Метаданни
Данни
- Серия
- Анастасия Каменская (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Убийца поневоле, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Здравка Петрова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Александра Маринина
Заглавие: Неволна убийца
Преводач: Здравка Петрова
Година на превод: 2001
Език, от който е преведено: руски
Издание: Първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2001
Тип: роман
Националност: руска
Редактор: Валентин Георгиев
Художник: Владимир Сорокопуд
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-867-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2532
История
- — Добавяне
Втора глава
1.
Настя Каменская любопитно разглеждаше гостенина си. Гледай ти, мислеше си тя, родното ми братче е дошло, сто на сто се е забъркало в нещо. Май управлява акционерно дружество, едва ли не е председател, сиреч млад бизнесмен. Явно е някаква гадост с невърнати кредити или рекет.
Родителите на Настя се бяха развели още когато тя едва бе навършила годинка. Тя искрено и силно обикна новия съпруг на майка си, казваше му татко, с родния си баща се чуваха от време на време по телефона и рядко се виждаха. Когато на баща й се роди син от втория брак, Настя беше на осем години, не проявяваше никакъв интерес към брат си и никога не беше го виждала, само от вежливост питаше баща си за него. И не щеш ли, днес той се обади и помоли за разрешение да дойде.
Висок слаб блондин с безцветно неизразително лице, светли очи и възрижави мустаци, облечен в скъп костюм с жилетка, той изглеждаше самоуверен и преуспял. И освен това — богат. На Настя й се свидеше времето за него, вече две седмици тя залягаше над анализа на неразкритите убийства, работата не вървеше гладко, току се закучваше, затова посещението на роднината й се струваше неуместно и предварително я бе раздразнило. Но тя разбираше, че не може да му откаже: може би човекът наистина се нуждае от помощ. Все пак брат е, макар и наполовина, но пък едната му половина й е родна.
— Обаче ние с тебе страшно си приличаме — усмихна се тя, докато се мъчеше да изглади смущението от първите минути. — Сигурно и двамата сме се метнали на татко. Вярно, ти си по-млад. Навърши ли вече двайсет и шест?
— Миналия месец — кимна Александър.
— Женен ли си?
— Да, скоро ще станат четири години.
— Имаш ли деца?
— Момиче, Катенка — нежно произнесе той и веднага се разбра колко обича своята Катенка.
— Саша, извинявай, но времето доста ме притиска, затова хайде веднага да минем на въпроса, съгласен? — предложи тя без заобикалки, като сметна, че реверансите дотук бяха достатъчни.
— Да, разбира се, разбира се.
Саша изведнъж млъкна, явно не знаеше как да започне. Пръстите му нервно пробягаха по вратовръзката, поспряха върху копчетата на сакото и се укротиха.
— Та какви проблеми имаш, казваш?
— Имам любовница — внезапно изтърси той.
— Е, и?
— Струва ми се, че има нещо не в ред с нея.
— В какъв смисъл? — намръщи се Настя, вече готова да изслуша някаква сърцераздирателна глупост, която няма никакво отношение към милиционерските грижи.
— По-добре да започна от самото начало. С нея се запознахме преди около два месеца. А напоследък с хората, у които сме ходили заедно, започнаха да се случват неприятни неща. И аз се страхувам, че това е свързано с нея.
— Не, драги, не успя да започнеш от самото начало — засмя се Настя. — Я да опитам аз. Има ли си име твоето момиче?
— Даша. Сундиева — уточни той.
— Години?
— Деветнайсет. Скоро ще навърши двайсет.
— Работи ли нещо?
— Щандистка е в магазин „Орион“, в отдела за дамско облекло. И учи в Хуманитарния университет, иска да стане визажистка.
— Охо-о! — възкликна Настя. — Много модерна специалност. Но къде се запозна с нея?
— В магазина. Купувах костюм за жена си…
— Банално до зъбобол — беше нейният коментар. — Как се развиха събитията по-нататък?
— Както става обикновено. Поканих я на обяд, на другия ден — на вечеря.
— Да де, и на третия ден — заедно да се събудите и да закусите. Веднага ли започна да я водиш у приятели?
— Не, след две-три седмици.
— Защо не веднага? — попита Настя, изключи чайника и отвори кутията с кафе.
— Изчаквах, исках да съм сигурен, че това няма да приключи след ден-два. Не обичам приятелите ми да приказват, че ме е зарязала поредната хубавица.
— А тя хубавица ли е? — заинтересува се Настя, докато разрязваше пакета бисквити.
Откъм другата стая се чу бръмченето на работещия принтер. Льошка е заел компютъра, работи си човекът, а тя си губи времето за някакви глупости. Не обичал, видите ли, да го зарязват хубавици! Не се забърквай с хубавици, тогава няма да те зарязват.
— Даша е много красива — спокойно отговори брат й, без да обръща внимание на саркастичния тон на Настя.
— Дай сега да свържем всичко с календара — помоли тя. — Кога се запознахте?
— В края на август.
— А по-точно?
— Жена ми има рожден ден на 23-и. Значи на 19-и или 20-и.
— Кога за пръв път отидохте на гости у приятелите ти?
— Ами… някъде към средата на септември.
— „Някъде“ не ми върши работа. Дай да уточним. Защо изобщо реши да я заведеш на гости?
— Когато се срещнахме въпросния ден, оказа се, че квартирата, на която бях разчитал е заета. Нямаше къде да вървим, та се обадих на един приятел, самопоканих се на кафе.
— Значи приятелят се оказа тактичен?
— Разбира се.
Саша ни най-малко не се смути. Държеше се като пред лекар, когато при прегледа човек не вижда нищо срамно или неприлично.
— Пускахте ли телевизора, докато пиехте кафе у приятеля ти?
— Да, там имат телевизор в кухнята.
— И какво даваха?
— Не си спомням. Май някакъв филм.
— Какъв филм? — заразпитва го Настя. И сама не би могла да си обясни защо изведнъж прояви такава педантичност. Засега не виждаше нищо престъпно, но нещо й подсказваше, че дори с такава дреболия като любовните преживявания на брат й трябва да се заеме сериозно.
— Не си спомням какъв беше. — Саша сви рамене. — Нали не го гледахме от самото начало, пък и изобщо не го гледахме, а си приказвахме.
— Постарай се да си спомниш нещо — актьор или поне някоя реплика.
— Май играеше Белмондо — неуверено избъбри Саша. — Беше нещо комедийно-детективско.
— Ясно. Чакай малко сега.
Настя излезе в антрето, свали от горната лавица на дрешника купчина вестници и я донесе в кухнята.
— Търси — каза тя и се тръшна на табуретката. — Преглеждай телевизионните програми за септември.
След около петнайсет минути те установиха, че първото гостуване на Александър Каменски и Даря Сундиева у приятели се е състояло на 14 септември.
— Тъй, и какво стана после? — уморено попита Настя, на която й бе писнало да изпълнява сестринския си дълг.
— После още няколко пъти ходихме у мои познати. И започнаха да им се случват неприятности.
— Неприятности от какъв характер?
— Обири — тихо отговори Саша, загледан някъде встрани.
— По-конкретно, ако обичаш. — У Настя тутакси се пробуди ловджийският инстинкт.
— Единият се прибира от работа и гледа — вратата на апартамента му разбита.
— Какво е изчезнало?
— Май че нищо.
— Как така? — подрипна Настя. — Съвсем нищо ли?
— Документи, но на другия ден ги върнали. В пощенската кутия.
— Викали ли са милиция?
— Не, защо да викат? Не е изчезнало нищо ценно. Само вратата била повредена. А с милицията човек си има само ядове. Извинявай — сети се той.
— О, не се извинявай — махна тя с ръка. — Самата аз миналата година веднъж се прибирам вкъщи и гледам — вратата ми отворена. И аз не извиках милиция по същите съображения.
— Ама сериозно?! Бяха ли те обрали?!
— Не, шантажираха ме. Не се разсейвай, Саша, разказвай по-нататък.
— Ами… после друг мой познат го обраха във входа му.
— Взели ли са му нещо?
— Само документите. И тях ги върнали на другия ден.
— Страхотно! — Кой знае защо, Настя се развесели. — Давай нататък.
— После обраха още един приятел, а у четвърти пак влязоха с взлом.
— И на всичките са им вземали документите и на другия ден са ги подхвърляли, така ли?
— На всичките. Та затова се страхувам да не би Даша да ги насочва. Но си мисля, че работи не за крадци, а за някакви мафиоти, на които им трябват подправени документи. Те търсят хора с подходящи данни, документите на шлосера чичо Петя изобщо не им трябват за техните машинации. А повечето от моите приятели са предприемачи, банкери, брокери, с една дума — финансово-кредитно съсловие.
„Има право братлето ми — помисли си Настя. — Да се използват крадени документи е опасно, собствениците им го заявяват в милицията и в КАТ, за да им издадат нови, а откраднатите влизат в специален списък. Много по-безопасно е да се направи копие. Документът не е в списъка за издирване, номерата са истински, хартията и печатите се обработват майсторски, сега има големи спецове по тези неща, такива спецове, дето Монетният двор не ги е и сънувал. И името в документа е истинско, само дето снимката е друга. Ако се случи да го проверят, всичко е наред — паспортът или шофьорската книжка с тази серия и номер са издадени именно на еди-кой си гражданин. Като в аптека. Не е изключено красавицата Даша да е свързана с група, която изработва фалшиви документи на конвейер. Престъпното съсловие получава тясна специализация, както разправяше комикът Райкин.“
— Колко пъти сте ходили заедно на гости? — попита тя и си наля втора чашка кафе.
Чашката, поставена пред брат й, си стоеше недокосната. Въпреки външната самоувереност и спокойствието си, брат й изживяваше разговора доста тежко.
— Шест пъти.
— Сигурен ли си?
— Настя, та аз не дотичах при теб веднага. Дълго мислих, рових в паметта си, съмнявах се. Излиза, че ние сме отивали на гости, а след 2–3 дена са ставали обирът или кражбата.
— У шестима различни домакини ли сте били?
— Да, никъде не сме ходили по два пъти.
— А ограбените са само четирима, така ли?
— Четирима — потвърди Саша.
— А защо? Има ли някакво обяснение?
— Нямам представа.
— Кога стана първата кражба?
— На 4 октомври, във вторник. Преди това, в събота, на първо число, сме отишли на гости, а във вторник домакините ни са били обрани.
— А другите, у които сте ходили преди 1 октомври, не са ли пострадали?
— Там е работата, че не са. През септември сме ходили у двама мои приятели и с тях всичко е наред. Всичко започна през октомври. Та затова си мисля, че отначало тя просто е оглеждала кръга на познатите ми, докато се е убедила, че това са подходящи кандидатури за копиране на документите им.
— А ти самият вярваш ли в това? Логиката — добре, но сърцето подсказва ли ти нещо?
Саша дълго мълча и съсредоточено бърка захарта в чашата с изстиналия чай, преди да отговори.
— Трудно ми е да преценя, Настя — предпазливо подзе той. — Даша е необикновено създание. Това не може да се изрази с думи. Дори езикът ми не се обръща да й кажа за тези кражби. То е все едно да купиш букет свежи цветя и веднага да ги изхвърлиш на бунището. Нелепо и жестоко. Това е, което ми казва сърцето. А умът ми говори малко по-другояче.
— Как например?
— За какво съм й аз? Не съм никакъв красавец или супермен. Откъдето и да го погледнеш, не съм любовник, за когото да й завидят. Вярно, пари имам, и то доста, но Дашка не вижда тези пари и няма никаква полза от тях. Не може да гледа на мен като на бъдещ съпруг, защото аз нямам ни най-малко намерение да се развеждам и тя го знае прекрасно. Затова съм принуден да мисля, че има някакъв користен интерес.
— Ами ако е любов? — насмешливо попита Настя. — За любовта забравяш ли?
— Любов ли? — Той озадачено погледна сестра си и изведнъж избухна в смях. — Та може ли да ме обича някой? Как можа да ти хрумне, сестричке! Мене в живота ми никой никога не ме е обичал, от малък ми викаха мижав малоумник или белезникаво плашило, а също и плъхче и бледа спирохета. Грозничък съм и имам отвратителен характер. Винаги съм си купувал жените, като се почне от първата, с която изгубих девствеността си. И жена ми не ме обича. Отношението й към мен е чудесно, приятели сме, но тя не ме обича. Омъжи се за парите и перспективите, а не за мен.
— А ти тогава защо се ожени за нея?
— Не съм се оженил. Купих си майка за бъдещото си дете. И съм благодарен на съдбата, задето тя стана не само майка на момиченцето ми, но и мой приятел. Дори не бях разчитал на това.
— Чакай, но нали каза, че не си харчил пари по Даша? Значи нея не си я купил?
— Опитах се, както обикновено, да й правя подаръци, естествено скъпи, но тя отказваше. Именно това ме кара да се съмнявам. Какво търси от мен?
— Глупости! — ядоса се Настя. — Говориш абсолютни глупости. Защо да е невъзможно да те обичат? Защото ти сам си го мислиш? Клеветиш и себе си, и момичето.
— Ами кражбите? — жално попита Саша. Личеше си, че и на него му се гади от собствените му подозрения.
— Да, кражбите — замислено каза Настя. — За кражбите трябва да помислим. Я да взема аз да видя лично твоята красавица. На работа ли е утре?
— Втора смяна, от три до осем. Знаеш ли къде е магазинът?
— Знам. Не си й казвал за мен, нали?
— Не.
— Добре, утре ще прескоча.
Неочаквано Саша се усмихна и извади портфейла си.
— Вземи малко пари. — И й подаде неразпечатана пачка.
— Това пък защо? — учуди се Надя.
— Да си купиш нещо, като претекст. Там всичко е много скъпо.
„Точно така — помисли си тя. — За да поразгледам тази Даша, трябва да премеря най-малко десет рокли. А ако след тези мъки не купя нещо, може да й се види подозрително. Братчето ми изобщо не е глупаво. Въпреки бръмбарите в тавата си.“
Настя затвори вратата след Саша и влезе в стаята, където Льоша съсредоточено работеше на компютъра.
— Знаеш ли, Льошик, имам си много интересен роднина — каза тя, приближи и го прегърна през раменете. — Смята, че не е възможно да го обичат.
— Така ли? — разсеяно попита Чистяков, без да прекъсва работата си. — И защо?
— Грозничък е и има лош характер.
— И това ли е? Горкият, да знаеше какъв е характерът на сестра му! И пак се намери един идиот в мое лице, който я обича. Да ти освободя ли мястото? Вече привършвам.
— Благодаря, Льошенка. А какво имаме за вечеря?
— Мисля, че са останали малко кюфтета.
— Аз пък мисля, че ги изядохме вече — усъмни се Настя.
— Край. — Льоша изключи програмата и стана от бюрото. — Сядай, светило на борбата срещу убийствата. Най-сетне разбрах защо не искаш да се омъжиш за мен.
— Защо? — полюбопитства тя, докато търсеше своята директория в компютъра. — Кажи ми, поне да знам.
— Защото си мързелива и не си никаква домакиня. Докато те моля за ръката ти — а го правя вече почти петнайсет години, — аз в известен смисъл съм зависим от теб и ти си правиш каквото искаш с мен. Ако се оженим, ще си върна свободата и независимостта и кой тогава ще те храни, лошо момиче такова?
— Ако не ме храниш, ще се разведа — обеща Настя и започна да чертае на екрана своята таблица.
— Приказки! Щяла да се разведе — промърмори Чистяков, докато събираше от бюрото записките си. — Тебе те мързи един сандвич да си направиш, камо ли да тръгнеш да се развеждаш.