Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Убийца поневоле, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
analda (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Неволна убийца

Преводач: Здравка Петрова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: руска

Редактор: Валентин Георгиев

Художник: Владимир Сорокопуд

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-867-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2532

История

  1. — Добавяне

3.

Когато чудатият Бокър дойде у Настя за втори път, вкъщи беше Льоша. Той ужасен се втренчи в човечето с дълго палто и нахлупена до веждите плетена шапчица, което се разхождаше из стаята само по чорапки. Вярно, този път чорапките имаха изумителен пилешкожълт цвят.

Льоша учтиво поздрави и побърза да се оттегли в кухнята, за да сготви вечерята, и докато готвеше, с недоумение слушаше избухванията на странния звънлив смях, примесен с врещене и хлипания. Ася още сутринта го бе предупредила, че довечера ще я посети човек, който изпълнява нейна поръчка, и Льошка беше сигурен, че този човек непременно ще бъде служител на милицията. Че как иначе? Но дори и при най-смелия полет на фантазията си Алексей Чистяков не би могъл да предположи, че служителите на милицията могат да бъдат такива.

Настя седна на дивана с подвити под себе си крака, подреди наоколо цветните снимки и внимателно заслуша доклада на Бокър.

— Трима души следят вашето момиче. Ето този — Сурен Удунян, осъждан два пъти, първия път условно, а втората присъда е излежал в лагер. Хитър, злобен, с една дума — лош човек. Не ми хареса.

— Очичките му са симпатични — каза Настя, като разглеждаше снимките, на които се виждаше миловиден арменец с огромни лъчисти очи.

— Измамна външност — авторитетно заяви Бокър. — Вторият е Игор Ерохин, неосъждан, живее сам, не е женен. Майка му живее на друго място. Средно способен, но физически добре развит. Кара яркочервено ауди. Третият е най-забавен. Виктор Костиря.

— С какво ви е разсмял толкова? — заинтересува се Настя и взе снимката на най-обикновен младеж на около двайсет и седем години, рано оплешивяващ, с дълги, увиснали мустаци а ла „Песняри“.

— Има цветиста реч. Чух го да си служи с доста интересни изрази. Например Ерохин нещо го скастри, а той му отговори спокойничко: „Не кряскай, ще ти изпадат пломбите.“ Страхотно, нали?

И Бокър се заля в своя невероятен папагалски смях.

— С една дума поогледахме ги и ето какво научихме. Всички са куфарни търговци. Постоянно пътуват до Турция и Гърция за парцалки. Имат си продавачи, на които продават стоката на едро. Лично те не стоят по сергиите. Тяхната работа е да пътуват. Е, и контролират, разбира се, продавачите да не ги мамят. Например продавачът им казва, че палтата от нутрия се харчат трудно, максимум за хиляда долара, ако качат над хиляда, хората не ги купуват, тъй че ги вземат от куфарните търговци за седемстотин. После търговецът отива на пазара и вижда, че на палтото е поставена цена хиляда и петстотин и хората купуват. Тоест — измама.

— С какво друго се занимават?

— Проучват конюнктурата. Какво се търси, в какви цветове, номера, модели, за колко може да се продаде, та да не зависят изцяло от това, което им пеят продавачите. С една дума цялата им дейност се върти около търговията.

— Само тези тримата ли следят Даша?

— През тези три дена видяхме само тях.

— А следи ли някой кавалера й?

— Не, кавалерът е чист като детска сълза. Между другото те и момичето не следят постоянно. Например изпращат я сутринта до работата й и си отиват, след два-три часа пак се вясват около магазина и отново си тръгват. Но в края на работния ден задължително са на пост и се лепват за нея чак докато си легне да спи. Такава една епидерсия, Анастасия Павловна.

„Епидерсия е нещо като странна история“ — бързо си преведе Настя.

— Опишете ми кръга хора, с които общуват тези търговци — помоли тя.

— Кръгът е много широк, много — кой знае защо, изхъмка Бокър, като продължаваше да кръстосва с отмерена стъпка стаята от прозореца до вратата. — Но еднообразен. Куфарни търговци, туристически агенции, от които си купуват самолетните билети, летище Шереметиево, пазарите в Конково, Петровско-Разумовское, Лужники, комплексът ЦСКА, ресторанти. Всеки от тримата през времето на нашето наблюдение влезе в контакт с по стотина души. Но нито един от тези хора не изпъкваше с нещо по-специално, нито един не ни изглеждаше като от друга категория.

— Лошо — помрачня Настя. — Няма абсолютно нищо, от което да се оттласнем. Ще ми оставите ли снимките?

— Разбира се. Донесъл съм ви и видеокасети, за да видите лично хората. Ние може и да сме пропуснали нещо.

— Нямам видео — въздъхна тя.

— Нямате видео?! — Бокър дори се задави от изумление. — Е, това е вече пълен пердимонокъл! Как можете да живеете така?

„Пердимонокъл е дума за изразяване на силни емоции. Трябва да я запомня. Така де, как мога да живея по този начин? Ами ето, живея си, може ли да се живее другояче с милиционерската ми заплата! Ако знаеше, че нямам и компютър, че този е на Льошка.“

— Ще ви донеса видео, няма проблеми. Какво ще ни възложите сега?

— Трябва да науча колкото може повече за тези тримата. Ще чакам съобщенията ви всеки ден. Много техника ли имате?

— Достатъчно — позасмя се Бокър.

— Каква по-точно?

— Всякаква — спокойно отвърна той. — Нека това не ви безпокои. Ще имаме всяка техника, необходима ни, за да получим информацията, която очаквате. Но има една тънкост.

— Каква тънкост? — навъси се Настя.

— Чичо Толя ни предупреди, че имате твърде трепетно отношение към въпросите на законността.

— Чичо Толя ли? Кой е този чичо Толя?

— Анатолий Владимирович Старков. Спомняте ли си го?

Старков беше началник на разузнаването на Едуард Петрович Денисов. Преди година, когато беше в Града, Настя добре го опозна. Старков й беше симпатичен. Пак тогава, преди година, тя научи, че приближените на Едуард Петрович наричат шефа си Ед Бургундски, но за пръв път чуваше да казват на Старков „чичо Толя“.

— Та какво ви каза Старков?

— Че непременно трябва да искаме от вас разрешение за едни или други действия, защото ако направим нещо, което не ви хареса, може много да се ядосате. Чичо Толя каза, че гневът ви е страшен.

И Бокър отново отметна глава и избухна в смях, току забелваше очи и простенваше. И Настя се разсмя с него.

— Анатолий Владимирович е голям шегаджия — каза тя, бършейки сълзите от смях, избили в очите й. — Но, общо взето, е прав. Искам вие да разбирате какво правите. Водя частно разследване на обстоятелства, които самата аз в момента почти не разбирам. Брат ми Александър се обърна към мен с молба да проверя неговото момиче, чието поведение му се вижда подозрително. На мен, като на оперативен работник, момичето не ми хареса много, но самата тя твърди, че я следели. Опитвам се да разбера какво всъщност става. Официалните органи нямат никакво отношение към моето разследване, защото засега във всичко това няма нищо престъпно. Началникът ми е в течение, че използвам вашата помощ, тъй че не върша нищо незаконно. Това първо. Докато изпълнявате моите задания, можете да използвате всякакви методи, с изключение на такива, които може да причинят вреда на нечие здраве, за живот да не говорим. По-просто казано, изключвате боя, не може също така да използвате оръжие и химически препарати. Това второ.

— А може ли да лъжем? — сериозно попита Бокър.

— Може. Това е без ограничения. Внедрявайте се в средата, извършвайте оперативни действия, използвайте техника, но ми дайте пълна картина на живота и връзките на тази тройка.

Бокър някак смешно подръпна крайчеца на носа си.

— Струва ми се, че вашият готвач е забравил соса на печката. Вие не усещате ли?

— Не — призна Настя, която по време на разговора с Бокър съвсем беше забравила и за Льоша, и за вечерята.

— Отначало миризмата беше правилна, вече исках да изразя възхищението си, в наши дни малко хора правят специални сосове за месо или риба. Но сега усещам, че ароматът леко се промени. Така става, когато сосът остане на огъня малко в повече. Аз тръгвам сега, Анастасия Павловна, и ще се върна с видео.

Настя затвори вратата след Бокър и надникна в кухнята.

— Льошик, какво правиш? — попита тя, виновно загледана в очите му. Ама това наистина на нищо не прилича: държи човека в кухнята гладен, докато си бъбри врели-некипели с някакъв престъпник-ерудит.

— Месо със сушени зарзали — делово отвърна Чистяков и пресипа нещо вкусно ухаещо от тигана в топлоустойчивата купа. — Ти освободи ли се?

— Аха. Давай бързо да вечеряме, слюнките ми потекоха.

— Къде е твоят гостенин?

— Отиде за видео — съобщи му Настя, докато вадеше чинии и прибори.

— За какво? — не разбра Льоша.

— За видео. Заснели са с видеокамера хората, които ме интересуват, искам да ги видя.

— Странен ми се вижда тоя човек — каза Льоша, слагайки в чиниите вдигащи пара картофи и месо с умопомрачителен аромат.

— Защо да е странен?

— Ами… — почуди се той, — не ми прилича на служител на милицията. И се смее някак глупашки.

— Защото не е служител на милицията.

Настя спокойно започна да се храни.

— Ами какъв е тогава? — не мирясваше педантичният професор Чистяков.

— Престъпник — лаконично отвърна тя, улови с края на вилицата парченце кисела краставичка и я лапна.

— Какъв?! — Льоша се задави и закашля.

— Престъпник — повтори тя невъзмутимо. — Най-обикновен престъпник.

— И ти толкова весело се кикотеше с него? — ужасен, попита Чистяков.

— Ами какво трябваше да правя с него? Да плача? Да спя? Льошенка, миличък, забрави тези книжни глупости. Животът е подреден, както е подреден, и първият признак за здрава психика и развит интелект е умението ни да се приспособим към начина, по който е подреден животът, да се адаптираме. Разбираш ли? А той далеч не е подреден така, както го описват в книгите и както го гледаме по филмите. Няма абсолютно лоши хора, както няма и абсолютно добри, защото абсолютно зло и абсолютно добро не съществуват. Не съществуват — и толкоз. Трябва да умеем да се съобразяваме с факта.

— Но какво отношение има това към обстоятелството, че ти каниш вкъщи престъпник и се веселиш в неговата компания? Ами че това е престъпник. Как можеш да правиш това?

— Че защо пък не? — Тя сви рамене. — И той е човек като всички останали. Засега не е извършил нищо противозаконно, за което да знам. За всичко, което е извършил в миналото, си е излежал присъдата. Разбери, Льоша, ако един човек извърши престъпление, той трябва да бъде разобличен и наказан, но това изобщо не означава, че с него не бива да се общува, че не бива да се смеем на шегата, която е подхвърлил, че не можем да му предложим да изпием заедно едно кафе или да го поканим на нашата трапеза. Можем да му направим услуга. Можем и да приемем негова услуга. Има нормални човешки отношения, които не бива да зависят от официалните отношения между престъпника и правосъдната система. Съдията може да му каже, че е виновен и заслужава наказание, но въпреки това конвойните не могат да имат право да го наричат псе или боклук. Разбираш ли? Защото лично на конвойния той нищо не е сторил. Нанесъл е вреда на конкретни хора, тези хора ги защитава държавата, тя се застъпва за тях, макар и от свое име. А конвойният няма нищо общо с това. Неговата работа е да пази, а не да съди и да дава морални оценки.

Льоша остави празната чиния и внимателно погледна Настя.

— Аска, а не ти ли се струва, че това, което говориш, е дълбоко безнравствено?

— Може би. Но със сигурност знам, че още по-безнравствено е да делим хората на лоши и добри, на престъпници и праведници. Подобна позиция винаги води до трагедии.

Когато получи видеото от Бокър, Настя седна във фотьойла и започна да се вглежда в лицата, движенията, жестовете на Сурен Удунян, Игор Ерохин и Виктор Костиря. Ето ги на летището, помагат в пренасянето на огромен багаж, товарят го в микробус. Ето ги в ресторант, в компанията на други трима куфарни търговци като тях, жени няма. Ето го Удунян на „Тверская“, сменя Ерохин. Ерохин дояжда сандвича си, набързо допива пластмасовата си чашка, хвърля я в кошчето и се качва в яркочервена кола. Удунян приема поста и търпеливо чака Даша Сундиева да излезе след смяната си от магазина.

Виктор Костиря. Върви след Даша късно вечерта, когато тя се прибира от университета. Даша влиза във входа на своя блок, Костиря сяда на една пейка, вдига глава и поглежда към прозорците. Таймерът в долния ъгъл показва 23:06. Следващият кадър е обозначен с 23:54. Костиря продължава да гледа към прозорците. Прозорецът на Даша угасва, Виктор става и отива до телефонната кабина. Обажда се някъде, но говори съвсем кратко. Явно моли да го вземат с кола, защото в следващите кадри, на чийто фон таймерът показва вече 0:31, Костиря се качва в аудито на Ерохин.

Игор Ерохин. Същият, когото Настя бе видяла на „Тверская“, от когото толкова се бе уплашила Даша. Много обича да си хапва. Лапа топли сандвичи при всеки удобен случай. Ето, от станция „Конково“ на метрото отива към пазара. Наоколо има много народ, плътен човешки поток. И нещо в този поток притеснява Настя.

Тя реши да изгледа филма до края с надеждата, че усещането й ще стане по-определено, но сгреши. Изгледа до края и двете касети, но тревожното чувство за някакъв студ в стомаха не се появи повече. Тогава тя пренави касетата, намери епизода в Конково и го заразглежда кадър по кадър, като спираше лентата и внимателно се взираше в изображението на екрана. Не, нищо.

Настя си донесе кафе, отново седна пред телевизора, запали цигара и започна цялата процедура отначало. В един момент й се стори, че ето сега… Ето го… Ето… Но не, тревожното чувство си оставаше, а причината за него се изплъзваше от съзнанието й.

Трябваше да се поразсее с нещо друго, та после пак да се върне към филма. Отиде при Льоша, който през цялото това време съсредоточено работеше на компютъра.

— Льошик, да ти помогна нещо?

— Господи! — Той се облегна назад и сладко се протегна. — Заплашва ни екологическа катастрофа.

— Как ти хрумна това?

— Ами защото ти пожела да ми помогнеш. Утре непременно ще изпогинат всички мечки, а вдругиден ще настъпи тропическа жега. Наистина ли искаш да ми помогнеш?

— Честна дума. Трябва да се поразсея двайсетина минути, защото май буксувам.

— Тогава въведи ето тези данни в таблицата. А аз през това време ще напиша програма за обработката им.

Настя добросъвестно се захвана за работа. Терапията се оказа ефективна, защото трябваше да употреби максимум внимание и съсредоточеност, за да не допусне грешка. След половин час завърши таблицата и пак седна пред телевизора. Пред нея пак беше пазарът в Конково, Игор Ерохин в своето неизменно кафяво кожено яке с малко скъсан джоб отпред, с малката червено-синя значка на яката. Успя дори да различи бенките, за които спомена Даша — една над устната и две до ухото. Тревожното чувство се засили, стори й се, че вратата, която водеше към мазетата на подсъзнанието и килерите на паметта, започна бавно да се открехва, по-широко, по-широко, още по-широко, ей сега в тъмното помещение ще нахлуе поток светлина и тя ще види…

Телефонът иззвъня. Настя почти физически усети как вратата се затръшна с оглушителен трясък. Пак нищо не излезе.

Обаждаше се брат й Александър. Нямал търпение да научи има ли някакви новини.

— Трябва да доведеш своята красавица при мен — каза Настя. — Само че не искам после да ми изчезне милиционерското удостоверение. Затова си поприказвай с нея, обясни й каква е работата, а утре ще ми се обадиш в службата, за да те инструктирам какво и как да направиш.

— Открила си нещо лошо? — внимателно попита той.

— Нищо лошо — успокои го Настя, — именно затова искам да си поговоря с нея открито, а не под маската на клиентка. Изглежда, въвлечена е в неприятна история, без да подозира.

— Ами кражбите на документи?

— Няма да говоря с нея за това. Това е нещо отделно. Наистина я следят и аз искам да разбера защо. Лягай да спиш, Санечка, и за нищо не се тревожи.

— Благодаря ти — каза той.

— Пак заповядай — позасмя се Настя, а наум добави: „Благодари не на мен, а на главния мафиот на Града. Именно той плаща събирането на сведения за твоята красавица Дашенка. Интересно как ли би реагирал ти, братко, ако научиш това? Със сигурност няма да припаднеш, но образът ми определено ще изгуби блясъка си в твоите очи. Човек трябва много да е общувал с престъпници и потърпевши, за да престане да дели света на бяло и черно.“