Йоахим Купш
Книга за Хонс (9)

Седма глава

Ала щастието на роба не трае дълго. Един ден, когато караулът пристигна в тиквената нива, за да смени Хонс, ефрейторът му заповяда:

— Ще стоиш тук и няма да мърдаш от мястото си!

Така Хонс остана в колибата, а времето минаваше извънредно бавно, защото още бе ранна утрин и часът на злите духове бе много далеч. И понеже нямаше какво друго да прави, той захвана да си дяла свирка. Но тъкмо я завърши, през нивата се приближи офицерски патрул и му нареди да си предаде оръжието.

На Хонс му стана ясно, че сигурно се е провинил в нещо, но понеже един умен войник никога не задава въпроси — така научава само неприятности — той доказа пъргавия си ум, като последва безмълвно патрула, който го арестува.

— Сбогом, тиквена ниво! — въздъхна той. — Сбогом, тъмна колибо! Прощавайте и вие, радости, аз си отивам. Тук ще дойде нова стража и скоро ще ме забравят. И ако някой си спомни за мен, то ще бъде набързо и в чужди прегръдки. А за къщичките на градските писари навярно вече и дума не може да става!

И той тръгна безутешен, с наведена глава и превити рамене. Недалеч от Хану го качиха на една лодка и го закараха надолу по реката до Фаюд, където спряха пред дома на неговия началник. Там Хонс прекара цялата нощ и още един ден, а на следващия чу някакъв глас да казва:

— Да влезе оная свиня!

Хонс влезе при своя повелител, хвърли се по очи пред него и остана да лежи на земята, докато гласът не му рече:

— Вдигни очи и отговаряй на въпросите ми!

Тогава той вдигна очи и на въпроса дали се казва Хонс, отвърна „да“, а на следващия дали е роден в село Берсеар, в областта Аа, отговори отново с „да“, понеже си помисли, че щом го питат така, значи вече знаят всичко и е безсмислено да лъже.

— Значи, ти си Хонс от Берсеар в областта Аа! — гневно кимна полковият писар и се извърна тържествуващо към полковника.

Онзи обаче тропна с крак и кресна:

— Позор! Покажете му това!

— Твоят велик повелител, да се радва на дълъг живот, определя поведението ти като позорно и заповядва да ти покажем това! — рече полковият писар и разгърна пред Хонс един дълъг свитък, като го размота с крак.

— Позор! — кресна отново полковникът.

— Твоят велик повелител, да се радва на дълъг живот — повтори отегчено полковият писар, — още веднъж определя поведението ти като позорно!

Ала на Хонс това бе повече от ясно.

— Но аз не съм направил нищо — захленчи той.

— Вашият слуга и роб, това жалко същество, твърди, че не е направил нищо — обърна се писарят към полковника, макар че той го бе чул с ушите си.

— Точно така, не е направил нищо, затова го и обвиняваме — намеси се полковият съдия. — Моля неговите думи да бъдат протоколирани, защото представляват безусловно самопризнание. Този дрипльо казва истината, като заявява, че вече седем години не е направил нищо, за да си плати данъците. Дори не е съобщил за тях на ковчежника, та да му ги удържи съответно от заплатата, с която, за съжаление, малко сме поизостанали. В нищо друго не го обвиняваме, а и той си призна веднага. Затова, велики повелителю, благоволи да заповядаш да произнеса присъдата. Вън на пътя виждам вашия готвач, достопочтения Херипор, да се радва на дълъг живот и се прероди пак в готвач, защото неговите кокошчици и пъдпъдъци са истински деликатес, та виждам как поглежда нетърпеливо насам, явно уплашен да не би печеното да се претопли и да загуби сочността си.

— Благоволи да приключиш! — промърмориха офицерите и се хвърлиха по очи на земята.

А писарите на ветрилоносците на щабните офицери извикаха най-силно, защото бяха най-гладни:

— Благоволи да приключиш!

— Нека моят достоен слуга, съдията, произнесе присъдата! — заповяда най-сетне полковникът, който се страхуваше, че ако се забави още малко, може да предизвика бунт. Съдията също се хвърли по очи на земята, после се изправи и даде знак на своя ветрилоносец да даде знак на своя писар да прочете присъдата:

— Слава, чест и вечен живот на нашия господар фараона, владетел на девет народа и син на Слънцето! Ето думите на великия повелител, недостоен слуга на фараона и прославен началник на гвардейския полк „Зеленото куче“, достопочтения господин Семес, победител в седемнадесет битки, покрит с рани и белези от главата до петите: „Когато смелите синове на родината напълно и безрезервно отдават живота си в служба на Свещената династия и непрестанно, ден и нощ, изпълняват дълга си, и тъй като са възпрепятствани да имат други доходи, съвсем заслужено държавните съкровищници са открити за тях, та да получават каквото им е нужно: ризи, дрехи, обуща, наметала, вино, пшеница, бира, царевица, брашно, волове, овни, кокошки и други видове храна, напитки и облекло, а заедно с това и заплата в злато и пари, както и накити, за да кичат с тях своите жени, а онзи, който не изпълнява дълга си, да попълва тези благодатни съкровищници, трябва да се смята за най-злостен враг и заслужава да бъде убит на място! Ала не и преди да е изплатил дълговете си до последната стотинка. Затова осъждаме селянина арендатор Хонс, промъкнал се в редиците на нашите воини без да съобщи, кучето, на ковчежника за своите данъци и който, о позор, дължи на съкровищницата за цели седем години, осъждаме го да бъде изпратен в каторгата на Негова Светлост и да изстискат там от него каквото може да се изстиска, за да бъдат съкровищниците винаги пълни и никога да не пресъхва благото, което изтича оттам за офицерите на Негова Светлост. Нека царството на нашия владетел процъфтява и преуспява, а заедно с него и офицерският корпус, та да сме радостни на пировете и в покоите при нашите жени и да се присмиваме на враговете си, които ни завиждат. Защото ние сме могъщ народ и никога няма да се оставим да ни ограбват някакви си мръсни кучета!“.

Още под въздействието на това така внушително съдопроизводство господата напуснаха залата и се отправиха на обед, като оставиха Хонс да лежи по очи на земята, самотен и смазан от съдбата. След като полежа така известно време, към него се приближи един сержант и добродушно го раздруса за рамото.

— Е де, не прави глупости, станалото — станало! Изкарай няколко години в каторгата, а после пак ела при нас. Тук винаги си добре дошъл. А след още няколко годинки ще станеш ефрейтор, а може дори и сержант. И тогава, драги мой, ще ти потръгне, защото вече ще се числиш донякъде към онези, на които е позволено да скубят другите, и ще получаваш своята част от съкровищницата. Тогава по друг начин ще говориш и другояче ще мислиш за плащането на данъците. Защото винаги има някой, когото бият, и някой, който бие — нека, по дяволите, се помъчим да се причислим към онези, които бият!

След тези думи той изведе Хонс и го прати по етапен ред за каторгата. Красивият Фаюм с неговите акациеви горички, с нивите, засети с пшеница, лук и тикви, остана зад Хонс, а хубавите къщички на градските писари скоро се изгубиха от погледа му. За последен път пред очите му проблесна каналът и езерото Моери, след това отрядът мълчаливо навлезе в пустинята.