Йоахим Купш
Книга за Хонс (15)

Тринадесета глава

Една привечер няколко дни по-късно пред къщата на съдията в Удула се вдигна голям шум и понеже съдията го нямаше, съдийката прати домоуправителя на портата да види какво има. А там стоеше някакъв доста изтощен, но все пак порядъчно облечен и спретнат млад мъж с пречупено перо, затъкнато в лентата на челото му. Съпровождаше го кметът на едно малко селце от покрайнините на пустинята заедно с най-видните си хора. С мек, верноподанически глас кметът съобщи, че господинът се представя за данъчен чиновник и твърди, че той бил подмамен в пустинята с коварство от някакъв нередовен длъжник, когото преследвал в изпълнение на службата си. Намерили този благороден мъж в доста окъсани дрехи, но все пак закичен с едно, за съжаление, пречупено перо и затова за всеки случай го изкъпали и намазали с благовония, а сега го водели при съдията, та той, като най-високоблагороден, да окаже на все пак по-малко благородния господин нужната подкрепа, каквато те не били в състояние да му предоставят.

През цялото време докараният кимаше усърдно с главата накрая каза:

— Наистина, нищо не може да се добави към тези думи! Най-малкото, за да не потъне този и без друго красноречив случай в море от приказки, което ничие търпение не би могло да издържи. Трябва само да отправя упрек, че най-важното в речта на този доблестен мъж се крепи на израза „господинът се представя за…“, тъй както лозата търси да се залови за дървения прът, забит от градинаря до нея, та да има по-стабилна опора. А също, че по-нататък употреби фразата „той бил“, вместо „той е“, както и „за съжаление, пречупено перо“. Трябва да отправя упрек, защото изразите „господинът се представя за…“, „той бил“ и „за съжаление“ подсказват, че съществува само вероятността да е така, и то малко съмнителна, и че само за всеки случай е уместно да ми се окаже известно внимание. Но щом се намеква за вероятност, струва ми се, така се намеква и за много други неща. То би могло да означава, че става дума за човек, на когото данъчният чиновник е по петите и който няма ден и нощ покой от него, тъй че не вижда друго спасение, освен в разделения свят на хора, които бягат от данъка, и хора, които бягат подир данъка, да се опита да намери мястото си от другата страна, та най-после да си поеме дъх, защото няма да хукне да гони самия себе си. Но ако кажех това и ако твърдях, че по непочтен начин съм си присвоил такъв неполагащ ми се чин и съм затъкнал в лентата на челото си, за съжаление, пречупено перо от врана, та да го помислят за щраусово перо, дадено ми като отличие от нашия владетел фараона, да живее вечно — ако кажех това, тогава доблестният мъж нямаше да говори за някакво „представяне“, а без колебание щеше да употреби формата „той е“ вместо „той бил“, както направи преди малко. Затова трябва да му отправя упрек, че на чиновника на фараона присъжда само „вероятността“, а на лъжливото мръсно куче „истината“. Но, питам ви, кой стои по-високо — мръсното куче или чиновникът? А от друга страна, кое е по-ценно — „вероятността“ или „истината“? И не трябва ли по-ценното да се отреже на висшестоящия, а по-малоценното — на нисшестоящия; тоест на чиновника да се присъжда „истината“, а на мръсното куче — „вероятността“? Кажете, така ли е, или не?

— Колко хубаво говориш — възкликна домоуправителят на съдията. — Дори започвам да си мисля, че „истината“ е не само на страната на чиновника, но и на твоя — което все пак още не означава, че ти си чиновник. Ала аз ще те приема като такъв и ще присъдя „вероятността“ на мръсното куче. Но както този доблестен мъж от покрайнините на пустинята поради предпазливост не изпуска от очи „вероятността“, за да не съжалява после, така и аз не искам после да съжалявам и затова няма да изпускам от очи възможността ти да си тъкмо това лъжливо мръсно куче, за което споменаваш. Ще ми простиш, но аз го приемам само като „вероятност“ и не говоря за никакво „представяне“, а за „възможност“. Затова те моля да ме последваш, не в затвора, разбира се, но все пак под арест, който ще бъде съобразен с твоята „истина“, но няма да изпуска от очи и „вероятността“.

При тези думи той се обърна и даде знак на двама слуги да въведат в къщата Хонс — защото това бе самият той (за съжаление не можем повече да крием), този изоставен от всички добри духове човек — и да го сложат под грижливо наблюдение.

Съдийката обаче, която седеше зад вратата и бе доловила някои думи, и нещичко от тях бе разбрала, така че когато домоуправителят се обърна, тя побърза да се отдалечи, за да не я изненадат, че подслушва, но все пак не много, за да може пак да хвърли бърз, таен поглед към въведения млад мъж. И едва след като го разгледа, наистина бегло, но проницателно, тя си тръгна, даде знак на домоуправителя да се приближи и му каза:

— Много похвално е това, което чух, че не искаш после да съжаляваш. Затова нареди да приготвят банята — няма да навреди никому. И понеже никога не можем да знаем какви качества притежават тези чужденци, дай на младия мъж да яде и пие до насита, а след това го доведи при мен, та и аз да не съжалявам после.

И всичко бе хубаво, най-вече яденето и пиенето, тъй че когато въведоха Хонс при съдийката, той изведнъж почувства силното и съвсем непристойно желание да обладае тази жена. Уви, уви, за разбуждането на подобна пощявка немалко вина имаше и държанието на дамата, понеже тя го прие в одеяние, заслужаващо справедлив упрек, а на всичкото отгоре отпрати прислугата.

— Ах! — възкликна Хонс с възхищение, когато я зърна, защото пред заслепените му от заблудата очи се разкри нова възможност за заблуда. А тя му изглеждаше много по-примамлива от наивното хрумване да се преобрази в друг човек, което досега го сблъскваше с толкова опасности. — Ах, как щастлива ви виждам в блясъка на вашата красота. И как великолепно сте седнали върху златния трон с цялото си съблазнително очарование! И като си помисля, че всичко това ще бъде пометено от времето, о, о, как ще ви хвърли в бездната на гибелта, където няма да остане нищо от този блясък и великолепие, освен една печална оплаквателна песен!

— Вие ме плашите — отвърна любезната домакиня с очарователна усмивка, — ала не много. Тъй като поне засега, струва ми се, блясъкът на моята красота и великолепието ми… Как точно го казахте? Ах, да — великолепието на моето съблазнително очарование! Поне засега те не са повод за оплаквателна песен, а по-скоро за песен, каквато вие вече пеете.

— И с право!

Хонс извика това тъй пламенно, че човек да се зачуди и още повече да заклати глава, защото той начаса започна да разказва една забавна историйка, с която трудно можеше да прелъсти дори селско момиче, тъй като бе много известна и веднага ставаше ясно какво му се иска.

— Ах — започна Хонс с ласкателно-плачевен глас, — как да не е тъй, когато виждам какви работи стават по света? Нима може млад човек да устои на вашето очарование и да не запламти от такава страст, с каквато Сива, надзирателят на рибните езера, се е стремил към Сина, а тя го е отблъснала? Но нима вие няма да ме отблъснете? Разбира се, че ще ме отблъснете!

— Точно така! — отвърна тя. — А вие какво си мислехте? Но наистина с удоволствие бих узнала какво е станало по-нататък с пламналия от страст господин управител или пък надзирател на рибните езера, както вие го нарекохте. Смея ли да изкажа предположението, че отказът на момичето е помрачило разсъдъка на достопочтения господин? И то до каква степен, че той взел едно въже и се обесил?

— Точно така е станало — промълви Хонс. — Виждам, че знаете историята. И сигурно също тъй ви е известно, че пищната хубавица, която подтикнала благородния младеж към толкова ужасна смърт, за да изкупи вината си, била превърната в жалка костенурка. Изтръпвам, като си представя локвата, в която е трябвало да прекара остатъка от живота си! Помислете само — такава красавица, а изведнъж — костенурка! Такива прелести, а сега — в мръсната локва! Дълбоко състрадание трябва да изпитва човек към бедното преобразено момиче. А то е в същото време предупреждение към всички млади жени, които от високомерие пазят целомъдрие и не дават на приятните младежи да се насладят на прелестите им. Защото боговете, чиято най-голяма заслуга и истинско достойнство се изразяват в зачатието, не търпят човек да презира онова, което те самите вършат с удоволствие.

— О — отвърна съдийката с радушен смях. — Защо мислите, че бих отблъснала един хубав младеж, ако той — тук тя повдигна многозначително пръст — действително пламти от такава страст, както казвате, че е било с онзи достоен за съжаление надзирател на рибните езера?

„Сега — помислил си Хонс, — сега е моментът да разкъсам примката, опната между «истина» и «вероятност», и да превърна откровеността на моето любовно признание в откровено признание на моите истински намерения. Е, няма да мине без малко лъготене, но то е само за помощ.“

С тези мисли той се хвърли в нозете на очарователната домакиня, обхвана бедрата й с ръце и извика:

— Сладост моя, защо се колебаете още? Нима не се отклоних от пътя си само заради вас? И ако ви призная, че не съм никакъв данъчен чиновник, а в лентата на челото си съм затъкнал само пречупено перо от врана, та поне веднъж в живота ми да се отнесат към мене с уважение и отзивчивост — нещо, в което тук до този момент наистина сполучих… И ако ви призная, че по погрешка бях изкъпан и намазан с благовония и че проникнах тук само с лъжа — едва тогава ще разберете от какъв път съм се отклонил: заради вас! Господарко, ако е вярно, че човек като мене е роден само за да задоволява различните желания на височайшите господа, то нека веднъж задоволя желанието и на една височайша дама!

Съдийката обаче му забрани тези думи и му заповяда да млъкне малко, та да може и тя да каже нещо.

— Какво си мислите! — рече тя. — Знаете ли изобщо коя съм аз? Та не виждаш ли, че идвам от двореца на фараона? И че съм дадена в дар без право на избор? И ако не ми е позволено да избирам, мисля, би трябвало мъжът да е поне достатъчно способен и достоен, та изборът да стане излишен. Като обезщетение и за да има справедливост!

— Ах — възкликна Хонс пребледнял. — Способен и достоен като съдията ли?

— Не съвсем — вметна тя хладно. — За двореца той може да е способен, но за съжаление, не е чак толкова достоен, че да мога да се откажа заради него от правото на избор и да бъда доволна, че всичко е както трябва, сякаш аз самата съм го избрала. Да беше тъй, за нищо на света не бих дирила друга способност и друго достойнство! А що се отнася до тебе, драги мой, ти, макар и да разказваш твърде приятни историйки, надявам се скоро да те убедя в немощта на твоята страст към мен. Хайде, приготви се, много ми се ще да проверя дали наистина ме желаеш така силно, както говориш…