Александра Маринина
Неволна убийца (50)

2.

Дмитрий Сотников разговаряше с Настя неохотно.

— Подозирате ли в нещо Владимир Сергеевич? — напрегнато попита той.

— В никакъв случай — излъга тя, без да й мигне окото. — Работата е там, че Владимир Сергеевич е станал свидетел на убийство, но по някакви неясни за мен причини отказва да даде показания. Имам чувството, че настойчивостта ми граничи с жестокост, ето защо искам да се опитам да разбера характера му, тъй че да се държа с генерала колкото може по-деликатно. Моля ви, разкажете ми за неговото семейство.

— Но защо? Защо не отидете у тях и не се запознаете лично?

— Не искам да безпокоя хора, преживели такава трагедия — каза тя напосоки. И улучи целта. Дмитрий веднага омекна.

— Значи знаете?

— Разбира се.

— Елена Викторовна съвсем… — Той се запъна, не искаше да обижда майката на Лиза и се помъчи да подбере подобаващи изрази. — С една дума тя през всичките тези години живее в дълбок траур и принуждава цялото семейство да живее под сянката на вечната трагедия. Да, горе-долу е така. Нали знаете, стаята на Андрюша, вещите на Андрюша, рисунките, стиховете, снимките. В този дух.

— Ами дъщерята?

— И Лиза не е добре. Постоянно боледува, не спира да пие разни таблетки, живее само със спомените за брат си. Ако искате да знаете моето мнение, те съвсем са притиснали генерала. Та той е нормален човек с нормална психика, представяте ли си как се чувства в това царство на сълзи и вайкания?

— Вие добре ли познавате Владимир Сергеевич?

— Не много добре. Виж, Лиза познавам от много години.

— В близки отношения ли сте?

Сотников погледна Настя с упрек и недоумение:

— Какво значение има това?

— Никакво. Просто попитах. Тя обича ли ви?

— Предполагам, да.

— А вие нея?

— Анастасия Павловна, дойдохте да разговаряме за баща й, а не за нашите отношения с нея. Прав ли съм?

— Прав сте, разбира се. Но след като не познавате баща й много добре, може би разказът ви за Лиза ще ми помогне да разбера неговия характер.

— Лиза… ами тя изцяло е под влиянието на майка си. Ходи на гробищата всяка седмица и е готова съвсем сериозно да разсъждава дали на Андрюша са харесали цветята, които му е занесла.

— Защо, Елена Викторовна сигурно вярва в безсмъртието на душата?

— Вярва, и още как! И на черква ходи, а кара и Лиза да ходи. Дори се кръсти. Лиза ми е казвала, че сега единственото, на което вярва майка й, са думите на нейната кръстница. Непоклатим авторитет.

Те разговаряха цял час. През това време Настя успя да си създаде известна представа за обстановката, в която живееше генерал Вакар, и още повече се увери, че ключът към несговорчивия свидетел трябва да се търси именно тук.

След като се раздели със Сотников, тя се свърза с Бокър и му разказа за черквата, която посещавала Елена Вакар.

— Там се навърта някоя си леля Люба, кръстница на Елена. Поогледайте я що за човек е. Добре ще е да си поговоря с нея.

— И ние имаме новини — съобщи й Бокър. — Резников се размърда, довечера ще ви съобщя подробностите.

Привечер Гордеев извика Настя в кабинета си. Беше ядосан и целият се беше изчервил.

— Ти, малка негоднице! — рече той още щом видя Настя на прага. — Защо не си ми казала, че Резников е свързан с отбранителни обекти? Започнах да го проучвам, а в отговор ми показаха голям красив кукиш, че на всичко отгоре се опитаха и да изцедят информация от мен.

— Не съм знаела — слиса се Настя. — Честна дума, не съм знаела. Не съм получавала такива сведения.

— Лошо е, че не си получавала. Къде са зяпали твоите прехвалени бандити? Сега, току-виж, довтасали нашите доблестни контраразузнавачи и прибрали целия материал за себе си, включително и за убийството на Малушкин. Хем ти, доколкото разбирам, почти си го разкрила. Пак те ще оберат всички лаври, а на нас — ритник по задника. По дяволите, ако знаех, изобщо нямаше да се захващам да проверявам твоя Резников.

— Недейте така, Виктор Алексеевич, какво имаме да делим с тях? — опита се да го успокои тя. — Нека го приберат.

— Ах, да го приберат значи! — кипна Житената питка. — Ами твоят труд? Ами нервите ти? Ти влагаш в разкриването на престъплението душата си, таланта си, живееш с това, не спиш по цели нощи, рискуваш живота си, губиш апетит, радваш се за всяка сполучлива стъпка и изпадаш в отчаяние при всяка грешка. Ето затова всеки случай, с който се занимаваш, е твоя рожба, над която трепериш, заедно с която израстваш и боледуваш. А после идва филанкишията и ти отнема рожбата, вече възпитана и изучена, осиновява я и се фука пред всички какво чудесно синче бил имал. И всички го поздравяват. С мен това се случи за пръв път, когато бях дори по-млад от тебе сега. И тогава това никак, ама никак не ми хареса. После се е случвало отново неведнъж и все повече не ми е харесвало. Да не говорим за този конкретен случай, когато разкриваме убийство на милиционер, наш колега, наш другар. За нас, включително и за тебе, скъпа моя, това е въпрос на чест. В страните, които уважават себе си, всички полицаи се изправят на нокти, убият ли някого от тях. А ти си готова за едното нищо, за черните очи на някого си да си строшиш всички зъби о Вакар, да изтръгнеш от него показания и да поднесеш убиеца на Костя Малушкин на тепсия на федералните, така ли? Имаш ли поне малко самолюбие?

— Нямам — призна тя. — А Льошка казва, че съм нямала и съвест.

— Много разбира и той, твоят Льошка — ядно промърмори Житената питка, след като си беше изпуснал парата. — И все пак какво общо може да има Резников с отбраната?

— Той е кандидат на техническите науки, веднъж Ерохин и Костиря са си приказвали за това. Надявах се, че вие ще можете да научите повече.

— Надявала се нашата! — продължи да мърмори полковникът. — Натика ме не знам вече в какво. Добре де, след като сме се натикали, няма да се връщаме назад я. Не исках да те разстройвам, но сигурно ще е по-добре да ти кажа.

— И друго лошо ли има?

— Федералната разузнавателна служба вече се е свързала с нашето министерство. Искат да им предадем всички материали, свързани с Резников. Пътят е горе-долу следният: първо Резников, после най-близкото му обкръжение, следователно — Ерохин, после по-надълбоко — ще опипат всекиго от тях. Тук ще изплува 1985 година, а оттам — трите трупа на съучастниците на Ерохин. След това известно напрежение за интелекта — и ето ви го, моля, генерал Вакар. Тъй че ще ти грабнат изпод носа генерала заедно с Костя Малушкин. Ние не можем да не изпълним указание на министерството. Но слава богу, в главното управление има печени мъже, които разбират какво ме вбеси. Затова с тях се разбрахме така: ще събират всички материали за федералните добросъвестно, но със средно темпо, без много бързане. Добросъвестно — ясно защо. Защото ако изтървем нещо, в смисъл — ако скрием нещо от тях, а те, не дай си боже, го изровят сами, ще ни вдигнат на балон, ще почнат да ни сочат с пръст и да крещят с цяло гърло, че милицията за нищо не я бива. Затова няма да ги мамим. Но ще държим средно темпо, за да ти дадем възможност да успееш. Ти вече толкова дълбоко си се заровила във Вакар, че сигурно ще можеш да се справиш с него. Нали си ми умница! А ако те ти го вземат, нищо няма да постигнат и нашият Костя ще „увисне“ навеки. Федералните засега не знаят за Костя, но може да научат. Разбра ли ме?

— Разбрах ви — кимна Настя.

Тя се върна в своя кабинет, сложи вода да заври, направи си кафе и дълго седя, вперила невиждащи очи в боядисаната с блажна боя служебна стена, като от време на време посръбваше от вдигащата пара напитка. Трябва й ключ за Вакар. Трябва й незабавно.