Александра Маринина
Неволна убийца (56)

1.

Гарсониерата, в която временно живееше Даша Сундиева, беше малка и неподдържана, но през времето на принудителното си заточение тук момичето успя да й придаде човешки вид и дори да създаде някакво подобие на уют. Изми до блясък прозорците, лъсна със специален прах плочките в банята, тоалетната и кухнята, изпра и изглади всички пердета, избра от единичните съдове и украшения най-приличните и ги подреди на откритите лавици, изми със сапунен разтвор абажурите. В края на краищата временното й жилище започна да изглежда съвсем приемливо. Но за нея това беше райски кът, защото тук можеше по всяко време да се вижда със Саша и да не зависи от деликатността на неговите приятели.

Саша забележимо се промени след разговора със сестра си. Разбира се, Даша много му харесваше, нещо повече — беше влюбен в нея, както вярно бе забелязала самата Настя, до уши. Но като човек, веднъж завинаги решил, че не му е писано да изпита взаимна любов, той беше сдържан, нищо не питаше и не обещаваше, не говореше за бъдещето и не сипеше нежни думи. Даша обаче сякаш не забелязваше неговата сдържаност и хлад, без притеснение му говореше за любовта си, търсеше ласките му и предано се взираше в очите му. Честно казано, Александър, който не беше свикнал с открити прояви на чувства, намираше приятелката си леко глуповата. И едва след малкия скандал, който му вдигна родната му сестричка Анастасия, той се осъзна и сякаш прогледна. И онова, което до вчера му изглеждаше като проява на детска непосредственост и глуповатост, днес изведнъж придоби съвсем други черти. По дяволите, та Дашка го обича! Него, когото като малък подкачаха с прякорите „плъхче“ и „бледа спирохета“! Господи, с какво е заслужил такова щастие?

— Все пак аз не разбирам за какво бяха тези сложни постановки — упорито повтаряше той на своята любима. — Можеше да се престориш, че просто заминаваш.

— Е, ама как не разбираш — търпеливо му обясняваше Даша, като го галеше нежно по раменете и гърба, — ако просто бях заминала, те щяха да ме чакат, докато се върна. Знае ли човек какво може да ми кроят? А така — изобщо ме няма. Убита съм. И толкоз.

— Ами защо им пращахте онези момичета в четири сутринта?

— Их, Санечка, как не можеш да разбереш! — усмихваше му се Даша. — Представи си, че на вратата ти се звъни и чуваш да казват: „Добър ден, аз съм от телефонната централа. Отворете, моля.“ Не всеки ще отвори, нали така. Хората ще започнат да се опъват, ще кажат, че не са викали техник, че с телефона им всичко е наред, в края на краищата хем няма да отворят, хем ще се обадят в централата: защо ни безпокоите, не сме викали никого. А от централата ще им отговорят, че никого не са изпращали, сигурно са някакви крадци, обадете се в милицията. А сега си представи, че отначало се обаждат на човека и му казват. „Обаждаме се от централата. Линията е прекъсната, не можем да намерим къде е повредата. Сега ще пратим техник да обиколи апартаментите.“ Е? Ще отвориш ли след такова позвъняване? Разбира се, че ще отвориш, къде ще се денеш? И през ум няма да ти мине да звъниш в централата и да проверяваш. И тук планът беше точно такъв. Предупредиха ги, че искат да ме убият, наплашиха ги здравата, а после изпълниха заканата си. И няма никакви съмнения. Разбра ли?

— Ах, колко е хубаво! — сладко мъркаше Саша, протягайки се в леглото. — И тук ме погали, между ключиците. Аха, точно тук. Ау, разкошно! А между другото, защо в четири сутринта? Не можеше ли през деня?

— Какво приказваш! — възмути се Даря. — Я се опитай да ги намериш вкъщи денем! И после, имаше и други съображения. В четири сутринта в какъв вид отваряш вратата? По гащета и чехли, че дори и бос. Момичетата си казват думичките, правят ги лудички и си тръгват най-спокойно. Иди, че ги гони само по гащи. Освен това в четири сънят е най-дълбок, като те събудят точно тогава, главата ти е замаяна, трудно разсъждаваш. Сестра ти го измисли. Колко е умна само, просто ужас!

— Пак тя ли измисли еднаквите момичета? — лениво запита Саша, обърна се по гръб и се намести по-удобно върху възглавниците.

— Аха. Идеята беше нейна, а изпълнението — мое. Тоест отначало измисли да направим от един мъж онзи откачен. Докато го гримирах, Анастасия Павловна попита може ли от три различни момичета да се направят три еднакви. Целият фокус в тази работа е да отвлечеш вниманието на човека. Може да се намерят три лица, които да си приличат, но е трудно, затова трябваше да направим така, че никой да не поглежда лицата. Знаеш ли, има си такива специални похвати за визаж при черно-бялата фотография, както и при цветната. За черно-бялата е важно чертите и линиите да са правилни и красиви, защото нали цвят липсва. Ако например една жена има невероятно красив цвят на косата или очите, а всичко останало й е обикновено, на черно-бяла снимка тя ще изглежда зле. Непременно трябва да се снима само в цвят, за да покаже изгодно красивото в себе си, а обикновеното или грозното да скрие. И обратното, ако един човек има идеални черти на лицето, но всичко останало му е посредствено, той трябва да се снима само в черно-бял вариант и да подчертава именно линиите, а цветът на косата и очите да не изпъква. Е, и понеже нашият живот е цветен, трябваше да наблегнем на цвета, който да скрие чертите. Добре ли обяснявам? Представи си, яркоалената кожа от главата до петите сама по себе си дразни, но същевременно и омагьосва, а ако същевременно разкопчаем и горното копченце и покажем малко от гърдите? Нито един нормален мъж няма и да погледне лицето. Сложихме им еднакви перуки, очите гримирахме с черно, направихме им устните ярки и с еднакви очертания, това не е трудно. Първо покриваш цялото лице и устните с фон дьо тен, после рисуваш с контур каквото си искаш и слагаш по-ярко червило — това е цялата тайна. И можеш да бъдеш сигурен, че вече никой няма да забележи никакви други особености. Още повече че тези мъже са били уплашени, а когато човек е уплашен, той никога не гледа в лицето онзи, от когото се страхува. Момичетата после казаха, че и тримата, както се втренчили в деколтетата им, така и изобщо не вдигнали очи нагоре. А Анастасия Павловна беше заложила точно на това и окачи на шиите им еднакви пандантивчета, малко дефектни.

— Слушай, ти защо постоянно я наричаш Анастасия Павловна? Тя не е чужд човек за тебе, нали ми е сестра.

— Ама и ти?! — Даша дори се задави от подобно кощунство. — Тя е такава… Та тя е почти най-добрата от всички на света. Езикът ми не се обръща да я нарека по име.

— Какво значи „почти най-добрата“? — мнително надигна глава Александър. — Нещо не го разбрах това „почти“. Нещо в нея не ти харесва, така ли?

— Ама не, Санечка. Най-добрият на света си ти. А Анастасия Павловна е следващата. Искаш ли да ти донеса чай?

— Донеси — благодарно отвърна Саша, който не преставаше да се диви на своята слепота и на щастието си.

На тръгване той прегърна Даша и нерешително я попита:

— Даня, нали ще почакаш оправя семейните си проблеми? Обещавам ти да не протакам. Ти само почакай. Не ме изоставяй.

— Разбира се, че ще почакам — с усмивка отговори тя. — Оправяй ги, колкото е необходимо. Аз за никъде не бързам.