Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Символ на слънцето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthcore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Скот Сиглър

Заглавие: Земно ядро

Преводач: Виолета Петрова

Година на превод: 2008

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-988-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/911

История

  1. — Добавяне

30.

23:32

Кейла погледна отчета на портативното устройство за прихващане на сигнали.

Вдигна очи и се огледа за някакви признаци на движение и странни цветни светлини. Чудовищата бяха нападнали без предупреждение. Дали щяха да го направят отново? Логиката й подсказваше, че трябва да се страхува от това да е на открито. Инстинктът й обаче казваше друго. Чудовищата бяха атакували лагера и това бе съвсем ясна, целенасочена мисия. В действителност нямаше значение кое е вярното. Ако искаше да се върне в АНС, тя нямаше друг избор, освен да се оглежда в тъмното за играчките на това малко нищожество.

Бавно насочи устройството отляво надясно. Стрелката светна в червено, когато прихвана скритата станция. Кейла провери отново дали посоката е правилна и закрачи напред.

„Гадно малко нищожество!“

Тези думи отекваха отново и отново в ума й, обикновено придружени от името Ангъс. Кейла крачеше напред и бавно размахваше портативното устройство. Най-накрая я намери. Загледа изумено и съвсем объркано металното устройство с форма на пирамида. Пирамидата имаше хидравлично бутало от неръждаема стомана, което вече бе издълбало осемсантиметрова дупка в каменистата земя. Имаше и три сеизмични сензора — по един в основата на всеки от трите крака, малък индустриален компютър, защитен от гумена капсула, както и радиопредавател.

Ако той бе успял да предаде съобщението, ако полицията или спасителните екипи, или, пази боже, медиите научеха за мината и чудовищата, тогава планът й отиваше по дяволите. Всичко зависеше от секретността и от това Андре да контролира информацията. Ако всичко излезеше в новините, шансът й просто щеше да се изпари.

„Гадно малко нищожество!“

Как не го бе забелязала толкова време? Отговорът бе очевиден — допреди няколко часа устройството на Ангъс не бе включено непрекъснато. Включваше се циклично, изпращаше сигнали на всеки шест часа и то само за няколко секунди. Сигналът трудно можеше да бъде уловен, но от това не й ставаше по-добре. За бога, та тя бе преминала обучение по секретно разузнаване и по едно време правителството я смяташе за най-добрата на света. Да бъде надхитрена от някакъв пиклив учен бе просто прекалено.

„Гадно малко нищожество!“

Той бе изобретил начин за комуникация с повърхността от бог знае каква дълбочина. Системата вероятно служеше и като карта, като подземен GPS. Пирамидите заместваха сателитите. Ако бе така, значи имаше още такива устройства. Поне три, за да е възможна триангулация. И тя трябваше да ги намери всичките. Колко време щеше да й отнеме?

Беше подценила Ангъс Кул. Трябваше да го последва от самото начало. Той комуникираше с тези пирамидални машини от дълбочина пет километра чрез ритмични сеизмични вълни. На свой ред устройството предаваше съобщенията по въздуха. Системата бе направо гениална.

Кейла посегна към пирамидата и изтръгна антената от предавателя. Може би устройството щеше да предостави някаква информация. Вдигна изненадващо леката пирамидна и я отнесе в скривалището си. Нямаше време да я изследва сега, защото трябваше да намери останалите джаджи на гадното малко нищожество.

 

 

23:42

 

Конъл се втренчи в отвора. Десетки сребристи буболечки се гърчеха и потрепваха в тунела.

— Някакви идеи, О’Дойл?

— Не, сър — отвърна О’Дойл. — Надявах се вие да измислите нещо. — О’Дойл бе разпределил патроните за автоматите поравно. Сега Конъл имаше пет. Определено нямаше да стигнат за безкрайната върволица поклащащи се сребристи буболечки. Машините сякаш осъзнаваха това. Редицата се простираше докъдето стигаше поглед, буболечките крачеха по труповете на разлагащите се в тунела скалоподи.

О’Дойл се обърна към Санджи и Вероника. Страхът бе сковал лицата им и бе отнел дъха им.

— Вие двамата наблюдавайте тези пукнатини — каза О’Дойл. — Ти също, Мак.

Мак бавно кимна и се подпря с ръка на стената, за да се задържи на крака. Огледа се бавно. Във всяко негово движение личеше болката, която изпитва.

Конъл внимателно надникна в тунела и се огледа за цветни отблясъци. Заговори тихо, така че да го чуе само О’Дойл:

— Няма да можем да отблъснем още една атака.

— Знам — меко каза О’Дойл.

Пещерата се изпълни с потракване, жужене и бръмчене, съпроводени от отвратителното поклащане на сребристите буболечки. Никой не проговори.

Най-накрая чакането приключи.

Стържещият звук на сухи листа изпълни тунела като съскане на отровна змия. Бавно се изви в дрезгава какофония, която се смеси с механичните звуци на сребристите буболечки. Пронизителните звуци се забиваха във въздуха като иглички в тъпанчета. Мирисът на кучешки изпражнения и развалени плодове накара Конъл да сбърчи нос.

Този път вървяха по-бавно, без да напират напред. Крачеха внимателно като котка, която се промъква зад нищо неподозираща катерица. Светлината, която излъчваха, бе различна… приглушена.

— Да ги подмамим да дойдат по-близо — каза О’Дойл и стреля.

дрън

О’Дойл рязко вдигна глава и двамата с Конъл се взряха в полумрака на тунела. Очакваха да чуят предсмъртен писък на скалопод, но се чу единствено как куршумът рикошира в… метал?

Скалоподите напредваха неотклонно на светлината от лампите на каските. Причината за бавния им ход и звука от рикошета стана ясна. Като фаланга римски воини, скалоподите носеха щитове от лъскав метал, който изкривено отразяваше светлината на лампите.

— Лошо — каза О’Дойл.

Конъл преброи три щита един до друг в тесния тунел. Движеха се бавно като бутало на помпа. Не можеше да види колко скалопода са скрити зад подвижната метална стена. Продълговатите груби щитове напредваха и носеха обещание за смърт.

Бяха в капан между тунел, пълен със скалоподи, и шейсетметрова пропаст. Проблясващите същества приближаваха. Буболечките потракваха и бръмчаха въодушевено. От време на време иззад сребристите щитове се чуваше по някой остър писък.

— Трябва да се спуснем по урвата — каза Конъл.

О’Дойл поклати глава.

— Знаете, че няма да успеем.

— Или някои от нас ще успеят, или всички ще умрем.

— Но вие не можете да слезете с това коляно.

— Аз няма да тръгна.

О’Дойл го зяпна невярващо.

— Оставам тук — каза Конъл. — Мак също. Трябва да оставим скалоподите да се приближат, преди да можем да открием точна стрелба. Ти изведи останалите колкото се може по-надолу. Все още аз съм шефът и ще правиш каквото ти казвам. Действай!

О’Дойл примигна, очевидно неспособен да асимилира ситуацията, после се извърна и взе на бегом разстоянието до другите.

Конъл се извърна да посрещне наближаващата смърт. Само четирийсет метра го деляха от металната фаланга. Страхът лудо преобърна стомаха и гърдите му. Лесно преодоля порива да се обърне и да побегне — най-вече защото нямаше накъде. Пет изстрела. В края на краищата той бе забъркал всички в това. Ако някой трябваше да умре, логично бе да е той.

Над веждите му изби пот, стече се по бузите му и защипа по многобройните мехури. Той стисна оръжието по-силно. Тежестта сега му се стори позната и успокоителна. Потръпна от неканените мисли за платинени ножове, които разпарят корема му и разплискват кръвта и червата му из прашната пещера. Смяташе се, че раната в корема е най-болезненият начин да си отидеш. Дали все още щеше да е жив, след като го накълцат?

Опита се да преглътне, но не можа. Изправи се безпомощно и зачака удобен момент. Скалоподите доближиха на трийсет метра. Приглушената им светлина падаше с меки червени и оранжеви оттенъци върху стените и тавана на тунела. Матовият лъч от лампата му се отразяваше в трите щита. Ръбовете на щитовете проблясваха като бръснач. Сякаш току-що бяха изсечени от голям леко закривен метален лист.

Изведнъж почувства липсата на жена си по-силно от всякога. За първи път бе благодарен, че е мъртва. Нямаше да научи как съпругът й е насечен на парчета от някакви извънземни чудовища дълбоко в земните недра. Прииска му се да погледне снимката й за последен път, преди да умре.

Скалоподите доближиха на двайсет метра. Гранясалата им миризма едва се издържаше. Той видя блестящите тела и ониксовите петна през пролуките между щитовете. Затрепери неконтролируемо. Вдигна автомата и се опита, да се прицели точно, но дулото следваше движенията на бунтуващите се мускули.

Конъл стреля. Куршумът се заби точно в центъра на средния щит, хвърли искри, отскочи със свистене и изчезна в безкрайния мрак на тунела.

Оставаха четири куршума.

Скалоподите напредваха.

— Конъл, ела! — изпищя Вероника. — Ела веднага!

Тялото му просто търсеше извинение. Той се обърна и затича като луд. Страхуваше се да погледне през рамо, страхуваше се да разбере дали скалоподите няма да пуснат щитовете и да хукнат да го преследват. След миг бе при другите до ръба на пропастта… и за малко не падна през него от изумление.

Защото там, увиснал на въже точно пред пещерата, се мъдреше Ангъс Кул. Хилеше се и се люлееше като паяк, подхванат от вятъра.