели не знаеха какво да правят. Изглежда, се лутаха между ужаса от убийството и необяснимото облекчение и свободата, която им бе донесло бруталното деяние на Кейла. Не знаеха какво да мислят, затова Кейла помисли вместо тях. Уредиха всичко за час. Дори тогава, едва на тринайсет, Кейла притежаваше необичаен усет за справяне с всички детайли.

Когато дойде полицията, трите момичета дадоха убедителни истерични показания за обир, прераснал в нещо друго. Кейла знаеше, че ченгетата разбират, че историята им е съшита с бели конци — семейство Майърс не притежаваше нищо ценно.

Дори най-безстрастните, консервативни и съблюдаващи закона полицаи не започнаха да ровят случая. Щом непрестанните извращения на Сайръс към дъщерите му най-накрая ги бяха накарали да го убият, той нямаше да липсва на никого. А и това убийство не бе нещо, което четиримата полицаи не бяха обмисляли сами, и то неведнъж, при вида на момичетата, които ходеха бинтовани и насинени или лежаха в местната болница.

Убийството отшумя. Кейла живя със сестрите си още пет години, завърши гимназията и постъпи във флота. Там се отличаваше от другите. Инстинктите й на убиец се насърчаваха и ценяха. По ирония на съдбата не уби никого, докато служеше там.

Убийствата започнаха, когато я взеха на работа в АНС. Досието й във флота бе безупречно, имаше отлични препоръки от началниците, а коефициентът й на интелигентност бе 130. Тя бе точно това, което търсеха: красива умна жена, която няма задръжки да убива за родината си. Готовността й да се заема доброволно с всякакви мисии се нравеше на висшестоящите и бързо я издигна в йерархията. Независимо от обстоятелствата тя просто намираше начин да си свърши работата.

Това обаче бе едно време, когато работеше в АНС, имаше цел в живота и не се интересуваше единствено от това да вземе хонорар. Тогава правеше всичко в името на бог и родината. Бе дяволски добра, може би най-добрата в цял свят. Твърде добра, както си мислеше тя. А никой шеф, особено такъв политически хамелеон като директора на АНС Андре Вожел, не иска да има подчинен, който явно го превъзхожда.

Вожел я уволни и я унижи, унижи една жена, която имаше повече чест от всички мъже в разузнавателните агенции, взети заедно. И всичко това само заради един малък „инцидент“.

Сякаш от онези скапани деца и без това щеше да излезе нещо.

Отърси се от тези мисли. Трябваше да се тревожи за много по-важни неща от старите славни дни. Имаше да мисли за чека си, а той щеше да е голям, ако можеше да изкопчи само още мъничко информация от Конъл.

Знаеше, че той ще използва обезопасеното комуникационно устройство, за да се обади в Детройт. Тежкият, но компактен апарат „Harris JM-251“ бе неудобен за носене при шестнайсеткилометровия преход през пустинята от скрития й ландроувър до сегашното скривалище, но с него тя можеше да улови всички съобщения от и към лагера.

Бе програмирала шифъра в паметта на устройството предварително. Беше фасулска работа да подслушва.

Гласът на Конъл звучеше слабо в слушалката.

— Много по-голямо е, отколкото смятахме — каза той.

— Дано да е така, скъпи — отговори му пресипнал женски глас. — Това е най-скъпото проучване в историята на компанията.

— Пробите се оказаха по-добри от очакваното.

— По-добри? Будалкаш ли ме, скъпи?

— Не, госпожо — каза Конъл. — Залежите са далеч по-големи от очакваното.

— Колко?

— Не мога да кажа по тази линия.

Кейла тихо изръмжа. Тя бе продала това оборудване на Конъл. То бе възможно най-сигурната линия. Това параноично копеле не би трябвало да се страхува да го използва.

— Скъпи — тихо отвърна жената. — Толкова ли са големи?

— Да, госпожо. Ще ви държа в течение.

— Ще чакам с нетърпение, скъпи. — Двамата затвориха.

Кейла усети как гневът й се надига. Конъл не се доверяваше на оборудването. Да не би да я смяташе за някаква тъпа аматьорка? Параноята му и недоверието му към новите технологии направо я обиждаха.

Тя вече знаеше за потенциалния добив на мината. В нощта след като работниците приключиха сглобяването на административната барака, се бе промъкнала и бе поставила подслушвателни устройства. Това бе нервният център на лагера и тя можеше да чуе всяка дума, която се изрича вътре. Не бе успяла да постави подслушвателни устройства в лабораторията. Не можеше да проникне през мерките за сигурност на тази сграда дори докато тя още се строеше.

Мерките за сигурност на О’Дойл бяха много добри. Тя не бе и подозирала, че той може да й попречи така. Преди малко повече от година Конъл я бе попитал дали може да намери първокласен шеф на сигурността, който да има опит в армията. Тя бе проникнала в скритите файлове на Департамента по отбраната и бе открила Патрик О’Дойл — правителствен поръчков убиец, наскоро „пенсиониран“. Предаде информацията на Конъл и малко след това той го нае.

Останалите служители по сигурността не можеха да се сравняват с него, но и не бяха за изхвърляне. Бяха двайсетина и носеха полуавтоматични берети M9-9×19 мм с пълнители за петнайсет патрона. Опасно оръжие, стига да попадне в правилните ръце.

Охраната разполагаше и с дванайсет пушки „Хеклер и Кох“ HK416. Тъй като тя бе добре запозната с досието на О’Дойл, вероятно бяха пълни автомати. Дори не бе необходимо човек да е добър стрелец с такова оръжие — просто трябваше да го насочи и да дръпне спусъка. Тези оръжия не я възпряха да прави нощните си набези в лагера, но я направиха много, много предпазлива.

Откритите пространства между сградите се осветяваха от силни халогенни лампи. Това затрудняваше незабелязаното придвижване. Тя се бе справила, след като стоя двайсет и пет минути скрита и наблюдаваше движението на пазачите. Сменяха се на всеки четири часа. Най-добрият момент за придвижване бе след третия час на всяка смяна. Кейла вече бе успяла да се промъкне и да се измъкне от лагера през последните две нощи, като внимателно избягваше да се придвижва през смените на О’Дойл.

Обикновено спеше между 10 сутринта и 2 следобед, а през нощта от време на време си доспиваше. Имаше достатъчно вода и консерви за още два дни. След това нещата щяха да се усложнят. Трябваше или да се върне до маскирания джип и да загуби цял ден, през който можеше да наблюдава, или да открадне запаси от лагера.

Това бе нейният шанс. Точно това, най-голямата платинена жила, откривана някога. Вече бе решила, че ще иска два милиона долара, и то само за информацията. Ако някой пожелаеше да я наеме за конкретни действия за саботиране на мината на „Земно ядро“, щеше да поиска допълнителен солиден хонорар. Знаеше, че южноафриканският платинен консорциум би платил на секундата два милиона, за да разбере повече за това потенциално платинено находище, а вероятно така биха постъпили и онези лукави копелета от „Стилуотър Майн“ в Монтана. Руснаците биха се запънали пред такава цена; единствено за информация. Но от друга страна, ако южноафриканците искаха единствено информация, безскрупулните руснаци не биха се поколебали да се заемат с мръсни игри.

Все още й трябваше допълнителна информация. Трябваше да се увери, че ако размаха този кокал пред потенциалните клиенти, те ще захапят веднага. Тя трябваше да им внуши паника, свързана с бизнеса им, без да им казва каквото и да било за местонахождението на мината на „Земно ядро“ или дори че „Земно ядро“ въобще има пръст в това. Трябваше да достави пълна информация, така че да се страхуват да чакат още два-три месеца, за да се сдобият сами с нея.

В зависимост от намеренията на Конъл „Земно ядро“ можеше да се опита да се сдобие с незабавни печалби, като наводни пазара. Такова огромно предлагане можеше да смъкне цената на платината от 850 долара за унция на 450, а може би дори по-малко. Това щеше да означава загуби от стотици милиони на платинения пазар. Ако успееше да се сдобие с някаква информация, дори само намек, как Конъл смята да си изиграе картите, цената й можеше да се вдигне още повече.

Кейла не бе икономист, но не бе и нужно. Трябваше само да събере информацията и да я продаде на този, който плаща най-много.

Освен това в цялата тази работа имаше нещо, което я заинтригува. Някакво сладостно мрачно усещане, което сякаш пулсираше от планината. Никога не бе изпитвала нещо подобно.

Но й харесваше.