Александра Маринина
Неволна убийца (18)

1.

От сутринта ръмеше отвратителен ситен дъжд и към края на деня всичките дрехи на Виктор станаха влажни и неприятни. Но той мъжествено понасяше тегобите и неудобствата, свързани с постоянното му размотаване по улиците и с наблюдаването на златокосото синеоко момиче. Виктор харесваше това момиче. Беше стопроцентово сигурен, че Артьом нещо се е объркал или просто се презастрахова, че това момиче не представлява никаква опасност. Но Виктор Костиря беше човек добросъвестен и изпълнителен: щом има нареждане да се следи синеочката, той безпрекословно ще изпълнява всичко. Макар че няма никакъв смисъл — това момиче, дето се вика, е „от съвсем друга опера“…

Виктор бавно мина покрай витрината на „Орион“, леко извърна глава, извъртя очи и видя Даша да стои, както обикновено, до бюрото си и да прелиства списание. В отдела й, както обикновено, беше пусто, все пак цените на дамското облекло бяха прекалено високи. След четирийсет минути работният й ден ще свърши и момичето ще се завтече или към университета, или на среща с белезникавото си гадже, или към къщи. През тези три седмици Виктор Костиря, Игор Ерохин и Сурик Удунян научиха разписанието й наизуст. Докато през първите две седмици момичето понякога ходеше на гости с гаджето си, сега и това не прави. Да се чудиш просто какво се е заял Артьом с нея? Съвсем обикновено девойче, с наивно личице, с усмивка като слънчице, работи, учи, среща се с женен мъж. Не, при цялото си желание Виктор не виждаше в нея абсолютно нищо, което да оправдава тези изнурителни многочасови размотавания из града.

Пред магазина спря колата на белезникавото гадже на синеочката, той я заключи и влезе вътре. Виктор видя през прозореца как се целунаха, после Даша започна да се приготвя, да пъха в чантичката си разни дреболии, да си обува ботушите и да си облича палтото. Виктор се поотдалечи от входа, за да не се сблъска с тях, когато излязат, пък и за да вижда добре колата на белезникавия.

След известно време синеочката и белезникавият излязоха, бавно отидоха при колата, но не се качиха. Обратното — белезникавият взе от колата голяма пазарска чанта и пак заключи. Те бавно тръгнаха по „Тверская“, като влизаха във всички гастрономи по пътя си, и чантата постепенно се пълнеше с разни скъпи и сигурно вкусни продукти. От един павилион на улицата купиха „Мартини бианко“, но преди това толкова дълго се съвещаваха, че Виктор успя да намали разстоянието и да стигне досами тях.

— Много добре си спомням, че не беше „Розе“ или „Россо“ — бъбреше синеочката, — нито розово, нито червено. Сто пъти ни е казвал, че има алергия към червени вина. Виж, за „Бианко“ или „Супер драй“ не знам.

— Е, аз пък и толкова не знам — замислено й отвърна белезникавият. — Твой шеф е, не мой, ти трябва по-добре да познаваш вкуса му.

— Добре, ще рискуваме — реши се момичето. — Ще вземем бяло. И аз не обичам сухото.

Те влязоха в поредния магазин и Костиря пак остана да ги чака на улицата. Не виждаше никакъв смисъл да влиза заедно с тях. Това беше дори опасно, в големия, препълнен с хора магазин можеше лесно да ги загуби. Неговата задача беше да разбере за кого работи прелестната синеочка и отговорът на този въпрос едва ли щеше да се намери в магазина, на опашката за пушен салам или банани.

Виктор се сепна, когато навалицата в магазина се разреди, а пред входната врата в поза „всички излизат — никой не влиза“ застана бабичка с бяла престилка. Той бързо мина покрай витрините, като се взираше внимателно в опустяващото помещение. Даша и белезникавия ги нямаше никъде. По дяволите, къде изчезнаха тези хора?

Костиря бързо изтича зад ъгъла, за да потърси служебния вход на магазина. Ами ето го, но се намира толкова близо до мястото, където беше застанал Виктор, че изобщо не биха могли да излязат през този вход, без той да ги забележи. Непременно щеше да ги види. Абе къде се дянаха в края на краищата?

В магазина бяха останали само няколко души и едно прозрение внезапно осени Виктор: ами ако на някого от двамата му е станало лошо и са помолили да използват тоалетната? Той, глупакът, се нервира, направо ще откачи, а те скоро ще излязат, сякаш нищо не е било, може би дори няколко минути след затварянето на магазина. Надеждата му беше слабичка, но все пак — надежда…

След още десет минути Виктор спря да се надява. Беше съвършено очевидно, че синеочката и гаджето й се бяха измъкнали от наблюдението. Хем колко майсторски! Изхитрили са се да минат буквално под носа му. Прав е бил значи Артьом, не е толкова простодушна нашата синеочка.

Докато се връщаше пеша към мястото, където беше оставил колата си, Виктор Костиря си мислеше колко умен е все пак Артьом Резников, как веднага е подушил опасност у това златокосо девойче. А той, Виктор, цели три седмици не можа да разпознае тази опасност. И ето че сега го изигра като абсолютен глупак. Сега той ще отиде при Артьом и ще му разкаже всичко, и Артьом пак ще се разкрещи и ще заизригва псувни, задето е изтървал момичето. Нищо, той ще изтърпи всичко — за тези големи пари и по-лошо може да понесе.