Скот Сиглър
Земно ядро (37)

36.

08:28

4877 метра под земята

Ударите така и не дойдоха.

Конъл отвори очи, успя да се повдигне на лакът и погледна назад. Скалоподите се бяха скупчили на изхода на тунела — гъмжило яростни пипала и искрящи ножове. Светеха с равномерна светлосиня светлина. Не ги последваха и не хвърлиха нищо по тях.

Дробовете на Конъл горяха, сякаш остриетата на скалоподите се бяха забили в тях. Стомахът му изведнъж се сви. Той се надигна на четири крака и повърна. Две силни ръце го подхванаха под мишниците и го вдигнаха.

— Добре ли сте, шефе? — попита Либранд.

— Да — отговори той и избърса повърнатото от брадичката си. — Ще се оправя. Всички ли са тук?

— Всички — отговори Либранд. Погледна към входа, където скалоподите сякаш се блъскаха в някаква невидима преграда. — Изглежда, пристигате точно преди Коледа. Защо не влизат да ни довършат?

— Вероника смята, че… това място… е свещено — каза Конъл, докато си поемаше дълбоко дъх.

— Това не ме изненадва — каза Либранд. — Ако е свещено, определено знаят как да построят църква.

Конъл я погледна объркано. Тя кимна към центъра на огромната пещера. Той проследи взора й.

Това бе Плътната маса.

08:42

Очакваше пещерата да е огромна и необятна. Дължината й бе осем километра, а ширината — пет. Той знаеше размерите, бе подготвен за това. Очакваше и слабия шум на течаща вода. Нищо обаче не би могло да го подготви за простора, който се откри пред очите му.

Нито за това, което бе вътре.

Гигантски. Чудовищен. Умът му търсеше думи, за да опише видяното. Беше толкова голям, че краят му се губеше в далечината, незабележим зад леката мъгла, която се вдигаше от невидимата вода. Редица изкуствени слънца, като това в бъбрековидната пещера, се простираха по цялата дължина на осемте километра. И осветяваха грамадната машина в синкав оттенък.

Заобленият край се извисяваше на шестстотин метра, колкото стотици етажи. Всеки небостъргач щеше да прилича на джудже пред това. Цилиндър с по-малки размери се простираше по дължината на пещерата. Бе толкова дълъг, че се губеше в мъглата, преди да стигне другия край. Конъл обаче знаеше, че другият край е също толкова масивен и еднакъв с този пред тях. Знаеше какво е това, защото бе виждал тази форма.

Изображението от релефите по стените. Клечката за уши. Гиричката. Мистерията на пещерите, скалоподите, сребристите буболечки… всичко… изведнъж се разбули, сякаш ураганен вятър бе издухал мъглата от умовете им. „Райската градина“ на скалоподите не бе мит, не бе приказка, не бе примитивна религия.

Всичко беше вярно.

И точно.

Колкото и невероятно да беше, доказателството се извисяваше пред тях — истинско, неоспоримо и огромно. В крайна сметка скалоподите бяха извънземни. А тяхната Райска градина?

Тя бе корабът, който ги бе довел на Земята преди хиляди години.