Александра Маринина
Неволна убийца (26)

2.

Привечер Настя се почувства съвсем скапана. Народната поговорка „кога пита и плоска — кога сух хляб и рогозка“ важеше и за оперативната работа: случваше се някое дело да се проточи мъчително дълго, да не помръдва и всички усилия да изглеждат напразни, насочени в невярно направление; тогава с всеки изминал ден оптимизмът се топи, изчезва надеждата, отслабва желанието започнатото да се доведе до победен край — и не щеш ли, в един миг всичко се променя, трябва спешно да се вземат нови решения, да се подменят схемите и най-важното — всичко трябва да се прави много бързо. Хем има нещо крайно любопитно: такива пробиви се получават в няколко дела едновременно. В такива дни Настя имаше чувството, че целият й организъм се превръща в компютър с нерви, работещи на „извънредно“ натоварване, че още мъничко — и в мрежата ще стане късо съединение, машината ще изгори и завинаги ще излезе от строя. Но въпреки това натоварването продължаваше да се увеличава, а компютърът продължаваше да работи безотказно, което винаги хвърляше Настя в изумление. Вярно казват хората: човешките резерви са безгранични. Само че, кой знае защо, привечер тя беше полумъртва от умора.

Този следобед се обади Денисов. Настя дори не беше очаквала, че толкова ще се зарадва на това обаждане.

— Как са моите момчета? Имаш ли някакви оплаквания? Справят ли се?

— Какво говорите, Едуард Петрович, вашите момчета са най най. Ех, да имахме и ние такива! — искрено отговори тя.

— Не се оплаквайте, Анастасия, и вашите хора не са по-лоши. Просто сте бедни, затова нямате достатъчно. И за техника нямате пари. Азбучна истина е, че като се опитва да пести от правосъдието, държавата се обрича на нови човешки жертви.

— Както винаги, прав сте — въздъхна Настя.

— А вашите работи как вървят? — заинтересува се Денисов. — Има ли някаква полза от начинанието ви?

— Все още и аз не съм наясно. Както би казал вашият Бокър, получава се някаква епидерсия.

Денисов се разсмя в слушалката.

— И вас ви е заразил със своята „куздра“, нали? Той ми е златно момче, умно, с творчески заложби. Може да ви е смешно, но на всичко отгоре е и патологично честен.

— Сериозно? — усъмни се тя. — Ами присъдата за грабеж?

— Че то кога беше! Юношеска глупост. Повярвайте ми, Анастасия, той е добро момче.

— Бива си го това „момче“ — засмя се тя. — Сигурно ми е връстник, ако не е и по-голям.

— Е, детко — благодушно избъбри Едуард Петровия, — аз съм вече на толкова години, че всички, които са по-млади от петдесет, за мен са деца. Но вие пазете Бокър.

— Ще се старая — обеща Настя, при което доста смътно си представяше от какво или от кого трябва да пази този забавен престъпник-лингвист с трогателни чорапки.

Освен това трябваше да се срещне с Даша Сундиева и да й покаже нова серия снимки, сред които беше и тази на Беркович. Не успя да отиде до „Орион“, затова реши да се срещнат с Даша в университета, след края на последните лекции. Всъщност Настя нямаше голям избор: или в магазина, където можеха да се уединят с Даша в пробната, уж е клиентка, или в дома на Даша, където тя живееше с родителите си и щеше да се наложи да ги посветят в тази объркана и далеч не весела история. На обществени места имаше опасност да ги засекат наблюдателите. Настя не рискува да покани Даша вкъщи по същите съображения. Оставаше университетът.

— Вие ме пазете от наблюдателите — помоли тя „златното момче“ Бокър. — Искам да съм сигурна, че куфарните търговци няма да научат за срещата ми с Даша.

Когато Даша излезе от аудиторията, светлоокият Сурик я чакаше пред пушалнята, сред тълпата студенти. Вече се беше изравнила с него, когато я извика симпатична дебеланка с очила.

— Сундиева! Дашка! Пуснала ти се е страшна бримка на чорапогащника! Отзад имаш огромна дупка!

Даша се наведе и стъписано огледа краката си. На черния й чорапогащник наистина зееше огромна дупка.

— Ах, по дяволите! — ядосано промърмори тя. — Имаш ли игла и конец?

— Ето, вземи. — Дебеланката отвори чантата си и извади от несесера черна макара и игла.

Даша се огледа наоколо и се почуди къде да се скрие за шиенето.

— Иди в седемнайсета аудитория — посъветва я дебеланката, — сега там няма лекции.

— Ами ако влезе някой? — колебливо поклати глава Даша. — Представяш ли си, влиза ректорът, а аз си кърпя чорапогащника. Или още по-лошо — обувам го с вдигната пола.

— Не се бой, аз ще пазя отвън. Хайде! — И дебеланката решително дръпна Даша към празната аудитория, на чиято врата беше написано с тебешир числото 17.

От поста си край пушалнята Сурик добре виждаше дебеланката, която остана да пази пред аудиторията. Ето, към аудиторията приближи една двойка, момче и момиче, но дебеланката решително им прегради пътя и им каза нещо, при което направи внушителен кръг с палците и показалците си — явно им показваше колко голяма е дупката на Дашиния чорапогащник. Тримата весело се разсмяха и двойката си тръгна.

Даша уверено идентифицира Беркович още от пръв поглед.

— Ето го — каза тя, като хвана снимката с две пръстчета, сякаш се страхуваше да не се изцапа. При това по лицето й се изписа отвращение, сякаш бе взела в ръце жаба.

Настя засъбира наредените на катедрата снимки, а Даша сръчно започна да кърпи прословутата дупка.

— Анастасия Павловна, а как се казва това момиче? — попита тя, преди да тръгне.

— Момичето се казва Наташа. Защо питаш?

— Че как, нали ме чака пред вратата, сигурно сега ще се наложи да изляза с нея от сградата. Трябва да знам как да се обръщам към нея. Представете си, че онзи окатият поиска да чуе какво си приказваме?

Настя затвори чантата си и си закопча якето.

— Я ела тук — повика тя Даша.

Момичето се приближи и Настя меко го хвана за рамото.

— Ти какво, изобщо ли не се страхуваш? — попита я тихо.

— Вече не. — Даша широко се усмихна и тръсна меденозлатистите си къдрици. — Сега вие поехте всичко в ръцете си, защо да се страхувам. Ужасно ми е интересно! Такива приключения!

„А, именно — ужасно. Знаеш ли ти, хлапе, че смъртта те следва по петите? Пък и трябва ли да го знаеш? Стоварих върху тебе огромна отговорност, като допуснах само една грешка, но непоправима грешка. Само веднъж те измъкнах от наблюдателите ти, но сигурно те сега са нащрек, подозренията им са се затвърдили, смятат те за нечий агент. Да, но тогава още не знаех за Беркович. А сега ти стана за тях още по-опасна и което е най-лошо — не без моя помощ. Трябва някак да поправя грешката си. Ти толкова вярваш в мен, хлапе, че съм длъжна да направя всичко възможно, за да те защитя.“

— Дашенка, не искам да те плаша, но… Нека смятаме, че си моя помощничка, че двете с теб работим върху един сложен и заплетен случай. Именно работим. А всяка работа изисква спокойствие и съсредоточеност. Ако възприемаш всичко, което се случва, като детско забавление и невероятни приключения в джунглата, има опасност да се заиграеш. Разбираш ли ме?

— Разбирам ви, Анастасия Павловна — сериозно отговори Даша. — Ще се държа сериозно и ще внимавам много. Знаете ли, исках да ви кажа… Аз много обичам Саша и смятам да родя дете от него. Затова ще бъда много предпазлива. Не се тревожете за мен.

Тя тихичко притвори зад себе си вратата на аудитория номер 17, а Настя Каменская още дълго стоя като вкаменена, докато се съвземаше от смайването си.