Йоахим Купш
Книга за Хонс (17)

Петнадесета глава

Ето как цялата благодат на боговете, дошла от двореца на фараона, така великолепна и пищна, бе отредена за Хонс и той й се отдаде сред облаци благоухания с голямо удоволствие. Но за съжаление, всичко преминаваше под знака на заблудата и затова злото неотстъпно го следваше, макар той да не го забелязваше. Ала то вършеше своето тъмно дело невидимо и незабележимо, тъй че един ден, когато през месец Фаменут потеглиха със съдийката из страната, за да се настанят удобно сред прохладата на някоя акациева горичка, срещу тях се зададе, измъчен и покрит с прах, данъчният чиновник. Той бе придружен от помощник, тъй като вече му бе невъзможно сам да мъкне списъците.

— О, щастие, о, благодат! — извика данъчният чиновник и дълбоко се поклони, тъй че двете щраусови пера, затъкнати в лентата на челото му, се разлюляха, а пък помощникът му, който също носеше щраусови пера, опули очи. — Вие двамата се наслаждавате и прекарвате приятни часове! Трудно ще обърнете внимание на нашето тегло и аз трябва покорно да се извиня, че с жалкия си вид оскърбяваме вашия взор.

— Действително нямате вид да идвате тъкмо от баня — отвърна съдийката, — и, ако не ме лъже обонянието, дори понамирисвате, тъй че трябва да ви помоля да стоите малко по-надалеч.

— С удоволствие, любезна моя, ще изпълня заповедта ти — отвърна данъчният чиновник, — защото наистина нямам намерение да ти досаждам повече. Но ти, млади и стройни щастливецо, който, надявам се, жертваш всички сили в служба на тези прелести, какво ще кажеш за нашите данъчни списъци? Не потръпваш ли и ти като всички при въпроса дали длъжникът, когото търсим — за съжаление, без установен адрес — не пребивава във вашата област?

— Потръпвам — каза Хонс задавено, понеже гърлото започна да го стяга, — това е навярно най-точната дума, ако трябва да опиша какво изпитвам при вида на вашите списъци. Сякаш студени ръце се протягат от гроба към мене, и изведнъж вече и дума не може да става за наслади и радостни жертви.

— Не искам да повярвам! — отвърна съдийката и измери Хонс с недоверчив и преценяващ поглед. — А още по-малко ще търпя да не ми се наслаждаваш повече! Защото нали ми приказваше за „съблазнително очарование“ и „пламенна страст“, а сега изведнъж слушам за студени ръце от гроба и виждам как погледът ти, вместо да се плъзга благоговейно по моите прелести, е пълен с ужас и не се откъсва от някакви гнусни данъчни списъци, при чийто вид — готова съм да призная — и мен побиват леки тръпки. Защото дори в двореца на фараона понякога настъпваше оскъдица и тогава винаги се казваше, че данъците не били прибрани навреме.

— Точно така! — кимна данъчният чиновник опечалено. — И аз трябва да те нарека не само прелестна, но и разумна — първо, защото не търпиш да угасне страстта на твоя наконтен любовник, и второ — защото не ти липсва проницателност, тъй като един неизплатен данъчен дълг представлява не само безсрамна гавра с данъчните закони, но може да доведе до много, много лоши последици. Понякога дори до удръжки от заплатата! И ние ще му го върнем тъпкано на този дрипльо, когото търсим, дори да се наложи да го доведем обратно от оня свят, където, ако му е приятно, може да се върне, но само след като си плати дълговете!

— Твърде похвални са вашите намерения — отвърна съдийката и даде знак на носачите да вдигнат носилката, за да сложи край на тази неприятна среща. — Непростимо ще бъде от наша страна да ви задържаме повече, щом ви предстои такъв дълъг път.

— Щастливо пътуване — отвърна данъчният чиновник. — Пожелай и на нас щастие, защото, макар да понамирисваме и ти да бързаш да се отървеш от компанията ни, тъкмо нашата воня прави възможно разцъфтяването на твоите прелести. Та щеше ли да си така очарователна, ако не можеше да поддържаш красотата си с всевъзможни мазила? А откъде идва всичко това? Не ми се вярва някой да ти ги купува. А дори да е така, знам от опит, понеже съм разговарял с вещи хора, че парите, с които плащате, не падат от небето.

След като носачите тръгнаха с носилката, в която седеше съдийката, Хонс поизостана и запита със запъване, понеже гърлото все повече го стягаше:

— Кажи ми все пак, ако ти е разрешено да говориш, кой е този нещастник, когото търсите с вашите списъци?

— Нещастник! — отвърна чиновникът и кимна утвърдително. — Ти го наричаш „нещастник“ и си напълно прав, защото лошо му се пише, когато го заловим. А то е само въпрос на време, което уголемява списъка му с лихви за просрочка и с разходи за предупреждения и инкасиране. Нещастникът се казва Хонс и, за съжаление, е много, много добре познат на данъчните власти.

— Но може би дъхът на живота вече е отлетял от него — заекна Хонс, — или пък му е бил отнет насила: помислете колко лоши хора и диви зверове скитат по света, тъй че нищо чудно душата му да почива в Западния град отвъд пустинята.

— Да почива? — извика диво данъчният чиновник. — Да почива ли чух? Как може една душа да почива при толкова неизплатени дългове? А нима неговата кончина е служебно установена и е вписана в делото му? Виждаш, че твоето предположение е направо смешно както от морална, така и от административна гледна точка и аз в никакъв случай не мога да го приема. Знам пътищата на този дрипльо, защото достатъчно дълго тичам по петите му и вече два пъти получих като отличие щраусови пера. Подобно нещо не остава у нас невъзнаградено. Тъй че имам желание и за трето перо. А на това се надява и моят помощник, който още стои със зяпнала уста, макар че не разбирам как може да се учудва повече след второто щраусово перо. О, богове, вие направихте да заприличам на куче, но поне не ме лишихте от благодатта да притежавам добър кучешки нос. И размисля ли добре, виждам, че всичко у мен тръпне от предчувствие, сякаш подушвам позната миризма, макар и примесена от непривично и объркващо благоухание.

— Заблуждаваш се — прекъсна го Хонс, дълбоко угрижен. — Тази миризма не е нищо друго, освен достойната, но за съжаление, доста неприятна воня на усилие, пот и рядко сменяна риза, която подвежда твоя фин нос. Не забравяй, че този, когото преследваш, живее сред същите мъки и терзания като тебе и също много рядко има възможност да сменя ризата си. Ето защо никак не е трудно да объркаш неговата миризма с твоята собствена. Но сега не желая повече да ви досаждам. Благоуханието — нали така каза? — те обърква, и понеже смея да смятам себе си за носител на това благоухание, бързам да ви напусна по причини, които сигурно разбирате и които, мисля, не е нужно повече да обяснявам.

След тези думи Хонс се отдалечи колкото се може по-бързо, за да настигне носилката, която бе отминала вече доста напред. Но облъхнат от студения ужас на бездната, той вече не можеше да удовлетворява сладостните желания, които обземат лекомислените и в безгрижието си малко глупави хора, защото Хонс бе много угрижен и съвсем не глупав. От време на време отстрани го стрелкаше недоверчив поглед, извиращ от зелени и блестящи очи, а една хладна и лукава усмивка попарваше като слана напразно извиващите се за ласки устни.