Александра Маринина
Неволна убийца (46)

4.

В далечния азиатски град падна нощта, но в лабораторията работата не спираше дори за миг. Графикът на изпитанията беше изключително натоварен и за да бъде проектът завършен, както бе обещано — до 1 януари, тук не можеха да си позволяват нито почивни дни, нито нощна почивка.

В кабинета на ръководителя на проекта цареше тягостна тишина: тапицираните със звукоизолационен материал стени не пропускаха нито звук, а прозорци в помещението нямаше. Самият ръководител — дебел, болезнено подпухнал човек на четирийсетина години, с рядка кестенява коса и едър нос, нещо съсредоточено пишеше в бележника си. Не, работата не можеше да бъде завършена, ако проблемите с доставката на суровината продължаваха. В близките три-четири дена можеше да се проведат серия изпитания, но ако резултатите покажеха, че трябва да се прави нов вариант на прибора, без суровина той не би могъл да продължи, а всички запаси бяха свършили. Това би означавало отлагане на завършването на проекта и намаляване на хонорара. Прекалено дългото отлагане би причинило още по-големи неприятности.

Майкъл Щейнберг, който съвсем доскоро се казваше просто Миша или Михаил Маркович и който бе прекарал цялото си детство в Западна Украйна, в Лвов, се намираше нелегално тук, в Азия. Нямаше нито паспорт, нито изгледи за жителство, нито гражданство. Всичко това му беше обещано, ако навреме и с добър резултат завърши работата над проекта. Ако ли не — просто щяха да го изхвърлят на улицата, предварително натъпкан с някое лекарство, което щеше така да подейства на поведението му, че той на бърза ръка щеше да се озове в полицията, а после и в лудница. С това животът на талантливия учен Майкъл Щейнберг щеше да приключи и щеше да започне едно безсмислено съществуване на някакъв луд без име, семейство и минало. Бяха го предупредили, че ако се наложи да вземат спрямо него кардинални мерки, това ще бъде направено в страна, където представите за законност и човешки права са твърде ефимерни и приблизителни, тъй че не би могъл да се надява на правова защита от страна на държавните институции.

Той дори не знаеше със сигурност къде всъщност се намира. Понеже беше алчен и самоуверен, него просто го купиха, купиха го с лекота, като предмет от пазара, купиха го още в момента на слизането му от самолета на летището в Тел Авив. Беше заминал за Израел сам, престарелите му родители категорично отказаха да напуснат Лвов, а съпругата му отдавна се бе развела с него и не се интересуваше от живота на бившия си съпруг, пък и живееше в друг град. Миша така и не видя историческата си родина, пребиваването му на обетованата земя приключи с четирите дена в хотела при летището, през които ловко и умело го обработиха, като си послужиха с любовта му към парите, страха му пред нищетата и безработицата, тщеславието му на учен. Взеха му документите, а след четири дена го натовариха в един самолет заедно с трима придружители и Миша отлетя от Израел за Канада. Пътешествието продължи изключително с частни самолети, чийто екипаж не страдаше от многословие. Придружителите, напротив, бяха учтиви и разговорливи, но само в определени рамки. Затова когато бе доведен в тази огромна подземна лаборатория, Майкъл Щейнберг можеше само да гадае дали се намира в Китай, Корея, Япония, Австралия или на Малдивските острови. След време, разбира се, схвана, че все пак се намира в Азия, но къде именно — това си остана загадка за него. На работещите над проекта очевидно под заплаха от смърт бе забранено да обсъждат с ръководителя каквото и да било извън рамките на научната работа. Пък и самото общуване бе крайно ограничено: Майкъл работеше в отделен кабинет, а всички разговори се водеха или по подслушван вътрешен телефон, или в присъствието на единия от двамата американци, които, доколкото схвана Майкъл, представляваха службата за сигурност. Пред тях човек не би могъл да се разприказва.

Щейнберг натисна синьото копче на пулта за връзка. Вратата веднага се отвори и в кабинета влезе единият от американците, които Миша наричаше за себе си цербери.

— Слушам ви, докторе.

— Какво се прави относно проблема със суровината? — недоволно попита Майкъл. — Времето си тече и работите може да спрат.

— Какъв е максималният срок, до който можем да се простираме?

— Три, най-много — четири дена! — отсече ръководителят. Тук той бързо се бе научил да бъде категоричен и неотстъпчив.

Американецът разговаряше с него спокойно, но като външен човек, сякаш не искаше да се задълбочава в проблемите, изникващи пред този дебел потен човек.

— Ще докладвам — спокойно отговори той, — че суровината ви трябва след четири дена.

— Направете го, ако обичате — отвърна Щейнберг, без да се опита да скрие злобата и тревогата си. — Свободен сте.

Церберът мълчаливо се обърна и излезе.

Майкъл се опита да се утеши с мисълта, че проблемите със суровината не възникват по негова вина, затова ако завършването на проекта се забави, няма него да накажат. Но утехата се оказа слаба, защото в самото начало на работата, по вкоренен още от съветските времена навик, той мързелуваше и се мотаеше, дълго отлага, разтяга локуми, прави се на велик мислител. И това не остана незабелязано от хората, които го наеха. Отначало кротко го предупредиха, а после открито го заплашиха, че предизборната кампания в страната започва през февруари, затова ако проектът не бъде завършен навреме, работата върху него изобщо губи смисъла си и тогава ще се намери кой да отговаря за вложените в него огромни суми. Отговорен ще държат и него, ръководителя на проекта. И точно тогава му обясниха нещата със силното психотропно лекарство и закритата клиника за душевноболни. Майкъл им повярва безрезервно, защото такива похватчета отдавна се прилагаха в Русия, той го знаеше много добре. Нещо повече — напоследък започна да се опасява, че такава съдба го очаква, независимо от крайния резултат от проекта: той не е опасен за наелите го хора само докато е заключен в този смрадлив, изолиран от целия свят бункер. Когато работата приключи, ще трябва да го пуснат. Кой знае дали няма да се уплашат да го направят… Ето защо Майкъл се стараеше с всички сили да се изяви колкото може по-добре, та да поискат отново да го използват. С тъжен сарказъм си мислеше как бе започнал работата с мечтата за много пари, а я завършва с единствената мечта да остане жив. Защото ако го използват и в бъдеще, той така и ще си остане в този омразен бункер, където парите нямат никакво значение — тук те просто не са му нужни.

Два етажа по-нагоре, в една точно такава стая, американецът цербер докладва на съотечественика си за изискването на научния ръководител на проекта.

— Хрумна ми една забавна идея — неочаквано прихна да се смее Карл, като разкърши раменете си на атлет, сладко протягайки се след няколкото часа работа на стола. — Идете при него и му предложете да задели допълнителни пари за снабдяването със суровина от собствения си хонорар. Сигурен съм, че ще се съгласи, прекалено много иска да остане жив и вече е стигнал до простата мисъл, че животът все пак е по-ценен от парите. На Акира-сан никак не му се иска да плаща допълнителни суми за стимулиране на нашия руски доставчик, още повече че обеща да увеличи хонорара ни, ако успеем да избегнем допълнителните разходи. А май по никакъв начин не можем да ги избегнем. Тези азиатци не са в състояние да изобретят каквото и да било сами, целият им технически прогрес е стъпил върху крадени схеми и идеи. Купуват и използват мозъците на европейци и американци, за решаване на организационните въпроси наемат японци, при което обаче си остават чудовищно стиснати. Нека опитаме да накараме един руснак да даде пари на друг руснак, така че в крайна сметка ние да получим известна дотация.

— Добре сте го измислили — усмихна се церберът. — В крайна сметка Щейнберг може сам да финансира целия проект, само и само да оцелее. Защо не? На неговата сметка са се натрупали вече солидни суми, нека ги вложи в нашето общо дело.

И двамата оглушително се разсмяха.

След час в московското посолство на една от страните от ОНД един телефон иззвъня.

— Кажете му, че сме готови да платим тройна цена, ако успее да се срещне с нас до три дена. Ако му е нужна седмица, цената ще бъде само удвоена. След две седмици сме готови да вземем стоката по старата цена. Ако минат и те, отказваме се от услугите му и се обръщаме към други продавачи.