Скот Сиглър
Земно ядро (2)

1.

30 юли 2008 г.

Сони Макгинес седеше на една маса в ъгъла и се взираше ядосано в дългокосия индианец срещу себе си. Барът бе тъмен — напичащото обедно слънце беше оттатък кепенците. Бяха сами в дъното на бара не защото имаше само десетина посетители, а по-скоро защото и двамата миришеха така, сякаш не са се къпали от седмици. Искрящо бялата невчесана брада на Сони обграждаше намръщеното му набръчкано черно лице. Кожата около очите му бе малко по-светла — шоколадова на цвят — и той изглеждаше така, сякаш е надянал маска. Той допи бирата си до капка, сякаш това щеше да удави внезапното му избухване, после каза:

— Глупости. Не си открил никакъв Силвър Спринг.

— Дръж се възпитано — отвърна индианецът. — Каза, че си златотърсач, така че си помислих, че мога да споделя с теб тази история. Ако щеш вярвай, ако щеш — недей. — Провлачваше думите с гладък мек акцент. Отпи от водката си.

Споменаването на Силвър Спринг бе довело до първата пауза в разговора им от един час насам. Сони влезе в бара, като възнамеряваше да пийне сам, както правеше обикновено, когато забеляза мъж с издайническа дълга права черна коса. Представи му се и се обзаложи с него на една бира, че ще познае от раз от кое племе е. Индианецът се казваше Денис Гмуреца. Обикновено обаче го наричаха просто Денис Глупака. Той прие облога, а Сони каза, че племето е хопи. Наложи се Денис да почерпи — в смисъл първия път.

След четирийсет години изследване на югозападните щати Сони се гордееше, че може да познае всяко индианско племе. Той харесваше индианците. Всъщност това бяха единствените хора, които харесваше.

— Силвър Спринг е просто легенда — каза Сони. — Аз ли не знам? Търсих го преди двайсет години и не намерих и следа от него.

— Къде си търсил? — попита Денис.

— Търсих в района на Снейк, Блак и Сан Франциско. — Сони направи знак на бармана за още една бира. — Нищо не намерих.

— Е, близо си бил — отвърна Денис и дръпна от, поредната цигара. — Той е в планините Уа-Уа.

Дълга мръсна черна коса закриваше набръчканото лице на Денис. Носеше шарена риза, кожено яке с ресни и кръпки с черепи и миришеше ужасно. Но пък на Сони му бе, ясно, че след двете седмици, които бе изкарал в аризонските планини, и той се е сдобил с доста зловонна миризма.

— Легендите не лъжат, човече — каза Денис. — Там, където излиза от земята, има малък вир, пълен със сребърен пясък. Затова се казва Силвър Спринг.

— Значи си го открил? — Сони се опита да вложи в гласа си недоверие, макар да бе силно любопитен. — В смисъл: легендата е вярна и той просто си чака някой да го изгребе?

— Точно така, човече. Просто си е там, прекрасен колкото ти душа иска, стига някой да не го е открил откакто бях там преди десетина години.

— Да бе. И затова киснеш тук в бара й пиеш долнокачествена водка, вместо да си живееш като цар в „Хилтън“.

— Виж сега, само защото не съм си го изгребал, не значи, че не е там.

— И защо си го оставил? — Сони не се ядосваше на Денис, а на себе си. Историята бе пълна измислица, но въпреки това усещаше как неконтролируемо я прегръща, също както момиче прегръща любимия си. Някои хора са пристрастени към наркотици, пиене, жени, пари. Порокът на Сони бе любопитството.

Денис Глупака се наведе напред съзаклятнически, престори се, че си гледа чашата, и наведе глава почти до масата.

— Това място е прокълнато, човече. Обитават го зли сили.

— О, я стига! Никой не е спрял да търси съкровища заради проклятията. Ще стисна дявола за топките и ще му измъкна златото от задника, ако се налага.

— Защото никога не си бил там — меко му отвърна Денис. — Хопите знаят достатъчно, за да не доближават това място. Никой не ходи там. То няма и причина да се ходи. Няма нищо освен скали и пръст. Отидох веднъж просто за да се уверя сам, да проверя легендите, така да се каже, но само веднъж. В тази планина живее дяволът. Можеш да го усетиш, човече.

През целия разговор в очите на Денис блестеше дружелюбен смях. Особено когато говореше за летата от 79-а до 84-та, когато бе ходил на турнета с любимата си рок група. Сега обаче Сони забеляза, че дружелюбното му настроение отлита като дима от цигарата му. Очите му се изпълниха със страх, когато заговори за Силвър Спринг и планината. Току поглеждаше от единия ъгъл на бара към другия, сякаш самото споменаване на легендата можеше да призове злите сили.

— Добре де, ако знаеш къде е, защо досега не си казал на никого?

Денис сви рамене.

— Никой не ме е питал. Повечето хора ме поглеждат и извръщат очи. Не си спомням кога за последно някой се е запознавал с мен и ми е предлагал да ме почерпи. Всъщност мисля, че си първият.

Сони кимна и каза:

— Да. А и тайна като тази може да ти докара куршум в черепа. Щом още никой не го е открил, значи наистина не си казал. Защо на мен?

Денис го изгледа дълго.

— Не знам — каза след малко. Езикът му почваше да се заплита. — Ти си земен човек. Усещам го. Може би ти казах, защото знам, че ако отидеш, ще почувстваш това, което почувствах и аз. Може би защото онова място ме плаши до смърт, но теб може и да не те уплаши толкова и да направиш нещо. А може би защото почнах да се напивам. Кой знае?

Допи водката, очите му шареха от единия към другия ъгъл.

— Можеш ли да ми начертаеш карта? — попита Сони.

— Почерпи ме още едно и ще ти я начертая на салфетката — каза Денис. — Но те предупреждавам. Няма да ти хареса.

Сони отново направи знак на бармана, този път за водка. Голяма.

Денис извади един червен молив и започна да чертае карта върху зацапаната от бира салфетка. Поговориха още час и се напиха още повече, но Сони вече не обръщаше внимание. Можеше да мисли единствено за възможността приказният Силвър Спринг — там, където среброто се изливаше от земята като вода от бездънна каца — да съществува.

Сони не беше вчерашен. Познаваше Югозапада така, както мъж познава тялото на жена си. Можеше да се качи на джипа, да кара пет-шест часа до Юта, да се качи в планината Уа-Уа и да намери митичния Силвър Спринг на Денис Глупака. Може би щяха да му трябват ден-два, като се отчете трудният терен. Нямаше обаче да загуби чак толкова много време и щеше да удовлетвори любопитството си. Трябваше да провери. Във всяка приказка се крие зрънце истина, така казваше пакостната му майчица.

А зрънце истина понякога се отплаща със зрънце злато. Или със зрънце сребро в случая. Сони не бе придирчив.