Александра Маринина
Неволна убийца (42)

6.

Разбира се, те го намериха. Макар и не за едно денонощие, но за по-малко от седмица, защото на четвъртия ден този човек отново се появи близо до мястото, където в момента се намираше Игор Ерохин. Бокър лично се зае с него.

Пропътува подире му едва ли не половината Москва, пак добре, че обектът не беше с кола, а ползваше метрото. Бокър смяташе, че е извадил необикновен късмет, защото умееше да извлича много полезна информация от наблюденията си как един човек пътува в обществения транспорт. Дали гледа да седне при първа възможност, или предпочита да стои прав дори да има свободни седалки; дали чете, или си мисли нещо, или пък просто задрямва; дава ли път на жени и старци или цепи през тълпата, като разблъсква околните с лакти; спокойно ли стои на ескалатора или бърза по стъпалата, особено при движение нагоре; опитва ли да се качи във вагон, от който после ще му е по-удобно да слезе, или се качва в първия, който му е пред очите; приготвя ли си жетона за турникета предварително или се спира на най-неподходящото място, до контрольора, и започва трескаво да рови из джобовете или портфейла си, като пречи на спъващите се в него пътници; дава ли милостиня на безбройните просяци; спира ли се до продавачите на вестници и сладкиши — тези и много други признаци позволяваха на Бокър да си съставя психологически портрет на човека.

Когато за пръв път последва човека в метрото, Бокър забеляза, че той не пусна жетон в цепнатината на турникета, а представи на контрольора някакъв документ. Ето защо, когато влизаха в метрото следващия път, Бокър с лекота го изпревари и застана зад гърба на контрольора, после впи поглед в отвореното удостоверение. Една кратка секунда му бе достатъчна да запечата в паметта си името „Вакар“ и думите „Генерален щаб“. Докато ескалаторът го спускаше надолу, Бокър помисли малко и реши, че трябва спешно да се обади на Каменская, дори за целта да се наложи да прекъсне наблюдението. Името беше твърде рядко дори за Москва, този човек лесно можеше да бъде идентифициран чрез адресното бюро, защото думите „Генерален щаб“ показваха, че той не е от друг град. Тогава би могъл и да възобнови наблюдението. Може би самото фамилно име щеше да каже на Каменская повече, отколкото всички резултати от продължителните наблюдения.

— Вакар? — замислено повтори Каменская, след като чу съобщението на Бокър. — Вакар, Вакар. Боже мой; Андрей Вакар, 1985 година. Бил е на единайсет години, когато е загинал. Добре си спомням този случай, тогава тъкмо бях започнала работа в милицията, всичко беше ново за мен, всичко беше интересно, затова съм запомнила всичките си впечатления. Нима е баща му? Или роднина?

— Той е на около петдесет — каза Бокър, — но това проличава само от близко разстояние. Строен, стегнат, с лека походка, подтичва по стълбищата. Обаче побеляването на косата, бръчките са си тъкмо за петдесетак.

— Да, спомням си — съгласи се тя, — макар че, да си призная честно, тогава на „Тверская“ не го разгледах много добре. Благодарих му и толкоз. Добре направихте, че ми се обадихте веднага. Но довечера ви очаквам пак.

Щом затвори телефона, Настя се втурна към касата и веднага отчаяно се сети, че всички аналитични справки за последните десет години са й вкъщи. След като ги бе вкарала в паметта на компютъра, прочутата сива папка с розови вързалки така и си бе останала в чекмеджето на бюрото й. Тя погледна часовника — беше два й половина. Житената питка сигурно няма да й разреши да си тръгне веднага, днес имат много работа. Но откъде търпение да чака до довечера? Какво да прави?

Тя се втурна обратно към телефона, като молеше съдбата Льошка да си е вкъщи. Провървя й.

— Льошик, работиш ли?

— Тъй вярно, другарко майор.

— Ако обичаш, влез в моята директория.

— Добре, влязох — чу се гласът му след няколко секунди. — После?

— После „СПРАВКА — АНАЛИЗ — 1985“.

— Готово.

— Включи контекстната търсачка.

— Включих я. Какво търсим?

— ВАКАР.

— Как? — попита отново Льоша. — Кажи го по букви, моля.

Тя повтори името буква по буква.

— Намерих го.

— Прочети ми какво пише за него.

— Много е — възмути се Льоша. — Имай малко съвест, девойко.

— Не, драги, нямам съвест, имам пожар на едно място. Хайде чети де!

— „От разкритите убийства 16 процента са разкрити «по горещите следи» от патрулно-постовата служба…“

— Можеш да пропуснеш това. Дай от втория абзац.

— Така, вторият абзац… — повтори Чистяков. — „Потърпевшият Андрей Вакар, роден през 1974 година, е починал от прободни рани, причинени от хулигански подбуди от лица, ненавършили към момента на извършването на деянието възраст за подвеждане под наказателна отговорност. Наказателно дело е заведено по отношение на по-големия брат на единия от извършителите, като подстрекател. Убийството е било извършено от четирима юноши като разплащане на дълг от игра на карти: Юрий Орешкин, роден през 1971 година, Игор Ерохин, роден през 1971 година, Равил Габдрахманов, роден през 1971 година, Николай Закушняк, роден през 1971 година, всичките ученици от 183-о средно училище, Кировски район, гр. Москва. При извършването на престъплението на сестрата на загиналия, Елизавета Вакар, родена през 1969 година, са причинени леки телесни повреди. Юношите са задържани 50 минути след деянието и 20 минути след като съобщението е постъпило в дежурната част на Градското управление на МВР.“

— Льоша, какво да направя за тебе?

— В смисъл? — учуди се той.

— Помоли ме за каквото си искаш, всичко ще направя, само си похаби за мен още четвърт час.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Ще се омъжа.

— Голяма си лъжкиня — въздъхна той. — Добре, командвай какво друго да направя.

— Иди в „СПРАВКА — АНАЛИЗ“ и потърси файла „АНЕКС-П“.

— Намерих го. Да го заредя ли?

— Зареди го.

— Готово.

— Сега пак включи контекстната търсачка и търси имената.

— Кои имена?

— Ами тези, които ми прочете току-що. Имената на четирите момчета, които са убили Вакар.

— Че аз да не ги помня? Да не си мръднала нещо, Аска?

— Юрий Орешкин — подсказа му тя.

— Има такъв — потвърди Льоша. — Тук пише: 1992 Н.

— Така и предполагах — тихо каза тя. — Николай Закушняк.

— Има го. 1993 Н. Ася, а какво означава това?

— „АНЕКС-П“ е поименен списък на потърпевшите. Тоест на убитите. Посочена е годината, когато е извършено престъплението. Н. означава, че убийството е останало неразкрито. Ако има буква Р., значи престъплението е разкрито.

— Видях и един „АНЕКС-В“. Това пък какво означава?

— Поименен списък на виновните за убийствата. Льош, не се разсейвай, ако обичаш. Игор Ерохин.

— Няма такъв.

— Все още няма — пак промърмори тя.

— Какво каза? — попита Льоша.

— Нищо, приказвам си тука. Равил Габдрахманов.

— Има го. 1993 Н.

— Кошмар! Сега дай файла за 1992 година.

— Орешкин ли ще търсим?

— Какъв си ми досетлив!

— От тебе се уча. С какъвто се събереш.