Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Символ на слънцето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthcore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Скот Сиглър

Заглавие: Земно ядро

Преводач: Виолета Петрова

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-988-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/911

История

  1. — Добавяне

42.

09:55

— Къде бяхте, по дяволите! — изръмжа О’Дойл. Вените по челото му се бяха издули, жилите на шията му се бяха изопнали от напрежение. — Трябваше да сте тук преди седем минути!

От О’Дойл се изливаха яростни вълни като следобеден зной в пустиня. Огромните му стиснати юмруци приличаха на средновековни боздугани, готови да смачкат някой череп.

— Не можахме по-рано — отвърна Конъл. — Какво има?

— Либранд е ранена, а онова копеле Ангъс избяга!

Вероника и Санджи погледнаха Либранд, която лежеше на пясъка в окървавени превръзки, и веднага изтичаха при нея, за да огледат раните й.

— Просто избяга — каза О’Дойл през зъби. — Надолу по реката.

— Къде е Ранди?

— Ангъс каза, че е мъртъв.

Сърцето на Конъл се сви. Още един служител на „Земно ядро“ вече го нямаше.

— Видяхте ли го? — попита Конъл. — Къде е трупът?

— Някъде в кораба. Нищо не съм видял и изобщо не ме интересува. Сега трябва да се тревожим за Либранд.

— Вероника и Санджи ще й помогнат. Тръгваме веднага.

— Защо не се върнахте навреме? — попита О’Дойл като тъжно момченце, но с гласа на огромен мъж. — Можехте да спрете Ангъс. Можехте да го накарате да й помогне.

— Знам — отговори Конъл. — Кълна ти се, ще я измъкнем оттук.

Заляха го емоции. Убийствен гняв към страхливия Ангъс, примесено непреодолимо чувство за вина. Още един от хората му бе мъртъв, а друг умираше. Не можеше да влезе в кораба да търси Ранди. Дори да не бе мъртъв, той не можеше да остави другите, а те не можеха да чакат повече.

— Конъл — каза Санджи, — мисля, че имаме нов проблем.

Рояк сребристи буболечки прииждаха като някакви платинени раци. Сякаш се появяваха от нищото. За секунди се подредиха в толкова гъсти редици, че можеше да се върви по тях, без да се докосва земята. Редиците тръгваха под ъгъл от кораба и се простираха на четиристотин метра към далечния край на пещерата. Губеха се в някаква тясна пролука.

Конъл се опита да запази спокойствие и тръгна към раницата на Ранди. Претърси множеството джобове. Извади малък бинокъл и погледна към пролуката.

Скалоподите се блъскаха в нея като оживял извънземен ужас. Изглеждаха невероятно възбудени. Гъмжилото от проблясващи цветове и мятащи се пипала приличаше повече на стена от оживяла плът, отколкото на разумни същества. Сребристите буболечки подскачаха лудо, по-бързо отколкото ги бе виждал досега, и сякаш отчаяно искаха да накарат скалоподите да нарушат религиозното табу, да нахлуят в пещерата и да унищожат всичко.

— Сребристите буболечки се опитват да доведат скалоподите тук — каза Конъл. Изведнъж забеляза, че заглушителят не бръмчи. Отиде при раниците и зашари с поглед. — Изглеждат доста разгневени. Вероника, мислиш ли, че ще атакуват?

— Колебаят се между две религиозни убеждения според мен — отвърна Вероника. — Забранено им е да влизат в тази пещера, но в културата им е закодирано да следват заповедите на сребристите буболечки. Мисля, че ще влязат, въпрос на време е.

Сърцето на Конъл подскочи от радост, когато най-накрая видя заглушителя сред разпиляното съдържание на една раница. Сигурно Ангъс го бе изключил, преди да избяга по реката. Вдигна го и го включи. Никога не би помислил, че смущението може да му се стори толкова прекрасно. Гъстите редици сребристи буболечки веднага се пръснаха объркано, като хлебарки, които се мъчат да избягат от неочаквана светлина.

— Либранд е ранена зле — каза Санджи. — Трябва да я изнесем оттук веднага.

Конъл стисна зъби. Да, трябваше бързо да я махнат оттук. Но как? А и О’Дойл също беше ранен. Погледът му се плъзна към бързата река.

Имаше само един начин.