Скот Сиглър
Земно ядро (19)

18.

12:35

 

— По-бавно, Янсон — провикна се Фриц Шъруд в тесния тунел. — Спускаш се прекалено бързо.

Брайън Янсон погледна нагоре към леко люлеещото се въже, фенерчето му освети пропастта и лицето на Шъруд. Висеше сред море от мрак, като жълт червей, закачен на въдица.

Янсон му отвърна снизходително:

— Да, да, да, разбрах. Ще внимавам много, мамо.

— Задник — измърмори Фриц. Изобщо не искаше да се навира в този тесен тунел. Грапавите варовикови стени го притискаха отвсякъде. Не можеше да се обърне. За да излезе, трябваше или да пропълзи обратно девет метра, или да се спусне в пропастта. Фриц насочи фенерчето на каската си към една ламинирана карта. Мак им бе наредил да следват това малко разклонение на един от големите тунели и то ги бе довело до тази пропаст. Според картата няколко тесни тунела водеха към нея, а дъното бе на 45 метра под тях. Макар да бяха твърде тесни, за да се изнася руда, тунелите даваха по-пряк достъп до Плътната маса, стига да можеше да се пълзи през тях. Ако някой тунел се покажеше обещаващ, Мак изпращаше няколко души да го изследват.

— Почти стигнах дъното — обади се Янсон. Фриц погледна надолу в пропастта, като показа над ръба само главата си. Надяваше се, че няма да се налага да се спуска и той.

— Май става — извика Янсон. — Много назъбено и няма добра опора, но иначе май става.

Изведнъж във високата тясна пропаст издрънча екипировка, чу се вик и отекна глухо изпращяване. Фенерчето на Фриц слабо освети проснатия долу Янсон.

— Янсон! Добре ли си?

Пауза.

Гласът на Янсон отекна отдолу.

— Да, добре съм, ако не се брои, че си счупих крака.

— Стига си се бъзикал, Янсон.

— Не се бъзикам. Подхлъзнах се. Кракът ми е счупен. Мисля, че и рамото ми е изместено. Не мога да го движа. Мак ще ме убие.

— Чакай, слизам.

— Не ставай глупак! Знаеш процедурата. Ако нещо стане с въжето, и двамата ще си останем тук. Не можеш да ме издърпаш сам. Върни се, извикай помощ и доведи Мак.

— Ти си луд — извика Фриц. — Не мога да те оставя тук.

Янсон се изсмя късо.

— Че какво ще ми стане? — Смехът му премина в болезнено сумтене.

— Но на мен ще ми трябват двайсет минути да изпълзя обратно — каза Фриц. — Ще трябва да стоиш там цял час.

— Е, и без това отдавна исках да се уединя за малко. — Янсон отново се изсмя. — Слава богу, че си изкълчих лявата ръка, а не дясната. Хайде тръгвай, че ужасно боли.

— Костюмът скъсан ли е?

Янсон прокара ръце по крака си.

— Не, нищо му няма… Мамка му, боли! Тръгвай да доведеш помощ де!

— Добре. Дръж се — каза Фриц. Гласът му отекна в стихналата пропаст.

Запълзя назад през тунела, който не бе по-широк от вентилационна шахта.

 

 

След минута шумът от придвижването на Фриц стихна и Янсон остана сам. Успя да седне и заскърца със зъби от болка. Беше изпадал и в по-тежки ситуации. За кой път чупеше крак — трети? Четвърти? Голяма работа. Трябваше просто, да седи и да чака. Помощта щеше да дойде още преди да се е усетил.

Седя неподвижен и притихнал петнайсетина минути. Инстинктивно бе наострил уши, но не чуваше нищо. Мразеше тишината, а в пещерите цареше мъртвешка тишина. Никакви звуци освен твоите собствени. Човек не си дава сметка колко шумен е светът, докато не попадне на подобно място. Няма вятър, няма скърцане, скрибуцане, клаксони… нищо. Наистина странно. Сякаш някой е взел дистанционното на природата и е изключил звука. Беше страшно тъпо и да си счупи крака. Трябваше да е по-…

Мислите му се прекъснаха от звук. Той насочи фенерчето нагоре към тунела. Нищо не помръдваше. Зачака да чуе звука отново, но в ушите му отекна единствено тишина. Огледа се, а лампата от каската му проследи движението. Имаше няколко тунела, но всички бяха много тесни. Вероятно твърде тесни, за да може да се пълзи в тях. Това изследване си беше чиста загуба на…

Отново го чу. Този път ясно. Звукът на сухи листа, шумолящи по паважа. Очите му се стрелкаха към тунелите. Звукът се усилваше.

 

 

13:20

 

Мак се надвеси над ръба на пропастта. Фенерчето му обходи назъбените скали, но срещна само камъни. Той сви ръце на фуния и се провикна:

— Янсон! Янсон, чуваш ли?

Нищо.

Фриц бе зад него. Тунелът бе толкова тесен, че Мак дори не можеше да се обърне.

— Това ли е мястото, Фриц? Сигурен ли си?

— Абсолютно — отвърна Фриц. — Тук долу е.

Мак измъкна устройството Марко/Поло и провери сигналите, но дисплеят показваше само името на Фриц и неговото.

— Не отговаря. Не виждам никакво движение. — Мак забеляза, че въжето на Янсон още виси от ръба и се поклаща над пропастта. Подръпна го — движеше се лесно. Мак понечи да закачи куката си към въжето и да се спусне, но спря.

„Защо не е привързан към въжето? Ако е ранен, защо да се отвързва? Много добре знае, че трябва да го изтеглим?“

Намръщи се и започна да издърпва въжето. Нави 45 метра, докато стигне края.

Въжето беше срязано.

Мак погледна прилежно срязания край. Фенерчето му освети тънка мокра линия. Докосна я с ръкавицата си и погледна пръстите си отблизо.

Приличаше на кръв.

Крадци на периметър? Възможно ли бе да има крадци на периметър тук долу?

Фриц го бутна по крака.

— Няма ли да слезем да го приберем?

Мак се вторачи в пръстите си и в срязаното въже. Отново се наведе над ръба и внимателно огледа с фенерчето дъното на пропастта. Нищо не помръдваше.

— Не е там, Фриц.

— Не е там? Къде може да е тогава, по дяволите?

— Не знам — Отговори Мак. — Виждаше ли го, след като падна?

— Да, съвсем добре го виждах.

— Е, сега не е там. Тръгвай обратно, и по-бързо.

— Трябва да сляза да го потърся!

— Точно сега няма да слизаме долу, приятелю — каза Мак. — Ще се върнем и ще повикаме помощ. — Мак вече бе изпратил хора да докладват за изчезналия миньор.

Вярваше, че О’Дойл е цар на спускането с въже.

 

 

13:32

 

Катерина Хейс мигаше често и тръскаше глава, за да не заспи. Миналата нощ не бе мигнала, както и повечето от лаборантите. Екипът търсеше обяснение за мистериозния километричен правоъгълник, който ограждаше лагера и мината. Досега не бяха измислили нищо.

Най-доброто предположение бе за невероятно мощен лазер, използван от орбита, а това бе направо смешно. Не бяха открили никакви следи от изгаряне или разтапяне. На повърхността линията бе почти незабележима. Можеше да се види само ако човек знае точно къде да търси. Ако не разполагаха с РПЗ, щяха да минат стотици пъти покрай нея, без да я видят.

В по-голямата си част линията бе заличена от свлачищата, водната ерозия и навятия пясък. Тези природни фактори я бяха скрили и бяха останали само разполовените скали от двете й страни.

Екстраполираха компютърен модел на ерозията и направиха приблизителна оценка за възрастта на правоъгълника. Според оценката беше между седем и тринайсет хиляди години.

Трябваше им нова наука. И екипът я измисли: хроногеоморфология — определяне на възрастта на формациите по ерозията. Катерина предположи, че могат да намалят възрастта с две-три хиляди години, но не повече. Компютърът се справяше с повечето работа и тя можеше да се съсредоточи върху останалите неотложни проблеми.

— Ахмед! Какво стана с последния трус?

Ахмед стана от мястото си и се дотътри при нея. Красивите му тъмни очи сега бяха само тъмни. Хлътналите бузи бяха резултат от само двата часа сън за последните два дни.

— Не бих го нарекъл точно трус, Катерина — отвърна той ядно и уморено.

— А как би го нарекъл? — попита Катерина с явно недоволство. Притискаше го много и го знаеше. Трусовете застрашаваха не само финансовото бъдеще на тази операция, но и живота на хората, който работеха в шахтата. Втори аномален връх, отразен от сеизмографа, който този път бе само на 800 метра от главната шахта, бе хвърлил лаборантите в паника.

— Епицентърът на събитието е бил по-близо до повърхността, но въпреки това е бил изолиран — въздъхна Ахмед. — Отново никъде няма сродни вибрации.

Катерина се намръщи. Вече го беше чувала това.

— По дяволите, Ахмед, трябват ми отговори. — Тя го изгледа напрегнато. — Ти си специалистът, който се занимава с това от два дни. Не може да нямаш някаква идея. Искам хипотеза. Сега.

Ахмед я изгледа кръвнишки. С приятелството им бе свършено. Нямаше го. Беше се изпарило от нейната взискателност.

— В този район има много пещери — каза Ахмед. — Вероятно някои са нестабилни. Моето предположение е, че аномалните върхове се дължат на срутвания.

Тя очакваше този отговор. Макар да бяха изкопали шахтата без помощта на експлозиви, за хоризонталната галерия се бе наложило да използват такива. При нормални условия това не би застрашило устойчивостта на геоложките пластове като цяло, но при голяма мрежа пещери всичко бе възможно. Взривовете можеха да нарушат естествените структури до такава степен, че да доведат до хлътвания и срутвания.

Ахмед бе забил поглед в земята и изглеждаше съкрушен. Катерина знаеше причината. Срутванията означаваха, че структурата не е стабилна. А това пък означаваше, че на карта са заложени много средства — и хора.

Освен проблема с аномалните отклонения Ахмед още не можеше да разбере защо сеизмографът просто се изключва за пет минути в 11:19, както и на всеки шест часа от три дни.

Трябваше да идентифицират върховете и да се уверят в устойчивостта на цялата планина. В случай че не успееха, Катерина трябваше да се изправи пред Конъл Къркланд и да му каже да спре проучването. Знаеше, че това няма да му хареса.

 

 

14:23

 

О’Дойл взе разстоянието до офиса на Конъл за отрицателно време. Този път нямаше да се остави да го правят на луд, този път вината не бе негова. Бе очевидно. Как можеше да е отговорен за изчезването на човек на три километра под земята?

Почука и отвори, без да изчака да му отговорят. Конъл вдигна поглед от купищата книжа пред себе си.

— Изгубили са човек в тунелите — каза О’Дойл. Очите на Конъл се присвиха, после се отпуснаха. На лицето му се изписа странно изражение. О’Дойл предположи, че е загрижен, макар че никога не бе виждал Конъл загрижен за нещо.

— Кога?

— Преди около час. Започнали са да го търсят веднага и са изпратили човек да ни уведоми, но са им трябвали четирийсет и пет минути да се върнат на дъното на шахтата и да съобщят за това.

— Кой е изчезнал?

— Брайън Янсон.

— Създавал ли е някакви проблеми?

— На мен поне не ми е известно такова нещо, сър. Очевидно е бил пострадал. Партньорът му се върнал за помощ, но когато дошъл, Янсон бил изчезнал.

Конъл потропваше с пръсти по бюрото.

— Според мен има три възможности и никоя не е особено приятна — каза той. — Първата е, че Янсон е постъпил неразумно и се е отдалечил, след като партньорът му е тръгнал да доведе помощ.

— Няма такава вероятност, сър. Хората на Мак не биха направили такова нещо.

Конъл кимна.

— Така е. Втората възможност е, че работи за същите хора, които саботираха лабораторията. Може да се е престорил на ранен и да е тръгнал към Плътната маса, за да помогне на тези хора да навлязат от друго място в планината. Сигурен съм, че и сам се досещаш за третата възможност.

— Саботьорите са в пещерите и са го хванали.

Конъл кимна и каза:

— Слез долу и разбери какво става. Кои са най-добрите ти хора от охраната?

— Либранд, Бил Кук и Лашон Дженкинс.

— Вземи ги с теб. Искам да намерите Янсон. Либранд да отиде с миньорите. Трябва да продължим към Плътната маса. Не можем да си позволим да губим време, в случай че някой се опитва да ни отнеме находището.

— Да, сър. — О’Дойл се обърна и тръгна към вратата.

— Не казвай нищо деликатно по телефона от шахтата — каза Конъл. — На този етап не можем да вярваме на нищо и на никого.

 

 

14:31

 

Кейла объркано сбърчи вежди. Бе подслушала разговор между Конъл и Барбара Йекли. Конъл подозираше, че някой може би се опитва да открадне периметъра. Искаше Барбара да проучи коя компания купува земи около планината Уа-Уа. Конъл бе сигурен, че сред персонала в лагера има шпионин, който най-вероятно действа с оперативни работници в близост до лагера.

За Кейла това нямаше смисъл. Никой не можеше да проведе подобна секретна операция без поне някаква форма на комуникация, а тя не бе засякла нищо. Единствените хора в планината бяха от „Земно ядро“ — и самата тя.

Инстинктът й подсказваше, че Конъл греши, но той бе интелигентен и преуспял и тя не можеше да пренебрегне тревогата му. Ако в планината шеташе още някой, това можеше да застраши хонорара й. Трите милиона и половина, които смяташе да вземе, щяха да се сведат до нула. Това означаваше, че не може да пренебрегва нищо.

Рано или късно някой щеше да се издъни и тя щеше да разбере всичко. Просто трябваше търпение.

Търпение. В лагера цареше оживление и объркване. Тази нощ щеше да има добра възможност да се промъкне и да открадне един кул-стюм. Трябваше по някакъв начин да слезе в тунелите и да ги огледа поне отгоре-отгоре. Всяка информация, която можеше да предостави за системата от тунели, щеше да увеличи цената й.

Ако съдеше по усилените действия на хората от екипа, щяха да са най-уморени към един след полунощ. Това щеше да е най-подходящото време.

 

 

14:54

 

Още шестима миньори надянаха кул-стюми и се запасиха с храна, вода, батерии, прожектори и дори генератор — всичко, което бе необходимо за базов лагер в тунелите. Конъл бе станал вир-вода от пот. Наблюдаваше ги как влизат в хоризонталната галерия и същевременно говореше по телефона с Мак, който вече бе на дъното на шахтата.

— Не мисля, че е шпионин — каза Мак. — Познавам го. Освен това няма никаква логика.

— А Шъруд изобщо видял ли е дали кракът му е счупен?

— Не. Шъруд е следвал процедурата. Когато Янсон е казал, че е пострадал, Шъруд веднага се е върнал да потърси помощ.

— Значи Янсон е твърдял, че кракът му е счупен, но никой не е видял това, а когато сте се върнали, е бил изчезнал. Това какво ти говори?

Мак замълча за момент, после тихо каза:

— Че може би е излъгал.

— Или това, или някой го е преместил — каза Конъл. — Сега слушай внимателно. Още шестима миньори слизат долу с О’Дойл и Либранд. О’Дойл ще се заеме с търсенето на Янсон. А ти заедно с Либранд и шестимата ще продължиш нататък. Тя ще е с вас за ваша безопасност. Може да сме изправени пред ситуация, в която времето е жизненоважно. Трябва да стигнем Плътната маса първи. Разбираш ли?

— Да.

Конъл си погледна часовника, затвори телефона й бързо отиде до джипа. Подкара го към административната каравана. Тежкият клетъчен телефон иззвъня точно когато влезе.

— Да, Барбара — каза Конъл. — Какво откри?

— Нищичко, скъпи — отговори Барбара с характерния си стържещ тон.

— Е, все някой откупува правата върху района — каза Конъл. — Някой се опитва да ни изиграе, сигурен съм.

— Никой не е откупувал права в този район от 1945 година, скъпи. Като изключвам нас, разбира се. Накарах хората ни да говорят с всички корпоративни информатори. Никой дори не разглежда това място. Някои хора започват да проявяват любопитство какво точно правим там, но засега си съвсем сам.

Конъл зарея поглед пред себе си. Теорията му току-що бе станала на пух и прах.

— Благодаря, Барбара. Ще ти се обадя, ако изскочи нещо.

Прекъсна връзката. Значи не беше конкуренцията. Какво тогава ставаше в лагера? И по-важното: какво по дяволите ставаше в тази шахта?

 

 

15:11

 

Те бяха построили това.

Нямаше представа откъде знае, просто го знаеше. Седеше с кръстосани крака в единия ъгъл на правоъгълника и бавно обръщаше глава по посока на двете линии. Едната вървеше нагоре по склона на планината и изчезваше в хребета. Другата линия, една от „късите“, сключваше деветдесет градуса с първата.

Какво означаваше това за чалтелианците?

Според лабораторния анализ възрастта на правоъгълника бе между дванайсет и седем хиляди години. Точните цифри нямаха значение — само промеждутъкът от време. Той съвпадаше приблизително с господството на чалтелианците в района на Огнена земя. Твърде близо, за да е съвпадение.

Макар да бе скрит в продължение на хилядолетия, този правоъгълник бе постижение, по-велико от пирамидите и по-внушително от огромните фигури в платото Наска в Перу. Египтяните бяха строили във височина. Чалтелианците бяха строили в дълбочина. Голяма дълбочина. Невероятна дълбочина. Тази дълбочина озадачи Катерина. В днешно време изглеждаше невъзможно да се прокопае толкова дълбока траншея, а какво оставаше това да постигне примитивен народ преди хиляди години? Да, някога така бяха казали и за пирамидите. По дяволите, та някои хора още го твърдяха. Вероника обаче някак се съмняваше, че има извънземна намеса в Египет — или пък в Юта.

Нещо необикновено се бе случило в тази планина. Мистерия, която заслужаваше пълното й внимание.

Трябваше да изчака по-благоприятен момент. Конъл не можеше да я държи вечно в лагера. А и тя не се нуждаеше от неговото финансиране, не и когато историята се разчуеше. Щом светът научеше за правоъгълника, щеше да затвори мината му по-бързо, отколкото студенти си тръгват от последен изпит.

Тогава планината щеше да е само нейна.