Скот Сиглър
Земно ядро (44)

43.

09:58

 

С остър завой реката запрати Ангъс навътре в кораба, към стена от плътно напаснати варовикови блокове, която отклоняваше водите. Някои от блоковете бяха силно ерозирали, други изглеждаха като нови, сякаш бяха заменени там, където реката бе нанесла твърде много повреди. Всички бяха покрити с фин слой платинен прах и леко блестяха.

Той се огледа и се зачуди кога ли ще свърши този кошмар. Високо горе през пукнатия корпус се процеждаше светлина. Въздухът бе изпълнен с мъгла — изглеждаше като замръзнала на светлината.

Платиненият прах не го интересуваше. Интересуваха го само сребристите буболечки.

Хилядите сребристи буболечки.

Висяха по стените и се гърчеха по пода, сякаш бяха в някакъв кошер или мравуняк. Ангъс облекчено забеляза, че са изподраскани и очукани. Нямаше нови.

Измъкна се от водата и седна. Помещението приличаше на катедрала и излъчваше собствена мека светлина. Ръбът на купола отдавна бе рухнал от ерозията и се виждаше какво има вътре. Ерозията вероятно бе принудила скалоподите, или по-скоро сребристите, буболечки, да вдигнат този вълнолом. Зад него почваше гладък каменен под.

В средата на купола, на петнайсет метра от вълнолома, висеше огромна гладка сфера, като полилей. Беше с диаметър три метра и бе закачена над голяма дупка. Ангъс си спомни, че на картата имаше странна линия, която тръгваше от центъра на кораба към земните недра. На много по-голяма дълбочина, отколкото можеха да отчетат неговите уреди, макар да бяха много чувствителни. Парчетата от пъзела се подредиха в ума му. Тази сфера можеше да е само едно.

Атомна бомба.

На всичкото отгоре, изглежда, бе голяма. Естествено атомната бомба бе приблизително предположение. Технологията на скалоподите можеше да е всякаква, но логически погледнато това трябваше да е някаква бомба. Километър по-надолу температурата би превишила точката на кипене — там не можеше да съществува никаква форма на живот.

Някакво движение върху сферата привлече погледа му. Една сребриста буболечка се суетеше върху закривената огледална повърхност. Спря и отвори някакъв панел, под който се показа малко отделение. Макар да бе далече, Ангъс успя да види, че „главата“ на сребристата буболечка не е с обичайната клиновидна форма, а има три малки кабелчета, които се полюшваха като трева на вятър. Напомни му за трите пръста на пипалата на скалоподите. Буболечката мушна кабелите в отделението, размърда ги и ги извади. След това затвори панела и се скри от погледа му от другата страна на сферата.

— Поддръжка — смаяно каза Ангъс. — Ето за какво са служели първоначално тези проклети машини за поддръжка.

Наблюденията му бяха прекъснати от слабо трак-трак на метал върху камък и той бавно се обърна надясно. Две сребристи буболечки с пипала на главите бяха спрели на три метра от него. Просто си стояха, наблюдаваха и вероятно общуваха с другите, Ангъс изведнъж се сети, че е оставил заглушителя на брега при О’Дойл.

Отляво дочу тихо цамбуркане.

Обърна се и ужасено видя други две сребристи буболечки — бързо се приближаваха през плитчините. Сферичните им тела очевидно бяха херметически затворени, така че се носеха по водата като поплавъци, а краката им се движеха бързо и равномерно като весла на галера с роби.

Ангъс се отблъсна от стената, притисна пояса към гърдите си и се понесе по течението. Сребристите буболечки го последваха с изненадваща скорост. Ангъс зарита още по-усилено, но буболечките го приближаваха като някакви пирани на забавен кадър.

Изведнъж мракът на пролома отстъпи пред ослепителната светлина на изкуствените слънца. Ангъс отчаяно зарита в стремеж да достигне отсрещния бряг. Забори се с дърпащото го течение и скоро нагази в плитчините изтощен, но усмихнат. Беше успял. В този край на кораба лъскавият платинен прах бе толкова гъст, че беше като кал. Краката му потъваха до глезените, но той победоносно излезе от водата.

И най-накрая го видя. Ясен като ден, входът на Магистралата на Лин го приканваше само на двайсет метра от него. Той се запрепъва натам.

 

 

10:05

 

Устройството Марко/Поло тихо запиука. Черните букви на зеления светещ дисплей ясно показваха кой служител на „Земно ядро“ приближава.

Ангъс Кул.

Беше на петдесет метра.

Кейла се усмихна.

 

10:06

 

Ангъс чу нещо напред. Спря и замръзна като уплашен заек. Заслуша се за шумолене на изсъхнали листа, но не чу такова нещо. Не чу и потракването на сребристи буболечки. Другите от групата бяха далеч зад него, така че кой можеше да е?

Спасителен екип.

Повика го женски глас.

— Доктор Кул? Доктор Кул, вие ли сте?

— Аз съм!

Стъпките на жената бързо приближаваха.

— Дръжте се, докторе! Идвам!

След секунди светлината от лампата на каската й изпълни тунела и тя се появи. Носеше автомат.

Беше облечена с изцапан жълт кул-стюм на „Земно ядро“, върху който бе опасала ремъци за катерене. Под миньорската каска се подаваше мръсна руса коса. На врата й висяха очила за нощно виждане.

— Доктор Кул, добре ли сте?

— Да, добре съм — отвърна Ангъс. Спасители. Изпита огромно облекчение. В крайна сметка щеше да се измъкне. — Ти коя си?

— Изпраща ме „Земно ядро“ — отговори жената с усмивка. — Ще ви измъкнем всички. Къде са останалите?

— Скалоподите ги убиха. Трябва да се махаме веднага. — Не го интересуваше дали лъжата му скоро ще лъсне, стига да успееше да се добере до повърхността, преди да го настигне О’Дойл.

— Скалоподите? Искате да кажете пипалатите чудовища?

Ангъс кимна нетърпеливо.

— Да. Да вървим.

— Почакайте — каза Кейла и го дръпна за ръката, за да не се затича в тунела. — Тук съм, за да измъкна всички. Не искате ли да изведем и останалите?

— Ти да не си глуха? — викна Ангъс. Трябваше да се измъкне. Почти усещаше как О’Дойл пристъпва тежко в тунела зад него. — Казах ти, че са мъртви. Очевидно знаеш кой съм и каква е длъжността ми в „Земно ядро“, така че ти заповядвам да ме изведеш горе веднага!

Кейла леко извърна глава. На лицето й ясно се изписа раздразнение.

Бе толкова бърза, че Ангъс така и не видя как прикладът на автомата се заби в челюстта му.

 

 

10:07

 

Приготвиха се да тръгнат по реката. Надяваха се, че тя ще ги отведе през кораба към Магистралата на Лин. Състоянието на Либранд се влошаваше все повече. Конъл наблюдаваше О’Дойл. Едрият войник едва се държеше на крака, но бе мобилизирал всичките си сили и се зае да организира всичко.

В раницата на Ранди имаше надуваема възглавница като тази на Ангъс. О’Дойл махна запушалката и прикрепи възглавницата към гърдите на Либранд, точно под брадичката, така че да остане над водата дори да припадне. През това време О’Дойл върза всички с едно дълго въже.

— Ами ако се оплета? — напрегнато попита Вероника, вперила очи в чудовищната река.

— Това е риск, който трябва да поемем — отвърна О’Дойл. — Течението е силно, но нямаме време. Ако не си завързана и не можеш да стигнеш до брега, след като минем през кораба, реката ще те отнесе.

Вероника кимна. Конъл не можеше да я вини. И на него не му се нравеше особено идеята за найлоновото въже, овързало гърдите му, докато трябваше да се бори с тази дяволска черна река. Имаше доста разстояние — около шест метра — между всеки от тях.

О’Дойл извади грубата карта, която Мак бе използвал, за да ги превежда из тунелите. Магическата компютърна карта на Ангъс или бе в ръцете на долния малък гений, или бе останала у мъртвия Ранди някъде в кораба. И в двата случая нямаше да я видят отново.

— Реката извива рязко в средата на кораба — каза О’Дойл. Ще останем от отсамната страна, в плитчините, докато стигнем там. После плуваме с всички сили към другия бряг.

Едновременно зазвучаха стотици пронизителни писъци и раздраха въздуха като боен вик на армия демони. Всички обърнаха глави към далечната пролука. Оттам се изливаше тълпа скалоподи. Идваха право към тях. Проблясъците на телата им не личаха толкова ясно на ослепителната светлина на изкуствените слънца, но убийственото значение на оранжево-червените оттенъци бе очевидно.

Всички припряно започнаха да пристягат въжетата. Конъл напъха заглушителя в непромокаемия си колан, влезе във водата, спря и загледа с тревога бързото течение.

О’Дойл провери въжето, което придържаше спасителния пояс към гърдите на Либранд, и я забута към водата.

Бяха вързани един за друг. Конъл за Вероника, Вероника за Либранд, Либранд за О’Дойл и О’Дойл за Санджи. Вероника цамбурна до Конъл. На лицето й се четеше паника. Скалоподите вече бяха само на стотина метра.

И почнаха да хвърлят камъни.

Санджи нагази последен.

И почти успя.

Един камък го удари в слепоочието, той се олюля като кегла и падна по очи в реката.

Скалоподите бяха повече от двеста и вече бяха само на шейсет метра от тях.

— Санджи! — изпищя Вероника, забори се с течението и заплува към него. Конъл я задърпа обратно, течението понесе и двамата. Въжето се изопна. Тежестта им дръпна и Либранд и бързеят понесе и тримата надолу. До главата на Конъл падна камък. Скалоподите вече бяха на петдесет метра.

О’Дойл задърпа въжето срещу течението, мъчеше се да стигне до Санджи, който все така лежеше по очи във водата. Камък колкото юмрук го удари в дясната ръка, той загуби равновесие и падна. Бързото течение го издърпа на три метра навътре и въжето, което го свързваше със Санджи, се изопна.

Конъл се вторачи в прииждащата гмеж пищящи скалоподи. Вече бяха на двайсет и пет метра.

— Не можем да го оставим! — извика Вероника.

О’Дойл погледна скалоподите и на лицето му се изписа мъка. После погледна към Либранд, Конъл и Вероника, която бе изпаднала в истерия. Още един камък го удари — този път в гърдите. Всички се люшкаха на въжето и не можеха да се освободят. Сякаш Санджи бе някаква котва. Първите скалоподи нагазиха в плитчините. Приближаваха със светкавична бързина. Около О’Дойл се сипеха камъни като картечен огън.

Той измъкна ножа си.

— Не! — изпищя Вероника и се задърпа към брега.

Конъл дръпна въжето и я върна навътре.

— Трябва. Или всички ще умрем!

О’Дойл сряза въжето.

При внезапното освобождаване от „котвата“ течението възтържествува и ги понесе надолу. Камъните се сипеха около тях като дъжд. Конъл хвърли поглед назад и изстина от ужас.

Санджи вдигна глава и пое дълбоко дъх.

Беше му последният.

Скалоподите се скупчиха около него, платинените им ножове забляскаха, плисна кръв.

Ненаситната река ги влачеше към сенките на кораба. След секунди палачите останаха далече назад.