Скот Сиглър
Земно ядро (40)

39.

09:36

О’Дойл спеше на пресекулки. От челото му струеше пот. Много от мехурите по лицето му се бяха спукали и от тях течеше гной, гъста и лъскава на изкуствената светлина. Либранд непрекъснато потапяше ръка в реката и нежно изтриваше лицето му. Не знаеше дали това му помага. Но водата бе малко по-хладна от горещия въздух и сякаш забавяше потенето, затова тя продължаваше.

О’Дойл умираше. Трябваше да го измъкне оттук и да го закара в болница, ако искаше да оживее. Обезболяващите и антибиотиците отдавна бяха свършили. Не смееше да докосне кул-стюма му и да провери раните от страх да не разкъса кръпките, които бе направил Ангъс. Това щеше да покачи температурата на О’Дойл и той щеше да умре. Жегата и болката вземаха своята дан от нейния невероятно корав, невероятно смел мъж.

— Дръж се, Патрик — прошепна тя. — Дръж се още малко и ще се измъкнем оттук.

И понеже гледаше О’Дойл, не забеляза двата метални паяка, които тихо изскочиха от кораба и тръгнаха към нея по песъчливия бряг.

09:40

Ранди последва Ангъс в друга стая, пълна с прах и парчета стъкло и керамика.

— Това чудо е тук от цяла вечност. Наистина нищо не е останало освен платинения корпус.

— Това е другата причина за състава от платина и иридий — каза Ангъс. — Те не корозират. Този корпус ще остане тук завинаги. Докато тектоничната плоча, върху която е тази проклета планина, не се плъзне към мантията. Корпусът е истинско инженерно чудо.

Ранди се замисли за сложната изработка на корпуса, за металите в сплавта и якостта им. В природата нямаше нищо, което да е толкова твърдо, издръжливо и идеално за пътешествия в космоса. Изведнъж го заля чувство на вина и в ума му се загнезди една-единствена мисъл — как не бяха забелязали това?

— Ангъс, трябваше да забележим това в лабораторията.

Ангъс презрително махна с ръка.

— О, не се тревожи за това. Нали се приготвяхме за спускането в пещерите. Лесно можехме да го забележим, ако се бяхме загледали.

— Именно, Ангъс — отвърна Ранди. — Приготвяхме се за спускането, а не си вършехме работата.

— И какво от това?

— Можехме да разберем, че платината не е естествена. Очевидно е. Конъл щеше да предприеме нещо съвсем различно.

— Голяма работа. Вече е минало, забрави.

Ранди усети как гневът избухва в него като атомна бомба. Беше следвал Ангъс във всичко. Смъртта на Мак и не дай си боже на още някой се дължаха колкото на нехайството на Ангъс, толкова и на неговото. Сграбчи Ангъс за раменете и го блъсна в извитата стена. Ангъс се ококори от изненада — и може би страх.

— Не разбираш ли? — попита Ранди. — Всички може да умрем! Мак е мъртъв! И всичко това, защото бяхме твърде заети да се прочуем и занемарихме работата си. Трябваше веднага да забележим това!

— О, значи искаш да се почувствам виновен за всичко? — попита Ангъс и го отблъсна. — Майната ти, филантроп такъв. Майната му на всичко, майната ти и на теб. Всеки беше наясно с рисковете. Вината не е наша.

Ранди никога в живота си не бе искал толкова силно да удари някого. Ангъс просто не се интересуваше от нищо и от никого освен от себе си.

— Напротив, наша е. Отговорни сме, защото не си свършихме работата.

— Знаеш ли, ти си бъди отговорен, щом искаш. На мен съвестта ми е чиста. Ако всички не бяха толкова тъпи, можеха сами да разберат всичко.

Ранди понечи да отговори, но думите замръзнаха на устата му. Погледът му бе привлечен от сребрист проблясък в коридора.

— Ангъс — прошепна Ранди. — Ти ли изключи заглушителя?

— Естествено, че не — отговори Ангъс. — Включен е, не го ли чуваш?

— Ранди осъзна, че пукотът изпълва стаята. Беше го слушал толкова дълго, че мозъкът му бе спрял да го възприема.

— Да не си сменил честотата?

— Какво ти става? Какво има?

— Мисля, че сме загазили — отговори Ранди. — Обърни се наляво, много бавно.

Ангъс се обърна. Там, на извитата стена, се бе разположила невероятно лъскава сребриста буболечка. Лампите им хвърляха отблясъци върху гладката й обвивка и перфектните й здрави крака. До този момент Ранди не бе осъзнал колко надупчени и надраскани са останалите сребристи буболечки. Сякаш се бяха удряли и драскали в продължение на хиляди години.

Тази буболечка беше чисто нова.

Не се щураше безцелно. Седеше си на стената и бе обърнала клиновидната си глава право към тях.

— Заглушителят не й влияе — изсъска Ангъс. — Как са успели да си сменят честотата?

— Не са я сменили. Направили са нова буболечка с нова честота, която да не се влияе от заглушителя.

Ужас полази по краката на Ранди и се загнезди в слабините му. Намираха се в извънземния кораб и изведнъж всичко се бе променило. Вече не бяха невидими за смъртоносния поглед на сребристите буболечки.

— Кой е направил нова? — попита Ангъс. — Скалоподите са първобитни. Откъде, по дяволите, ще знаят как да променят честотата? Кой изобщо прави тези машини?

Сребристата буболечка тръгна нагоре по стената. Чу се стържещ метален звън. От клиновидната глава се подаде отвратително петнайсетсантиметрово назъбено острие.

Звънът на острието бавно замря. Стаята се изпълни единствено с безполезния пукот на заглушителя. Ангъс и Ранди стояха неподвижни и ужасени. Не знаеха какво да правят, не знаеха какво да мислят.

— Сега наравно с работниците има и войници — каза Ранди. — Никой не ги прави, Ангъс. Те са колектив. Сами се правят.

Сребристата буболечка не помръдваше. Чакаше и наблюдаваше. Застинала като стената.

Застинала като смъртта.