Александра Маринина
Неволна убийца (49)

1.

Настя Каменская и Владимир Вакар седяха на една скамейка в тихо московско дворче. Беше съвсем тъмно, само мъждиви отблясъци от прозорците осветяваха дворчето. Ръмеше ситен, неприятен дъждец, Настя си беше сложила качулката, а Вакар седеше с непокрита глава.

— Да познавате човек на име Игор Ерохин? — попита тя.

Вакар помисли малко, преди да отговори.

— Преди девет години едно момче на име Игор Ерохин уби сина ми. Ако говорите за него, да, познавам го.

— Именно за него говоря. Кога го видяхте за последен път?

— Преди два-три дена. Явно беше дошъл да види майка си, която живее близо до дома ми.

— Кажете, Владимир Сергеевич, случвало ли ви се е да срещнете Ерохин в района на станцията на метрото „Таганская“?

И отново мълчание. Най-сетне той попита:

— Мога ли да знам каква е целта на въпросите ви?

— Разбира се. Преди един месец на територията на строежа край станция „Таганская“ е бил убит служителят на милицията Константин Малушкин. Имам основание да подозирам, че го е убил Ерохин. Затова просто търся доказателства, това е всичко. Е, какво ще кажете, Владимир Сергеевич, виждали ли сте го там?

— И какво ще се промени от факта, че съм го виждал?

— Не отговаряте на въпросите ми, другарю генерал.

— И няма да отговарям, докато не разбера смисъла им.

— Добре, ще се постарая да ви обясня. Малушкин е намерен на строежа застрелян около час и половина след смъртта му. Преди това е дежурел в метрото, до изхода от ескалаторите. Никой — нито служителите на метрото, нито милиционерите от съответния участък — не знае защо е напуснал поста си и защо е отишъл на строежа. Той е нарушил съществуващите правила и е тръгнал, без да съобщи на никого. Но е бил много млад и неопитен, работел е само от два месеца. В желанието си да разкрият това убийство служителите на милицията са се изтрепали да търсят свидетел, който може да е видял с кого е излязъл от метрото Малушкин, но така и не са намерили никого. Моят разговор с вас представлява още един опит да намерим такъв свидетел.

— Извинете ме, Анастасия Павловна, но намирам в думите ви нещо нелогично — забеляза Вакар. — Току-що ми казахте, че по ваши сведения Игор Ерохин е убил милиционера. Значи знаете с кого Малушкин е излязъл от метрото. За какво са ви свидетели тогава?

„Трудно се разговаря с тебе, генерале — помисли си Настя. — Не искаш да ме лъжеш, явно си имаш принципи по този въпрос. Но същевременно не искаш да кажеш истината. И въпреки това се изтърва. Споменавала ли съм, че човекът, с когото Костя е излязъл от метрото, и човекът, който го е убил, е един и същ? Не, генерале, не съм споменавала такова нещо. Каза го ти, защото си видял всичко.“

— Разбирате ли, Владимир Сергеевич, между това, което знам, и това, което може да се превърне в основа за обвинително заключение, има голяма разлика. На свобода се разхождат хиляди и хиляди престъпници, чиято вина е била абсолютно очевидна за следователите, но срещу които не е имало нито едно доказателство, предвидено от правовите норми. „Аз знам“ и „Аз доказах“ са съвсем различни неща. Аз имам срещу Ерохин само косвени улики, а те могат да бъдат цял вагон, но не са потрябвали на никого, ако нямам налице поне едно пряко доказателство. Показанията на един свидетел, който е видял как Малушкин е влязъл на територията на строежа заедно с Ерохин, а после Ерохин е излязъл оттам сам, могат да представляват такова доказателство и тогава към него, като към локомотив, можем да прикачим вагона с уликите. Сега разбирате ли смисъла на въпросите ми?

— Да. И не искам да отговарям.

— Защо?

— Не искам — с премерен тон отвърна генералът.

— Ясно — спокойно каза Настя.

Нищо друго не бе очаквала. Те мълчаливо пушеха, дълго не размениха нито една дума. Вакар не се опита да си тръгне и Настя оцени това по достойнство.

— Владимир Сергеевич, а вие познахте ли ме? — внезапно попита тя.

— Да, познах ви.

— Мога ли да ви попитам какво правехте тогава на „Тверская“?

— Обикалях магазините.

— Знаехте ли, че на две крачки от мястото, където се видяхме, стои Ерохин?

— Да, видях го.

„Дявол да те вземе, генерале, защо не лъжеш? Ако се беше опитал да ме излъжеш, веднага щях да те пипна и да се вкопча в гърлото ти с мъртва хватка. Но ти успяваш да казваш истината така, че да нямам за какво да се заловя.“

— А на пазара в Конково ходили ли сте някога?

— Да.

— Виждали ли сте там Ерохин?

— Виждал съм го. Струва ми се, че Конково е доста далеч от „Таганка“, не е ли така, Анастасия Павловна? Пак изтървах смисъла на вашите въпроси.

Отново се възцари тягостно мълчание. Настя имаше чувството, че също като конче от детска въртележка се върти в един и същи кръг и не може, и не може да се измъкне от него.

— Владимир Сергеевич, аз знам малко повече, отколкото си мислите. Но преди да заговоря с вас открито, искам още веднъж да ви напомня: между това, което знам, и съдебната присъда зее пропаст, която далеч не всеки е способен да преодолее. Сега тук, ето на тази скамейка, аз не съм процесуално лице, нямам бланка за протокол от разпит, нищо не си записвам и всичко, което си кажем, няма да има никаква юридическа сила, ако вие после не потвърдите думите си в официална обстановка. Каквото и да ми кажете сега, нищо не ви заплашва. Разбирате ли ме?

— Да — отново кратко отвърна Вакар.

— Вие следите Ерохин, за да го убиете, нали?

И отново мълчание, този път не тягостно, а сякаш наситено с електричество. Настя имаше чувството, че ако сега Вакар не заговори, тя просто ще падне в несвяст от напрежение.

— Няма да отговарям на въпросите ви — каза той най-сетне.

— През 1992-а година вие сте убили Юрий Орешкин, през 1993-а — Закушняк и Габдрахманов. Разберете, Владимир Сергеевич, не мога да разкрия убийството на Малушкин без вашите показания, а вие отказвате да ги дадете, защото не искате да издадете интереса си към Ерохин. Но нали, ако все пак го убиете, аз ще знам със сигурност, че сте го направили вие? И тогава ще трябва да отговаряте за всичките четири трупа. Докато Ерохин е жив, аз не мога да докажа, че вие сте убили онези трима души, нека това си остане на вашата съвест, и без това нямам доказателства, освен ако вие не си признаете. Но след убийството на Ерохин чудо ще направя, но ще ви пипна за смъртта на всичките четирима. Откажете се от намерението си. Дайте ми Ерохин. Моля ви — тихо добави тя.

— Готов съм да нося отговорността за всичко, което върша — отсече генералът. — Но нямам намерение да ви помагам.

„Права излязох, не си лъжица за моята уста — ядосано си помисли Настя. — Не те е страх от затвора, от позора и безчестието — също. Ала не може да нямаш слабо място, не може, нали си човек, а не желязо. И аз ще намеря това слабо място.“

— Нищо повече ли няма да ми кажете?

— Не, нищо повече.

— Много жалко — каза тя и стана от скамейката. — В такъв случай няма да ви отнемам повече време. Но вие все пак помислете върху това, което ви казах.

— Далече ли живеете? — неочаквано попита той.

— Далече, на „Шчолковская“.

— Близо ли сте до метрото?

— Не, после още четири спирки с автобуса.

— Ще ви изпратя.

— Защо? — смая се тя.

— Една жена не бива да се движи сама толкова късно — решително отговори Вакар.

— Аз не съм жена — позасмя се Настя, — аз съм служител на милицията, така че не е необходимо да ме изпращате.

— Имате ли оръжие?

— В касата е.

— Защо не го носите?

„Господи, ама той май ме критикува? Ама че генерал! Свестен човек си ти, генерал Вакар, само че, изглежда — много нещастен.“

— Не го нося и толкоз — сви рамене тя. — Аз всъщност не умея и да си служа с него както трябва.

— Лошо — строго произнесе Вакар. — Какво, нима при вас не провеждат служебна подготовка? Контролни стрелби?

— Е, провеждат, само че аз се измъквам.

— Лошо — отново повтори Вакар. — Все пак ще ви изпратя.

— Няма нужда, до метрото ме чака кола.

— В такъв случай моля да ме извините за нахалството — сухо каза той, обърна се кръгом и тръгна към „Сушчевски вал“.