Александра Маринина
Неволна убийца (4)

3.

Игор Ерохин обичаше московското метро. Но най-много го обичаше в „пиковете“ часове, защото непрекъснатият и хаотичен човешки поток почти изключваше възможността да се сблъска с някой познат, а дори това да се случеше, той би могъл без никакво усилие да се слее с тълпата и да изчезне.

Застана на определеното му място — от него добре се виждаше скамейката до стълбището, което водеше към другата станция. Именно до тази скамейка трябваше да се състои срещата, която щеше да отнеме само няколко секунди и да донесе половин милион долара. Неговият дял щеше да бъде само двайсет хиляди от тях, но, първо, това беше справедливо, а второ — никак не беше зле, като се има предвид, че срещата далеч не беше първата и, дай боже, не и последната. Както гласи поговорката: по-добре много пъти по малко, отколкото нито веднъж много.

До срещата оставаха още няколко минути и Игор по навик огледа препълнения с пътници перон. До отсрещната колона видя младеж с пресилено безразлична физиономия, още един се разхождаше между хората на перона. Всички са по местата си, констатира той, сега ще се появи Артьом, а след още десетина секунди ще дойде Джони. Всъщност Игор не знаеше името на американския партньор, но тъй като на срещите всеки път идваха различни хора, той им бе дал обобщаващото име „Джони“.

Въпреки тълпата, той видя Артьом отдалече. Облечен в безличен светлокафяв шлифер, каквито носят хиляди московчани, Артьом бавно приближи до скамейката, сложи на нея куфарчето, отвори го и затърси нещо в него. Едно несръчно движение — и съдържанието на куфарчето се изсипа на пода. Артьом тромаво се наведе и започна да събира разпилените химикалки, някакви книжа в тънки пластмасови папчици и тем подобни дреболии. Лявата му ръка беше изгорена, затова той не я извади от джоба си, за да не привлича вниманието с грозната дебела превръзка. Някакъв човек, минаващ наблизо, се наведе и подаде на Артьом търколилата се по-надалече запалка. Артьом любезно се усмихна и кимна в знак на благодарност. Това беше. Срещата се състоя.

И в този момент се случи нещо непредвидено. Точно в мига на контакта близо до Артьом и Джони се спря някаква мадама и буквално впи очи в ръцете им, а после бавно премести погледа си към лицето на Артьом. Игор се напрегна. Мадамата отмина, но Артьом направи едва забележим жест, по което Ерохин разбра, че са забелязали мадамата. Той бавно, сякаш неохотно, се отлепи от стената, на която се беше облегнал, и тръгна след нея.

Мадамата се изкачи по стълбището и пое по тунела към другата станция. Игор я следваше и не я изпускаше от поглед. С крайчеца на окото си виждаше отстрани Сурик, който по време на срещата се бе разхождал по перона. Значи Артьом сериозно се бе разтревожил и за всеки случай бе изпратил след мадамата втори човек. Тя крачеше бързо, но спокойно, не се оглеждаше наоколо. Точно когато слезе от ескалатора и свърна към перона, дойде мотрисата, но тя, кой знае защо, не се качи в нея, а се спря и започна да рови в чантичката си. Мотрисата тръгна и Игор забеляза, че освен мадамата, Сурик и самия него, на празния перон бе останал още един тип. Този тип още от пръв поглед не хареса на Ерохин. Блед, тъмнокос, с напрегната физиономия и книга в ръцете, той стоеше доста далече от мадамата и внимателно я гледаше.

Перонът много бързо се изпълни с хора и подозрителният тип малко по малко взе да се приближава към мадамата, като се стараеше тя да не го забележи. Дойде следващата мотриса и в момента, когато тя заедно с тълпата пътници се качваше, мъжът с книгата плътно се приближи до нея изотзад. Мадамата се извърна и му каза две-три думи, при което лицето й се изкриви от ярост. Мъжът се качи във вагона заедно с нея и взе да си пробива път надясно, към другата врата, а мадамата застана в ъгъла, извади бележник, химикалка и започна бързо да пише нещо, като хвърляше злобни погледи към мъжа с книгата. Игор се обърна, намери сред хората колегата си и леко му кимна. Подозрителният тип слезе на следващата спирка и Сурик го последва, а Ерохин остана във вагона с мадамата.

Интересна работа, размишляваше той, като я разглеждаше отстрани. Тя работи не сама, а заедно с този любител на четенето. Явно почитателят на книгите беше нарушил някаква инструкция, беше се приближил до нея твърде много и сигурно е искал да й каже нещо, а тя му е обяснила, че не е прав. Строга личност, дума да няма, изглежда, той й е подчинен. И какво ли си записва там? Добре, ще видим тая работа. Да можеше да разбере дали е милицайка или не! Ако не е, тогава значи е от конкурентна група. И те искат да пробутат стоката си на американските Джонита, обаче да намериш такива Джонита иска доста работа. Артьом успя, но нали затова е Артьом, на него пипето му сече здраво, хем и чужди езици знае, като че са му родни. А конкурентите не знаят къде да се запознаят с хитрите Джонита, затова се мъчат да напипат нашите контакти. Ще ги видят колкото ушите си.

Мадамата излезе на „Таганска-радиална“ и щом слезе от ескалатора, отиде до милиционера, който дежуреше в метрото. Каза му няколко думи и му подаде листчето, откъснато от бележника още във вагона. Игор изстина. Нима все пак е милицайка? Милиционерът пъхна листчето в джоба си и й кимна мързеливо.

Ерохин излезе след нея на улицата. Мадамата се огледа и се затича към спрялата до тротоара кола. Игор запомни номера, върна се в метрото и се втурна към един телефон автомат.

— Замина с кола, но преди това предаде на един милиционер някаква бележка — съобщи той. — С нея имаше и втори човек, забелязах го навреме и пратих след него Сурик.

— На всяка цена вземи бележката — чу в отговор. — Прави каквото щеш, обаче я вземи, преди да е отишла по-нататък.

Застанал край касата, Игор наблюдаваше милиционера и размисляше как да вземе тази проклета бележка. Милиционерът си стоеше спокойно и по всичко личеше, че не смята веднага да хуква нанякъде и да предава съобщението. Сигурно някой трябваше да дойде за бележката. Налагаше се да побърза, докато не се е случило това. Но какво да предприеме? Дали да не отиде при хлапака и да изиграе един сърдечен пристъп? Да се облегне на него, да го прегърне по-здраво и да измъкне листчето от джоба му? Не, няма да мине. За това трябва да си професионален „петляркаджия“, джебчия, да имаш навици.

Игор нямаше такива навици. Какво друго да измисли? Да се престори на човека, за когото е предназначена бележката? Рисковано. Може да не уцели и само да стане по-лошо. Ами да опита нещо още по-просто? Като му гледаше муцунката, момчето беше съвсем зелено, неопитно, глупаче. Значи сиромашко. Какво ще лови с мизерната си милицайска заплатка? Я какви са му розови бузките, сигурно едва завчера е започнало да се бръсне. Игор имаше у себе си петстотин долара, козленцето не би устояло на такава сума.

Игор бързо излезе на улицата и се огледа. Вдясно от метрото започваше ограден строеж. Портата естествено беше заключена, но той лесно намери откъртена дъска — вход към затворената територия. Върна се в метрото и бързо отиде при младичкия милиционер.

— Другарю сержант — развълнувано заприказва Ерохин, — там, на строежа, май убиват човек. А на улицата няма нито един милиционер! Моля ви, елате с мен.

Милиционерът му повярва веднага. Ерохин дори не беше очаквал, че ще стане толкова бързо, дори се беше подготвил да го придумва.

— Къде? — попита милиционерът, като гледаше внушителния катинар на желязната порта.

— Има една откъртена дъска, може да се промушим. — Игор посочи с ръка надясно и го повлече за ръкава. Милиционерът влезе на територията на строежа пръв и когато плещестият Ерохин също се промуши през цепнатината и застана до него, сержантът недоумяващо се извърна:

— Тук няма никого, сигурно ви се е сторило.

— Виж какво, сержант… — Без да приказва много-много, Игор извади от джоба си портфейла и от него — петте стодоларови банкноти. — Това е за тебе.

— За какво ми ги даваш? — изуми се сержантът, но очите му веднага станаха остри като игли.

— В джоба ти има една бележка. Дай ми я и никога не си ме виждал. Става ли?

— Гражданино! — Гласът на милиционера отведнъж стана звънлив и ядосан. — Покажете си документите.

— Ама ти какво така, сержант? Петстотин долара са това. Поне разбираш ли колко нещо са? Къде ще спечелиш толкова за пет минути? Никой никога няма да научи, а ти си тръгваш с два милиона рубли в джоба. На, дръж! Давай тука бележката и да се разделяме по живо, по здраво.

Игор разбираше, че всичко се проваля, но все още се мъчеше да спаси положението, да притисне момчето, да го стъписа с настойчивостта си, да не го остави да се опомни, да го смае с невижданата сума, да го съблазни с лесната печалба. Не можеше да допусне мисълта да загуби парите си заради упорството на някакъв хлапак. Защото парите бяха огромни — два пъти месечно по двайсет хиляди долара. Но щеше да бъде още по-лошо, ако не изпълнеше задачата, защото неговият дял беше един от най-малките и онези, които два пъти месечно получаваха по десет пъти повече, нямаше да му простят грешката.

— Да вървим, гражданино — строго каза сержантът и в ръката му, незнайно откъде, се появи пистолет.

— Грешка правиш, момче! Ще съжаляваш после — спокойно отвърна Ерохин, обърна му гръб и посегна към дъската, която се люлееше на пироните, за да излезе навън.

Това беше един от прочутите трикове на Игор Ерохин. Един миг — и пистолетът на сержанта вече беше в ръката му.

— Още веднъж ти предлагам, едно нищо и никакво листче срещу петстотин долара! — заплашително каза той и долепи цевта до милиционерския кител — точно до сърцето.

Момчето бе притиснато до оградата, мощната ръка на Игор го стискаше за гърлото. То се опита да се изскубне и в същата секунда съвсем близо до строежа забоботи влекач.

„Абе майната ти!“ — отчаяно си помисли Ерохин и натисна спусъка. Никой не чу изстрела.

Той ловко претърси джобовете на падналия на земята сержант и измъкна бележката. На сгънатия на четири кариран лист беше написано:

„Мъж на 35–38 години, ръст приблизително 180 см, светлокафяв шлифер, държи лявата си ръка в джоба.“

Значи мадамата е засякла Артьом. Добре че тази бележка не отиде по-нататък.

Игор внимателно избърса пистолета с носната кърпа, която извади от джоба на мъртвия сержант, и като го държеше за цевта, го пъхна в ръката му.