Скот Сиглър
Земно ядро (25)

24.

15:17

 

— Мак! Горе! — изсъска Либранд.

Той я погледна, а после погледна натам, накъдето сочеше автоматът й, и погледът му застина. На тавана, неподвижна на светлината на лампите и само на няколко метра от главата на Либранд, се мъдреше сребриста буболечка.

Той веднага разбра къде е сбъркал. Не беше паяк, нито буболечка.

Беше машина.

Сферичното й тяло бе с диаметър трийсет сантиметра. Дълга клиновидна издатина стърчеше от единия й край и сочеше към главата на Либранд. От тялото се подаваха най-различни антени. На Мак му заприлича на стар руски „Спутник“.

Четири дълги крака, всеки с по три двайсетсантиметрови сегмента, излизаха от средата на топката. Първият сегмент на всеки крак стърчеше настрани от тялото, вторият бе успореден на тавана, а третият го докосваше. Приличаха на крака на насекомо. Мак си помисли, че наистина прилича на сребрист паяк, но само с четири крака.

Последният сегмент на дългите крака всъщност се състоеше от две части и буболечката се захващаше за скалата в осем точки. Мак бе твърде далеч, за да види малките крачка, но лекотата, с която тялото висеше от тавана, му подсказваше, че на края на всеки крак има здрави куки или зъбци.

Тялото на сребристата буболечка бе неподвижно, но някои от стърчащите части се движеха и се чуваше леко бръмчене. Самата буболечка бе дълга около четирийсет сантиметра. Ако разпънеше крака, може би достигаше метър и половина.

Мак не можеше да се съсредоточи върху нищо освен нея.

— Какво да направя? — попита той шепнешком.

— Иди извикай другите, извикай О’Дойл.

— Не мога да те оставя сама с това нещо.

— Отивай! Не знаем какво е и няма да го изпускам от поглед. Иди извикай другите. Веднага!

Мак се поколеба за миг, после се обърна и се затича с всичка сила назад.

 

 

15:28

 

— Чува ли ме някой? — каза Чо Такачи по уоки-токито. — Чува ли ме някой? — Повтаряше монотонно едни и същи думи. Вече не знаеше колко пъти е повторил тази фраза и колко пъти е проверил всяка честота. Нямаше отговор. Никакъв. В това нямаше никаква логика. Уоки-токито все трябваше да прихване нещо. Най-близкият град бе само на трийсет километра, трябваше да има радиотрафик в района — но на всяка честота цареше пълна тишина.

Всъщност нямаше значение. И без това щеше да стигне Милфорд. Вече бе изминал около пет километра и трябваше да измине още само пет, за да излезе на шосе 21. Лицето му се гърчеше от болка. Бе изгорял жестоко от слънцето, след като бе припаднал с лице нагоре и бе лежал с часове в пустинята. Главата му пулсираше и май всеки момент щеше да повърне за трети път. От време на време се препъваше и падаше на неравната земя. Всеки път щом помръднеше дясната си ръка, го пронизваше остра болка в рамото. Беше успял да спре кървенето. Или поне в доста голяма степен: от раната все още се процеждаше кръв. Рана, сътресение, слънчасване, а му оставаха още пет километра в тази жега.

„Рано или късно — повтаряше си той, — рано или късно някой ще се появи по пътя или ще стигна Милфорд. Ще се справя“.

Умът му се изпълни с ярки спомени от атаката. На два пъти бе имал халюцинации как лъскавите същества се носят към него през трептящата пустинна мараня. Дали не бе страхливец, че побягна? По дяволите — нали беше жив. Всички останали бяха мъртви. Всеки с малко мозък в главата щеше да побегне в мига, в който тези същества се изсипаха от планината.

Нямаше спомен кога е разкъсал униформата си, за да превърже ръката си, но това бе факт и бе свършило работа. Сигурно бе станало през нощта, точно преди отново да припадне и да лежи в безсъзнание цялата сутрин. И да се изпържи като наденица на жаркото слънце.

— Чува ли ме някой? — отново каза Чо. — Чува ли ме някой?

Изведнъж тишината се наруши. Сърцето му подскочи, когато му отговори женски глас.

— Да, чувам ви, продължавайте.

— Говори Чо Такачи от миньорския лагер на „Земно ядро“ в северната част на планината Уа-Уа. Бяхме нападнати. Ранен съм и имам нужда от незабавна помощ.

— Нападнати? — попита жената. — А останалите в лагера?

— Мисля, че всички са мъртви — отвърна Чо. — Насечени на парчета.

— Къде се намирате?

— На един черен път. Мисля, че е на около пет километра северно от Килн Спрингс. Движа се на север към шосе 21.

— Стойте там, идвам след двайсет минути.

Чо загледа уоки-токито с радостно облекчение, после опита да й се обади отново.

— Ало? Донесете аптечка, ако имате. — Зачака отговор, но отново чу само специфичното пращене. Опита още няколко пъти, но не получи отговор. Опита и други честоти, но нямаше нищо. Седна край прашния път и зачака.

 

 

15:30

 

За малко да го изпусне. Остана изумена, че някой е успял да се измъкне жив от лагера, но този очевидно бе по-добър от останалите. Тоя малък скапаняк. Ако устройството за безопасна комуникация не бе засякло сигналите на Чо за помощ, той можеше и да стигне Милфорд. Тя трябваше да се погрижи това да не стане.

 

 

15:31

 

Той се обърна да погледне Кори. От уличните лампи струеше слаба светлина. Вратата на пасажерското място бе смачкана, от стъклото бяха останали само няколко нащърбени парчета, величественият линкълн сега представляваше само купчина огънати ламарини, разкъсана кожа и разпорен текстил. Другата кола се бе врязала толкова навътре във вратата, че Кори бе избутана почти на средата на седалката. През счупения прозорец навяваше сняг и се топеше в кръвта.

Очите й бяха разширени от шока и болката. Прекрасната й руса коса бе полепнала по лицето, сплъстена и почервеняла от кръвта. Парченца стъкло висяха по косата й и блещукаха като брокат. Кръвта покриваше скалпа й, бузите и брадичката и зацапваше бялото й палто.

Тя го погледна. Този път в погледа й не се четеше ужас и страх… поне не за самата нея.

— Конъл, слез. — Нещо заклокочи в гърлото й. Гласът й беше слаб, почти шепот. — Трябва да слезеш.

Конъл поклати глава. Беше в съня, беше част от него, но въпреки това разбираше, че нещо се е променило.

— Не мога да сляза, трябва да остана с теб.

— Слез, любов моя.

Почувства как две груби ръце го разтърсват. Сънят отлетя.

— Господин Къркланд, събудете се — каза О’Дойл, стискаше го за раменете.

— Ка… какво има? — Конъл се помъчи да се разсъни. Умората не искаше да отпусне хватката си от тялото му.

— Либранд откри сребриста буболечка. Сега е сама с нея.

Конъл изведнъж отвори широко очи и се изплъзна от хватката на съня. Не обърна внимание на пулсирането в коляното, изправи се и сграбчи автомата.

— Мак ще събуди професорите, вие доведете всички, и по-бързо — каза О’Дойл. — Аз отивам при Либранд.

Преди Конъл да успее да проговори, едрият мъж се втурна в тунела, жълтият му костюм проблесна на светлината от лампата. Конъл отиде при професорите и Мак. Вероника изглеждаше готова. Санджи търкаше очи.

Мак се беше ококорил от страх и напрежение.

— Какво стана, Мак?

— Намерихме сребриста буболечка. Само дето не е паяк, а машина, някакъв робот. Тя ми каза да се върна и да доведа всички.

Конъл се обърна към учените.

— Готови ли сте? — Вероника изглеждаше изплашена, но кимна. Санджи изобщо не изглеждаше готов, но също кимна.

— Стойте зад мен — каза им Конъл. — Мак, ти застани отзад и оглеждай стените и тавана. Оглеждай внимателно и тунела назад. Не позволявай нищо да се промъкне зад нас.

И тръгна натам, накъдето се бе втурнал О’Дойл.

 

 

15:33

 

Сони Макгинес отново претърси всички честоти по уоки-токито. Нищо. Нищо освен пращене. Само това чуваше, откакто бе напуснал лагера, като се изключеше кратката размяна на реплики между Чо и оная жена. Тя изобщо не бе следвала процедурата при спасяване, както бе редно, така че не бе лесничей, нито военна. Вероятно най-обикновена туристка. Щом обаче бе тук и знаеше достатъчно, за да следи честотата за спешна помощ, значи не бе аматьорка. Особено при положение че толкова бързо бе открила къде се намира Чо. Не бяха много хората без подготовка, които знаеха къде се намира Килн Спрингс.

Сони бе изненадан, че някой е успял да се измъкне от лагера. Бе очаквал, че Погребалната могила ще е съвсем безпощадна. Беше се отдалечил само на три километра, когато чу ехтежа на изстрелите, експлозиите и алармата в свежия нощен въздух.

Какво изобщо бе станало там? В първия момент не обърна внимание на тази мисъл и успя да измине още осемстотин метра. Но любопитството не го оставяше на мира. Какво се бе случило в Погребалната могила, за да се разбуди и да започне да убива хора? Дали демоните на Джесъп бяха истински? Оная пещерна рисунка с примитивно слънце, което изобщо не беше слънце — така ли изглеждаха демоните на Джесъп? Сони тръгна обратно, като се проклинаше за това. Върна се по стъпките си на километър и половина от лагера.

Или по-точно на километър и половина от това, което беше останало от лагера. С бинокъла видя единствено няколко струйки черен дим, няколко парчета ламарина, които стърчаха от пясъка, и бетонните основи на резервоара за гориво. Мястото буквално бе изравнено със земята. Сякаш Погребалната могила бе оживяла и бе погълнала целия лагер.

Беше се измъкнал точно навреме. Сега „Земно ядро“ бе поредната графа в историята на Погребалната могила и щеше да се помни наред с Джебадая Джесъп и Самюъл Дж. Андерсън.

Сони за втори път обърна гръб на лагера и тръгна на север към шосе 21. Беше само на трийсет-четирийсет минути пеша от мястото, където се намираше Чо. Не го бе забелязал при разрушаването на лагера, вероятно защото се бе насочил на запад към Милфорд, а Чо очевидно бе тръгнал на север към шосе 21. Сони се развълнува от мисълта, че Чо е още жив — не само защото го харесваше, а и защото можеше да му разкаже какво се е случило в лагера на „Земно ядро“.

Нещо в разговора на Чо с оная жена обаче го тревожеше. Щом тя каза на Чо, че тръгва, и приключи разговора, странното пукане отново се появи. Имаше нещо нередно в тая работа.

Обърка се и погледна към Погребалната могила, която гордо се извисяваше сред веригата Уа-Уа. Беше само на три километра северозападно от Чо. Ако на тази жена действително й трябваха само двайсет минути, щеше да стигне там преди Сони. Но пък щеше да го спаси. Сони се зачуди защо ли интуицията натрапчиво му подсказва, че Чо е в опасност.

Въздъхна и тръгна на север към Килн Спринг.

 

 

15:34

 

Конъл тичаше полуприведен в ниския тунел. Стигна разклонението малко преди Вероника, Санджи и Мак. Либранд и О’Дойл бяха насочили оръжията си към сребристата буболечка. Тя висеше от тавана, привидно неподвижна. Само една клиновидна издатина се насочи към Конъл, щом той се появи в разклонението. Конъл застина и се вгледа в съществото, което сякаш отвърна на взора му. Стори му се, че прилича повече на съвременно произведение на изкуството, отколкото на машина или буболечка.

Вероника и Санджи го настигнаха. Внезапната им поява сякаш изплаши буболечката тя леко, но отривисто се размърда, сякаш се подготвяше да се защитава. Зад учените се появи и Мак. Очевидно бяха прекалено много за вкуса на сребристата буболечка.

Без предупреждение тя падна от тавана — или може би скочи, тъй като за миг се озова на земята. Приземи се на крака. Конъл не бе сигурен дали се бе преобърнала, или просто разгъна краката си на обратно. Побягна толкова бързо, че сребристите й очертания се размиха, и изчезна в тъмния тунел.

Стояха мълчаливо няколко мига, без да знаят какво да мислят и какво да кажат. Всички разбираха, че ситуацията изведнъж се е променила, макар да не знаеха какво точно означава това.

Вероника се обади първа.

— Какво беше това, по дяволите? — Никой не отговори. — Искам да кажа, приличаше на машина, но как само побягна.

Ушите им се изпълниха с невъобразимата тишина на пещерите. Никой не помръдваше, като се изключеше мятането на погледи към всяко тъмно кътче. Всички се оглеждаха за сребристи проблясъци.

Конъл тихо проговори:

— Най-напред да уточним: някой виждал ли е нещо подобно? Като изключим филмите?

— Виждал съм част от безпилотната изследователска техника на НАСА — отвърна Мак. — На една конференция за бъдещето на минното дело. Изследователските роботи бяха с подобен вид на насекоми, но много по-големи. Разработени са за безпилотни експедиции на Марс, но изобщо не се движат по този начин. Вървят като костенурки и приличат на истински машини. — Не беше нужно да обяснява: сребристата буболечка се движеше като живо същество, сякаш наистина бе жива.

— Веднъж имах възможността да посетя лабораторията по роботика в Масачузетския технологичен институт — каза Санджи. — Доколкото знам, те са най-напреднали в роботиката. Видях Чингис IV и други интелигентни роботи. Някой също приличаха на насекоми, но не се движат като това, което видяхме току-що. Най-добрият им робот, мисля, че се казваше Касиопея IX, е конструиран миналата година. Трябва му повече от минута, за да мине през стаята, а това е може би най-автономният робот на света.

— С каква скорост според теб се движеше това нещо, О’Дойл? — попита Конъл. Искаше му се Ангъс да е тук. Той веднага можеше да осмисли чудото, на което току-що бяха станали свидетели.

— Поне с 30–40 километра в час, господин Къркланд — каза О’Дойл. — Направо е като стрела. И включи на тази скорост почти веднага.

Конъл погледна Мак.

— Защо на миньорската конференция е имало роботи за експедиции на Марс?

— Смятат, че някой ден можем да използваме роботи за изкопни работи на големи дълбочини, където е твърде опасно за хората. За това обаче ще трябват много сложни машини. Те ще трябва да изкопават отвори за експлозивите, да се придвижват из тунелите, да разчистват скален материал, всичко, което сега правят миньорите.

— И там нямаше нищо, което да се сравни с това, което видяхме току-що?

— Не. Изобщо. Все едно да сравняваш каруца с ферари.

— Добре, чудесно, това е революционно откритие — каза Вероника. — Това вече го установихме. Кой обаче е конструирал това нещо? Защо е тук долу и какво ще предприемем ние?

Конъл нямаше отговор на това. Същият въпрос тревожеше и него.

— Трябва да внимаваме — каза той. — О’Дойл смята, че тук има още много такива роботи. Можем да предположим, че са тук с някаква цел. Някой ги е докарал тук.

— Сигурно е същият, който е отвлякъл Янсон и е повредил асансьора — каза Либранд. — Така че най-добре да приемем, че са много опасни.

— Има и още нещо — каза О’Дойл, обхождаше с очи всеки сантиметър от пещерата. — Тази машина погледна всички ни. Японците слагат камери на хлебарки, за бога. Знаем, че сребристата буболечка ни видя. Следователно трябва да предположим, че и собствениците й са ни видели. Които и да са тези саботьори, може би знаят, че сме тук.

— Прав си — каза Конъл. — Вземайте оборудването и да тръгваме.

Никой не протестира.

Всички искаха да се измъкнат, и то бързо.

 

 

15:58

 

Песента на Мередит Брукс „Кучка“ гърмеше от уредбата на черния ландроувър. Кейла се носеше със 180 километра в час. Подскочи високо на едно малко възвишение и вдигна облаци прах, удари се в седалката, но едва го усети, защото след възвишението най-накрая видя онова лайно Чо Такачи.

Седеше си нехайно, сякаш се приличаше край пътя. Пистолетът й „Щаер“ GB-80, снабден със заглушител, се опираше леко до ребрата й и й вдъхваше увереност с присъствието си. Тя инстинктивно посегна под седалката, за да се увери, че автоматът „Галил“ е на мястото си. В края на краищата се намираше насред пустинята. Едно момиче трябва да се пази, нали така.

Бързо намали и спря пред Чо. Подскочи, когато той тежко се изправи. Наистина приличаше на лайно. На нещо, което се налага да остържеш от обувката си. Лицето му сякаш беше пържено на огън — червено като рак. Сигурно го болеше дори да мига. На рамото му имаше мръсна, просмукана от кръв превръзка. Кейла си отдъхна. Дори да не го бе открила, той очевидно нямаше да стигне много далеч. Тя забеляза 45-калибровия пистолет с перлена дръжка на кобура под мишницата му. Трябваше да приключи бързо с него.

— Здрасти — каза дружелюбно Кейла. — Май не си добре.

— Ужасно съм — отвърна Чо с болезнена усмивка. — Но и ужасно се радвам, че дойде.

Кейла сложи ръката му на рамото си и го заведе до пасажерското място. Огледа се предпазливо. Никакви коли, никакви хора, нищо.

— Чакай да отворя вратата.

Чо се облегна на ландроувъра и се усмихна, макар да трепереше от болка.

— Доста ме изплаши — каза Кейла.

— Защо?

Кейла отстъпи назад и извади пистолета.

— Защото си помислих, че ще ме прецакаш, лайно такова.

Чо веднага посегна към своя пистолет, но не бе достатъчно бърз.

Кейла стреля три пъти. Всички куршуми попаднаха в гърдите на Чо. Той се килна към колата, завъртя се и падна по лице.

Тя се усмихна и насочи пистолета към главата му.

Дръпна спусъка още два пъти.

 

 

16:01

 

Сони усети как по езика му полепва прах и установи, че е зяпнал. Тя го бе убила!

Просто ей така. Като едното нищо. Беше му пръснала мозъка по целия прашен път. Не беше честно. Чо бе успял да се измъкне от лагера, бе избягал от това, което бе помело всички останали, каквото и да бе то. А тя просто го бе убила.

„Ще си платиш за това, кучко — помисли Сони. — Не знам как, но ще те накарам да си платиш“.

Коя беше тя и какво правеше тук? Любопитството на Сони се разгоря почти колкото яростта му. Той преглътна, обърна гръб на мъртвия Чо и отново се отправи към шосе номер 21, което бе на около пет километра. Щеше да стигне за около час, да се опита да намери помощ и може би да хване кола на стоп до Милфорд и да съобщи на щатската полиция.

После размисли и реши да не излиза на пътя. Не се знаеше кога тази побъркана кучка може да се появи пак. Щеше да прекоси долината Уа-Уа и да се насочи към някоя от десетките мини, пръснати из планината Сан Франциско. Тя беше доста далече — щеше да стигне най-рано два часа след полунощ.

Изведнъж спря. Знаеше, че това място струва милиарди. Знаеше, че Конъл го пази в тайна, но останалите в „Земно ядро“ трябваше да научат какво става. Нямаше да оставят находка като Погребалната могила да им се изплъзне. Лагерът беше заличен. Колко време трябваше да мине, преди корпорацията да изпрати отряд за разследване и да се погрижи за инвестицията?

Внезапно осъзна, че в два след полунощ може да е твърде късно. Ако той знаеше, че „Земно ядро“ скоро ще изпрати отряд, значи жената, която бе убила Чо, също го знаеше. Може би точно затова го бе убила, за да не се обади за помощ.

Беше го убила, за да спечели време.

Да спечели време за какво? Не можеше да извлече кой знае колко руда от планината, преди да се появят хората на „Земно ядро“. Поне не толкова, че да си заслужава да убие човек. Тя не можеше да извлича руда сама, а той не бе видял никой друг сред развалините на лагера.

Щом не можеше да извлече съкровището от мината сама, какво можеше да е толкова важно, че да убие Чо и всички оцелели, които може би бе открила? Уоки-токито продължаваше да пука — още не можеше да се обади за помощ. Щеше да стигне планината Сан Франциско след десет часа. Ако извикаше местната полиция и щатската също, те щяха да дойдат най-рано утре следобед.

Дотогава тя щеше да изчезне. Така както бе сигурен, че Погребалната могила означава смърт, знаеше, че тя ще изчезне. Можеше никога да не разбере какво е намислила или какво е било толкова важно, за да убие Чо. Тя нямаше да се появи повече.

Стисна юмруци и изръмжа. Знаеше какво трябва да направи. Можеше да продължи към планината Сан Франциско, но рано или късно щеше да се върне. Ако се отдалечеше, само щеше да загуби време.

Изплю тютюна, който дъвчеше, и глътна глътка вода от манерката. Лапна нова порция тютюн и тръгна към Погребалната могила.