Александра Маринина
Неволна убийца (2)

1.

Черната рокля стоеше на стройната фигура като излята и изгодно подчертаваше красивата гръд и тънката талия.

— Е, как е? — Настя направи сложен пирует, при което в дълбоката до бедрата цепка съблазнително се мерна кракът в чорап с телесен цвят.

— Дъхът да ти секне! — възхитено отговори Льоша Чистяков, който през дългите години беше свикнал да вижда приятелката си предимно с дънки, пуловери и маратонки. — А ти самата харесваш ли се?

— Много. Благодаря ти, слънчице.

— Постарах се, исках да те зарадвам. Все пак такова събитие…

Както се въртеше пред огледалото, Настя спря и погледна Льоша с подозрение.

— Какво събитие?

— Ти за пръв път се съгласи да дойдеш с мен на банкет. Съгласи се, това все пак значи нещо.

Настя недоволно се нацупи.

— Какво, да не искаш да дойда… така?

— Ами да. Купих роклята специално за тази вечер.

— Льошенка, мили — примоли се тя, — ще се измъча в нея. Цяла вечер да прекарам на токчета, да мисля как изглеждам, да нямам възможност да седна както си искам, както ми е удобно — няма да го понеса. Моля ти се, нека си сложа панталон и удобни обувки.

— Ася, но това все пак е банкет! — възмути се Чистяков. — Какъв панталон? Ти да не откачи?

— Обещавам, панталонът ще бъде от най-висша класа, буквално Пиер Карден! И пуловерът ще е страхотен. А, Льошик?

Тя нежно прегърна Льоша и отърка нос в рамото му. Льоша отчаяно махна с ръка и й обърна гръб.

— Аз толкова се старах… — продума разстроено той. — Тичах по магазините, търсих тази пуста рокля, мечтах как ще я облечеш. Исках непременно да бъде черна, нали обичаш черно! И какво сега? Всичко напразно ли беше?

Като гледаше огорчената му физиономия, Настя почувства угризения на съвестта. Той наистина се бе старал, искал е да й направи подарък, а тя… Но, от друга страна, цяла вечер с рокля за 600 долара и с обувки на висок ток, когато я боли гърбът и краката й отичат — тази перспектива никак не е приятна.

— Защо пък не — внезапно се реши тя, — защо поне веднъж в живота си да не се покажа пред хора в приличен вид? Ще си направя прическа, ще си изрисувам лицето — и напред!

Льоша я грабна в прегръдките си и я завъртя из стаята.

— Аска, ти ще си най-красивата на това сборище! Всички мъже ще си умрат от завист към мен.

* * *

Застанала под душа, докато миеше с шампоан дългата си светла коса, Настя Каменская си мислеше, че жертвата, която правеше, не бе чак толкова голяма, ако си спомнеше колко хубави неща бе направил за нея Чистяков през годините, които бяха прекарали заедно. Льоша се грижеше за нея, когато беше болна, мъкнеше тежки торби с продукти, готвеше й вкусни вечери, безропотно понасяше категоричното й нежелание официално да оформят отношенията си, търпеливо изчакваше да й минат лошите настроения. Нима за всичко това той не бе заслужил правото поне веднъж да отиде на банкет с приятелката си, за която всичките му колеги са слушали толкова години, но никога не са я виждали?! Вече честичко го подкачаха: „Защо така криеш от обществеността твоята милицейска госпожица? Да не е куца или гърбава?“ Разбира се, щеше да бъде ефектно: младият доктор на науките, професорът, блестящият математик, лауреатът на международни награди пристига на банкета под ръка с ослепителна блондинка! При тази мисъл Настя изхъмка, после не се стърпя и избухна в смях. Тя е невзрачна сива мишка с бледо, неизразително лице и само Льошка в своята трогателна беззаветна любов е способен да я представя като красавица. Впрочем, ако не се предаде на мързела и се гримира грамотно, тя може да стане много хубавичка, дори красива, а Господ и без това не я е оскърбил откъм фигура, тъй че с една черна рокля от шестстотин долара…

— Ася — чу се иззад вратата гласът на Льоша, — търси те Гордеев. Ще се обадиш ли или да му кажа, че ще му звъннеш по-късно?

Виктор Алексеевич Гордеев беше началникът на Настя и обаждането му по телефона в събота не предвещаваше нищо добро. Мерна й се страхливата мисъл, че е спешно необходима в службата си и това за пореден път ще й помогне да се измъкне от омразното мероприятие, каквото й се виждаше не само предстоящият банкет, но и всевъзможните сбирки и компании.

— Давай тука телефона! — извика тя.

Льоша открехна вратата, при което пусна в изпълнената с пара баня струя студен въздух, и й подаде апарата.

— Настася, май пак ще ти отровя почивните дни — разнесе се в слушалката гласът на Гордеев. — Чу ли вече за съвместното решение на колегиите на Министерството на вътрешните работи и Генералната прокуратура за лошата работа по разкриването на убийствата?

— Разбира се. Дори го четох.

Тя се намести по-удобно, за да подложи болния си кръст на горещата вода.

— Така, и в тази връзка ни е наредено спешно да изготвим аналитично сведение за неразкритите убийства през последните пет години. Ясна ли е задачата?

— От ясна по-ясна — въздъхна тя. — Какъв е срокът?

— Срокът, дето има една дума, е вчера. Колко време ти трябва?

— Ами… — Настя се почуди малко. — Ако не се занимавам с нищо друго — една седмица.

— Хайде де — изпухтя Гордеев, — как пък не съм ти позволил цяла седмица да не вършиш нищо друго! Слушай сега. Ще подготвяш сведението толкова време, колкото трябва, но да излезе нещо, с което да можем да се гордеем. А аз ще се оправям с ръководството, ако започнат да ни припират. Но не се мотай прекалено много, нали?

— Благодаря, Виктор Алексеевич. Ще се постарая.

Увита в топлата хавлия и с мокра коса, омотана с кърпата, Настя излезе от банята и веднага видя в коридора Льоша — стоеше там с разтревожено лице и тъжни очи.

— Пак ли? — отчаян, попита той.

Тя мълчаливо кимна, разкъсвайки се вътрешно между съжалението към него и ужасното си нежелание да ходи на банкет. В края на краищата съжалението победи.

— Предлагам компромисно решение — каза тя. — Отиваме на банкета, на връщане се отбиваме у вас, вземаме твоя компютър и временно го инсталираме тук. За седмица-две, не повече. Ако имам компютър, ще направя сведението много по-бързо, а без компютър би трябвало да започна работа веднага.

— Но аз какво ще правя без компютър? — слиса се Льоша.

— Избирай: или две седмици без компютър, или без мен днес на банкета.

— А може ли през тези две седмици да поживея тук и да работя на компютъра през деня, докато те няма?

— Разбира се, слънчице мое. Хем ще пазаруваш и ще готвиш.

— Аска, ти си користна до неприличие. Понятие нямам защо досега не съм те разлюбил.

— Ами защото си мързелив. Човек може да се влюби за една секунда, лесно и просто, обаче да престане да обича, е адски труд. Защо несподелената любов се превръща в трагедия? Защото този труд далеч не е по силите на всекиго.

Тя седна в кухнята, включи сешоара и започна да си суши косата.

— Представи си какво мъчение е да съзнаваш, че любовта ти пречи на някого, прави някого нещастен, и ето че ти започваш да я изтръгваш от себе си с кръвта и плътта — и това те кара с всеки ден да обичаш все по-силно и да чувстваш, че полудяваш.

Гласът й зазвънтя, скулите й порозовяха, от бледосиви очите й станаха сини. Настя разбра, че прекалено се е увлякла. Беше си спомнила своята собствена, отдавна забравена болка и бе заговорила за нея на глас, и то пред Льоша. „Безсърдечен боклук такъв!“ — наруга се мислено. Но вече беше късно. Льоша също си бе спомнил и сигурно го болеше още повече.

— Ще сваря кафе — каза той с престорено безразличен тон и взе да търси кафемелачката в бюфета.

Настя с пресилена загриженост сушеше косата си, Льоша също тъй старателно, спазвайки всички процедурни тънкости, правеше кафето. Не им се говореше, и без това всичко беше ясно.

— Как мислиш, кои обици най-много ще подхождат на твоята рокля? — предпазливо попита Настя, когато кафето бе изпито, косата изсушена и беше крайно време да прозвучи някоя дума, за да не затънат окончателно в неловката ситуация.

— Сама си решавай — сдържано отговори Льоша, като избегна да срещне погледа й.

„Ами естествено, той се разстрои — помисли си Настя. — Природата ме е лишила от деликатност, няма съмнение. Как можах да се държа толкова нетактично! Първо не исках да облека роклята, сега пък тия идиотски дрънканици… И то тъкмо в деня, когато успешно завърши международният симпозиум, организиран от него с толкова сили и нерви. На всеослушание го признаха за родоначалник на нова научна школа, представена днес от многобройните му ученици, присъдиха му поредната невероятно престижна награда, званието академик на някаква академия… Господи, дори съм забравила коя академия беше! Държа се просто отвратително. На всяка цена трябва да оправя нещата.“

За оправянето на нещата отиде почти цял час, затова Настя трябваше да се облича и докарва с рекордна скорост. Вече в антрето, след като си взе чантичката и хвърли към огледалото последния взискателен поглед, тя се сепна.

— Ами очите!

— Какво „очите“? — не разбра веднага Чистяков, който, както обикновено след правене на любов, беше малко зашеметен.

— Забравих да си сложа лещите — обясни му Настя, втурна се към банята и извади кутийката със зелените си контактни лещи. — Нали обиците са с изумруди, и очите трябва да им подхождат. Гримирах се за зелени очи, а не за безцветно-неясни. Сега, Льошенка, почакай само половин минутка.

Тя излезе от банята, святкайки със зелени котешки очи, изящна и елегантна, с вдигната високо на тила и подредена в сложен кок коса. Да, днес Настя Каменская беше особено красива. Тя знаеше, че след половин час ще пламнат и ще я засърбят намазаните със сенки клепачи, след час ще отекат и непоносимо ще я заболят краката, стиснати в тесните модерни обувки, а след два часа ще се появи и с всяка минута ще се засилва усещането, че някой е сипал пясък в очите й, след като предварително го е напоил със сярна киселина или някаква друга гадост, защото изумруденозелените лещи не пропускат кислорода. Вечерта ще бъде мъчителна, но Льоша е заслужил празника си и ще го получи.