Скот Сиглър
Земно ядро (23)

22.

03:15

3446 метра под земята.

Тънък слой прах се издигаше в замрелия въздух и сякаш по силата на някаква магия не се подчиняваше на гравитацията. Щом някой се покашляше, а това ставаше често, прахът се извиваше на кълбета. Единствената светлина идваше от лампите на каските им. Срутването бе отрязало електричеството. Лъчите на лампите шареха из прашния тунел в плах опит да пробият безкрайния ненаситен мрак.

На стотина метра от дъното на шахтата групата се опитваше да се справи със ситуацията. Седяха мълчаливо и чакаха Мак да се върне от оглед на разбитата шахта. О’Дойл бе настоял Конъл, Вероника и Санджи да изчакат настрани под зоркия поглед на Либранд, докато той и Мак претърсят отломките за Фриц и Лашон. Докато чакаха, всички заспаха от изтощение. Всички с изключение на Либранд, която стоеше изправена и методично обхождаше с поглед тунела.

Щом чу, че Мак и О’Дойл се връщат, Либранд събуди другите. Конъл се чувстваше така, сякаш го е блъснал камион. Примигна, за да прогони съня, и се изправи.

Мак вървеше към тях, О’Дойл крачеше до него с готов за стрелба автомат. Всички се обърнаха към тях с надежда. О’Дойл бавно поклати глава и на лицето му се изписа огорчена гримаса.

— Видя ли ги? — попита Санджи.

Мак кимна и каза:

— Лашон и Фриц са мъртви. Не са имали никакъв шанс.

Възцари се тишина. Някой се закашля и вдигна облак прах.

Конъл стисна очи. Още двама мъртви. Трима души бяха загинали заради неговата фиксидея. Какво щеше да си помисли Кори за него? Искаше да се свие на кълбо и да умре. Или да захапе дулото на автомата и просто да дръпне спусъка. Но попита високо:

— В какво състояние е шахтата?

— Затънали сме до гуша, Къркланд — отвърна Мак.

— Има големи поражения. Ако се съди от камарата камъни около шахтата, са затрупани поне трийсет метра. Може и да са повече, много повече — невъзможно е да се разбере.

— Какво означава това? — попита Вероника. — Колко време ще им трябва, за да ни измъкнат?

— Откъде да ни измъкнат, професоре? — попита Мак. — Без асансьора не могат да разчистят камъните от шахтата. Из пещерата намерих пръснати части — някои са от основния подемен механизъм. Не е паднала само платформата, а цялото проклето нещо.

— Колко време ще трябва, за да се поправи? — попита Вероника; в погледа и гласа й се прокрадна страх.

— С какво да се поправи? — отговори на въпроса й с въпрос Мак. — Горе имат резервни части, но целият товарен механизъм е паднал. Не могат да почнат да правят нов от нулата. Дори да се обадят в „Земно ядро“, за да докарат нов механизъм, ще трябва поне ден, за да се достави, още един ден, за да дойде тук, ако хеликоптерът лети без почивка, и след това най-малко ден, за да се монтира и да се започне разчистването на камъните. Оттам нататък всичко зависи от това колко камъни трябва да се разчистят.

Вероника сведе очи и светлината от лампата на каската й очерта кръг в праха в краката й.

Мак продължи:

— Това е само в случай, че могат да монтират нов асансьор, в което се съмнявам. Ако целият подемен механизъм е паднал, най-вероятно е паднала и голяма част от тавана на шахтата. Ще трябва да разчистят и него. В зависимост от пораженията в най-добрия случай ще трябват ден-два, за да се подготви районът и да се стабилизира за монтиране на механизма. След това ще трябва да изчистят камъните, които блокират шахтата. Не забравяйте, че самата шахта сигурно е нестабилна от сблъсъка с асансьора, така че ще трябва да внимават, за да не я срутят още повече. Това вероятно ще ги забави до скорост трийсет метра на ден. — Мак свали каската и избърса капчиците пот от челото си. Пое дълбоко дъх или поне се опита, но остро се закашля. Във въздуха затанцуваха облачета прах. Той отново нахлупи каската и заключи: — В най-добрия случай ни чака седмица тук долу.

— А в най-лошия? — попита Санджи.

Мак се загледа в тунела, неспособен да погледне другите в очите.

— В най-лошия шахтата е затрупана от километър и половина скални късове. Всичко това вероятно е адски нестабилно и може да се наложи да изкопаят нова шахта. Всички знаете колко време трябва за това. На всичкото отгоре няма електричество и няма надежда за такова. Имаме генератор в Пещерата с рисунките, но горивото ще стигне само за един ден. Батериите, които сме складирали тук долу, ще стигнат за лампите на каските за три-четири дни. Бяхме започнали да складираме запаси точно за такива извънредни случаи, но далеч не сме ги попълнили.

— С колко храна разполагаме? — попита О’Дойл.

— Ами тук сме шестима — каза Мак. В пещерата бе толкова тихо, че се чуваше как дишат. — Имаме достатъчно храна и вода за три дни, ако разпределим строго дажбите. Отсега нататък сме на подземна диета. — Опитът му да се пошегува не успя.

— А кул-стюмите? — попита Санджи. — Колко дълго ще функционират?

— Мисля, че това е единствената добра новина — каза Мак. — Според Ангъс костюмите трябва да функционират поне три седмици.

— Според теб какъв шанс имаме? — попита Либранд. Мак погледна Конъл, който просто кимна.

— Страхувам се, че не много голям — меко каза Мак. Конъл се пребори с чувствата си по единствения му познат начин — като пое контрол над нещата. Пое дълбоко дъх, изправи се и застана насред групата.

— Знам, че звучи зле — каза той с най-властния си тон. — Но трябва да знаете, че има и по-зле.

 

 

03:17

 

— Какво искате да кажете с това „по-зле“? — попита Либранд. — Тук сме направо в гробница, господин Къркланд, какво по-лошо може да има?

Всички се обърнаха към Конъл. Той с години бе овладявал емоциите си и винаги бе оставал с безизразно лице пред всички. Дори сега, въпреки ситуацията, не показа признаци на страх или паника.

— Говорих с доктор Хейс, преди асансьорът да се разбие — каза Конъл. — Изглежда, тук долу има още някой освен „Земно ядро“. — Очакваше изненадани възклицания, но никой не проговори. Той продължи: — Очевидно е открила, че в планината има още някой и този някой прокопава път към нашата главна шахта. Говорих с нея малко преди срутването. Тя поиска всички веднага да бъдат евакуирани от тунела, затова мога само да предположа, че тези други хора са се приближили до шахтата. Дори можем да предположим, че са достигнали шахтата и са саботирали асансьора и точно затова сега сме в това положение.

— И кои са тия, по дяволите?! — извика Мак. Разяреният му глас отекна в каменните стени. Ехото се понесе за миг, после замря.

— Не знам — отвърна Конъл. — Имахме още няколко инцидента. Подозираме, че злополуката в лабораторията е била саботаж с цел да бъде убит Ангъс, а вероятно и други. На всичкото отгоре Янсон може да е бил убит, а хората, които са го извършили, да са още наоколо. На този етап е разумно да приемем, че тези хора искат да ни убият.

Санджи проговори с напевния си акцент:

— Но ако са стигнали асансьора, дали не са атакували целия лагер?

Отново се възцари тишина. С всеки миг настроението ставаше все по-мрачно и безнадеждно.

— Възможно е, но не е вероятно — каза Конъл — Вероятно просто са се опитвали да атакуват асансьора и не са очаквали, че госпожа Хейс ще открие, че си проправят път. Откритата атака на въоръжен лагер изисква не само специален отряд, но и доста планиране и готовност за избиване на много хора.

Всички мълчаха. Разбираха, че ако мистериозният отряд е унищожил лагера, са живи погребани.

— Направо страхотно — каза Вероника. — И какво ще правим сега?

Всички погледнаха Конъл. Страхът му отстъпи пред увереността и авторитета му. Тези хора имаха нужда от водач, а този водач трябваше да им даде цел, нещо върху което да съсредоточат вниманието си, за да не разчитат на неясната перспектива да бъдат спасени. Той имаше точно такава цел — още не бе приключил с тази планина. Ни най-малко.

— Изпускате очевидното — каза Конъл. — Този тайнствен враг е копал в посока минната шахта. За това е нужно оборудване. И макар да е възможно някой да се е промъкнал в нашата хоризонтална галерия или дори да е имало шпионин сред нас, няма начин да са изпратили миньорско оборудване в шахтата, без да го забележим.

Лицата им се оживиха от първите признаци на надежда. Либранд каза на глас това, което мислеха всички:

— Значи трябва да има и друг път навътре.

Конъл кимна.

— Точно така. Това е единственият възможен отговор.

— Как да го открием? — попита Мак. — Тук има цели километри тунели.

— Всъщност има само един път — каза Конъл. — Трябва да тръгнем към Плътната маса.

— О, шегувате се! — Вероника се изправи и го изгледа гневно. — Изгубени сме тук, няма кой да ни спаси, току-що видяхме двама души да умират, а вие мислите само за пари? Направо не мога да повярвам!

Конъл я изгледа безизразно. Нямаше да й даде повод да продължи тирадата си. Изчака ехото от изблика й да замре в нищото, след това каза:

— Професоре, моля, чуйте ме. Тук не става дума за пари. Пътят ни просто е отрязан. Ще са нужни дни, за да разкопаят всичко и да ни измъкнат, може би дори седмици. Враговете ни са тръгнали към Плътната маса. Те или вече са там, или са тръгнали натам. И в двата случая това е най-бързият начин да ги открием. Щом ги открием, ще разберем как са влезли вътре.

За миг Вероника го изгледа подозрително, после кимна.

— Всъщност имате право.

— Значи вече знаем накъде ще тръгнем — каза О’Дойл. — Предлагам всички да поспим малко. В доста лоша форма сме, затова нека си починем няколко часа, преди да тръгнем.

— Да поспим? — възкликна Вероника. — Как, по дяволите, се очаква да спя в такъв момент?

— Придвижването из тези пещери е трудно, ясно е какво ни чака — каза О’Дойл. — Ако не можете да спите, професоре, така да бъде, но поне легнете и си починете. Всички ще трябва да са свежи, когато тръгнем.

За миг настана неловко мълчание. После Санджи си намери място, където нямаше отломки, и легна. Последваха го и другите, с изключение на О’Дойл, който остана на пост.

 

 

04:12

 

Кейла се движеше безшумно като сянка и внимателно избираше пътя си през хоризонталната галерия. Виждаше ясно благодарение на тежките очила за нощно виждане. През лещите им стените и подът на тунелите зловещо светеха в зелено.

Очакваше да види трупове или поне някакви признаци на борба, но нямаше нищо. Не видя и следи от съществата, но въпреки това се придвижваше внимателно, стиснала автомата „Галил“. Бе видяла как тези същества изваждат от строя десетки обучени въоръжени мъже и нямаше намерение да се присъедини към обезобразения персонал на „Земно ядро“. Въпреки това трябваше да прецени ситуацията. Трябваше да разполага с пълна информация, когато се обадеше в АНС, затова трябваше да разузнае.

На пътя й се изпречи купчина срутени каменни блокове. Някои сигурно тежаха по десет тона, дори повече. На армейските инженери щеше да им е нужна поне седмица, за да разчистят тунела. Тя знаеше, че е близо до асансьорната шахта, а това означаваше, че шахтата най-вероятно също е пълна със срутени камъни. Това не беше добре. Без да има път навътре, тя можеше единствено да разкаже историята в АНС и да посочи мястото. Въздъхна. Е, и това щеше да свърши работа. Просто трябваше да се пазари по-добре.

Тишината в галерията я смазваше. Тя се зачуди дали хората, които са били в галерията, са чули нещо, преди чудовищата да нападнат. Може би не бяха чули нищо. Потръпна.

Нямаше какво повече да види, затова бързо излезе от галерията.

 

 

06:34

 

Мак се зае да подготвя раниците. Това до известна степен го откъсваше от чувството на безизходица, но фактът, че бе загубил двама миньори и че непознатите врагове бяха разрушили мината му, така и не излизаше от мислите му. Мината бе шедьовър, безупречна творба и върхът в кариерата му. А сега я нямаше.

Дори най-лошият сценарий, който бе представил, бе твърде оптимистичен. Бе излъгал другите — не можеше да им отнеме цялата надежда, не можеше да им каже истината, да им каже, че вече са мъртви. Целостта на шахтата бе нарушена. Трябваше да се изкопае нова, за да ги измъкнат. Това означаваше, че могат да ги спасят евентуално след месец. А те нямаше да изкарат и седмица, особено когато останеха без светлина.

Към цялата тази безнадеждност се прибавяше и негласният страх от похитителите на Янсон. Те бяха някъде тук и може би чакаха някой от „Земно ядро“ да се отдели от другите, така както бе станало с Янсон. Някой чакаше.

Някой.

Или може би нещо.

Образът на сребристия паяк проблесна в ума му. Фриц го бе нарекъл „сребриста буболечка“. Мак стисна зъби, за да се пребори със сълзите си. Фриц бе толкова млад. Покрай срутването на асансьора Мак бе забравил за сребристата буболечка. Възможно ли бе паяците да са отнесли изчезналия мъж? Но как можеха да отнесат деветдесеткилограмов мъж толкова бързо?

С Либранд бяха казали на другите за сребристите буболечки. Тази история само засили гибелното чувство, което изпълваше пещерите. Мак потрепери при мисълта за тънките сребристи крака, които бързо проблясваха на слабата светлина, обвити около ръката на Янсон, крака му, рамото, лицето. Янсон сигурно бе викал за помощ, но тунелите поглъщаха звука също както попиваха светлината. Никой не би могъл да го чуе.

Заозърта се бързо и нервно. Оглеждаше се за сребристи проблясъци.

 

 

06:49

 

— Виж сега, не сме тук по негова вина — каза О’Дойл. Либранд го слушаше внимателно, но си имаше собствено мнение. Бяха се отдалечили в тунела, който водеше към комплекса пещери, далеч от Пещерата с рисунките. Единствената светлина идваше от лампите на каските им.

Тя искаше да се отделят от другите. И по-точно от Конъл. Като съдеше от видяното досега, имаше чувството, че ако следват Конъл, ги чака сигурна смърт.

— Ако не е по вина на Къркланд, тогава по чия?

— Не бъди глупава — каза О’Дойл. — Не Конъл саботира асансьора и лагера. Знаеш го.

Либранд погледна в тунела. Пръстите й забарабаниха по дръжката на автомата. Тя харесваше това оръжие, харесваше и О’Дойл. Като се изключеше това, цялата ситуация й харесваше колкото изсъхнал сандвич.

Обърна се да погледне О’Дойл и се полюбува на изсечените му черти.

Харесваше й дори белегът, който стоеше на мястото на едното ухо. Още не й бе разказал тази история. Тя знаеше, че и това ще стане. Вече й бе разказал няколко истории, за които очевидно му бе трудно и болезнено да говори. Не биваше да разказва някои от тях, тъй като престъпваше клетва за пазене в тайна.

Поне бе разбрала защо има татуирано аржентинското знаме на ръката. В изблик на мъжка гордост, породена от младостта и глупостта, О’Дойл бе украсявал тялото си със знамето на всяка държава, в която бе убивал хора. Тя не бе попитала защо правителството го е изпратило в Аржентина да убива хора. Когато тръгнаха от миньорския лагер, се надяваше да чуе още истории, всичките му истории. Сега обаче изглеждаше сякаш никога няма да напуснат това място.

Измамена. Така се чувстваше. Беше се влюбвала само веднъж, още в десети клас. С Били Расмусен си разменяха бележки в час по история и бягаха от училище, за да кръстосват мръсните улици на Патерсън, Ню Джърси. Държаха се за ръце и бяха много млади. Това бе просто юношеска любов, но тя още пазеше скъпи спомени. Беше отишла в армията на осемнайсет, малко след като Били умря от свръхдоза хероин. За дванайсет години заслужи отличия и почести. Но тези дванайсет години бяха лишени от любов. Така и не намери в службата човек, когото да обича, и всичките й връзки бяха повърхностни и нетрайни. Сега, на трийсет и две, си мислеше, че най-накрая е намерила човека.

Патрик О’Дойл.

Двамата се откриха насред пустинята в Юта. Това бе нещо, което оставаше неизказано, нещо, което се случи мигновено. Професионализмът на О’Дойл не им позволяваше да го показват открито. Почти не се бяха целували, само една лека непохватна целувка късно вечерта след отпразнуването. Връзката им определено не бе изпълнена с изгаряща страст. Във всеки случай не още.

Но тя знаеше, че страстта я има. Бяха изпитали близост почти веднага. Тревожеше я причината за тази близост — и двамата бяха убивали хора. Отблизо и лично, така че бяха усетили мириса на страх в последния им дъх, докато ножът пронизва сърцето и докато чуваш как дробовете им се изпълват с клокочеща кръв. Тези мигове променяха човек завинаги. Никога не бе мислила, че ще открие мъж, който разбира какво означава да живееш с това чувство, със спомена за това как животът се изцежда от друго човешко, същество. О’Дойл разбираше, защото живееше със същото чувство. Когато говореше с него, се чувстваше цяла. За пръв път в живота си се чувстваше цяла.

— Прав си — тихо каза тя. — Прав си. Просто… знаеш, че… открих те, а сега… — Гласът й заглъхна. О’Дойл нежно сложи пръст на устните й. Сърцето я заболя от този жест, заболя я от това как този огромен силен мъж може да е толкова нежен.

— Знам — каза О’Дойл. — Знам точно какво имаш предвид. Ще се измъкнем оттук, кълна ти се. Но той още е шефът и още имаме работа за вършене. Трябва да защитаваме тези хора.

Тя се удиви на наивността му. Работата бе приключила. Сега всичко опираше до оцеляване на най-силните. Не можеше да повярва колко е лоялен и какъв професионалист е. Веднага й се прииска да заспори с него и да промени решението му, но знаеше, че ще е безполезно.

— Той е шефът и ще правим каквото каже, ясно? — каза О’Дойл тихо, но решително.

Тя кимна, без да отмества очи от неговите. Това не й харесваше. Засега обаче щеше да си играе ролята. Щеше да го направи просто защото го казваше Патрик.

 

 

07:02

 

Конъл претегли на ръце смъртоносния автомат „Хеклер и Кох“. Намрази го още на мига. Никога в живота си не бе стрелял и в главата му се въртеше една безмълвна мантра, едно желание — никога да не му се налага да използва това оръжие.

О’Дойл пое най-големия товар, но Конъл носеше повече, отколкото му се полагаше. Мак вещо подготви всичко. Стегнато подреди в раниците и коланите всичката храна, батериите, въжетата и екипировката за катерене. Единственото, за което не намери място, бе малкият генератор. Без него портативните прожектори бяха безполезни. Щяха да извървят останалата част от пътя, където и да водеше, само с лампите на каските.

Всичко на всичко имаха седем оръжия: три автомата „Хеклер и Кох“, два пистолета „Берета“ и два армейски ножа. Пистолетите и ножовете бяха на О’Дойл и Либранд и останаха в тях. Двамата носеха и по един автомат. Оръжията бяха достатъчно на брой, но не и мунициите. Имаха общо шест пълнителя за автоматите, по два за всеки. О’Дойл нагласи всички оръжия на единични изстрели. Иначе щяха да изразходват ценните муниции твърде бързо. Краткото обучение по стрелба на Конъл, Санджи, Вероника и Мак не включваше изстрели — О’Дойл отказа да изхаби и един патрон.

О’Дойл носеше картата на пещерите на Мак и отбелязваше по нея. Конъл вървеше на двайсет крачки зад него. На още двайсет крачки бяха Мак, Вероника и Санджи, а на още двайсет крачки зад тях вървеше Либранд. Всички бяха включили лампите на каските си и това издаваше присъствието им в тунела, но нямаха избор — или щяха да са лесна мишена, или да се препъват слепешком из тъмните и опасни пещери.

Шест часа след като асансьорът се сгромоляса на дъното на шахтата, групата се отправи към тунелите. Знаеха приблизително накъде са се насочили, но нямаха никаква представа какво ги чака по пътя.