Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das Buch Chons, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Венцислав Константинов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Йоахим Купш
Заглавие: Книга за Хонс
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: Немски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: Роман
Националност: Немска
Печатница: Държавна печатница „Тодор Димитров“
Излязла от печат: май 1980
Редактор: Елена Руж
Редактор на издателството: Майя Драгнева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Александър Алексов
Коректор: Антоанета Петрова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1536
История
- — Добавяне
Осемнадесета глава
Но един ден — кой, мислите, пристига пред портата на Лунното царство и блъска по нея така, че ще я продъни?
Отвън стоеше някакъв мъж, а в лентата на челото му бяха затъкнати три щраусови пера. От двете му страни чакаха двама помощници, единият от тях носеше вече две щраусови пера на челото си. Това бе той, данъчният чиновник с неговите придружители, натоварени със свитъци и списъци, които крият тайните на данъчната служба.
Лунният бог седеше с приближените си на трапеза и пиеше от стакан, издялан от слонова кост. Когато чу врявата пред портата и му съобщиха кой е там, богът изрева като бик:
— Дръжте ме! Та това е вече прекалено!
И заповядва да разтворят портата, и с пръхтящи ноздри, така че пара се вдига над звездите, се втурва към натрапника и му изкрещява:
— Защо преследваш раба мой? Защо тичаш по петите му като краставо куче, чакал такъв? Защо го измъчваш до кръв, дървеницо недна? Никога ли няма да намери покой от тебе, чудовище с чиновническа мутра? Да се пръждосваш оттук, иначе ще забравя, че ме наричат всеблаг!
— Само по-полека! — отвърна данъчният чиновник. — И си поеми дъх. Този човек в края на краищата има да плаща данъци! А ти го взимаш под закрила? Тъкмо ти ли, за когото харчим толкова много пари и ни струваш тъй скъпо? Че откъде да вземаме средствата за твоята издръжка, ако ни лишаваш от възможността да събираме данъците?
При тези думи небето наостри слух, сред съзвездията настъпи тишина — замислена тишина обгърна всички живи същества, а стаканите на пируващите в звездното пространство се търкулнаха от ръцете им, те се покашляха и рекоха:
— Хм!
А данъчният чиновник направи гневно движение с ръка и каза:
— Тук трябва да се сложи ред! Не може да продължава така, както си мислиш, не може!
— Но аз съм покровител на угнетените — запротестира Лунният бог, само че вече по-слабо. — Не мога да търпя да ми се руши авторитетът! Най-после трябва да знаете, че ми дължите известно уважение!
— Вярно, ти си покровител на угнетените — потвърди данъчният чиновник. — Покровител и утешител на всички, които се смятат за угнетени. Но бъди сигурен, че винаги ще се намерят хора, които да се смятат за угнетени. И да ги затрупаш с пари, те пак ще викат към тебе: „Помощ, помощ!“. А за да има и тук някакъв ред — защото ние съвсем не сме толкова лоши и можем да разберем потребността от недоволство — нашите най-висши управници, както сам знаеш, заповядаха да ти се издигне храм, а култът в твоя чест да бъде включен в служебния календар на позволените божества. С две думи: ти получи официално разрешение и бе регистриран. Но естествено, в това трябваше да има някакъв смисъл, който да служи на по-висши интереси. Ние си представяхме нещата така: Ти ще утешаваш нещастните, може би с оглед на едно по-далечно бъдеще, нали? Ние ще се грижим за безусловното ти обожаване от народа, който ще вярва, че в тебе има нещо всевише, а ти ще го даряваш с благодат, като му разрешаваш да те призовава и да очиства душата си от нещастието, при което ще му показваш пълното си съчувствие. Такова нещо облекчава неимоверно! Само прякото участие и дори намесата в нашите работи естествено ще ти бъдат отказани.
— Добре, но къде остава тогава моето всемогъщество?
— Твоето всемогъщество се изразява в това, че всички вярват в тебе! Ако хората престанат да ти вярват, ти начаса ще престанеш да съществуваш. И трябва да ти призная, че ние поддържаме у хората пламъка на вярата в нашите официално разрешени богове по твърде сложен начин. Трябва да се върши разяснителна работа във ваша полза, трябва да се покаже на народа нещо осезаемо, а това значи: храмове, злато и скъпоценни камъни, менажерии със свещени животни. Трябва да се устройват празненства, за чиито разходи ти изобщо нямаш представа! Освен това вярата трябва постоянно да бъде под контрол, за да не би някоя опасна ерес да разбунтува масите. Какво си мислиш? Както хората изведнъж започват да се нахвърлят върху нас със сопи — това впрочем бързо им го избихме от главите — по същия начин захващат току-тъй да вярват в някой бог, неконтролиран от държавата, създател на Небето и на Земята. Но моля те! Докъде ще стигнем така? Виждаш, че не на последно място заради тебе сме принудени да поддържаме съдилища и затвори, а знаеш ли колко скъпо струват! Най-после трябва да проумееш, че ти — прости ми за образа, защото естествено много добре знам, че не си нито от плът, нито от кръв — ти забиваш нож в собствената си плът, когато превръщаш своето Облачно царство в приют за неиздължили се данъкоплатци!
— Твърде необичайни са за нас подобни речи! — отвърна Лунният бог. — И почти дъхът ми спира от възмущение, когато ги слушам! Не е ли истинско безсрамие това, което ми говориш в очите?
— Това е истината, чистата истина! — увери го данъчният чиновник. — Дотолкова е истина, че е забранено да се говори за тези неща.
— Подобна забрана ми изглежда съвсем уместна — вметна Лунният бог, — защото ние не сме свикнали да слушаме такива думи.
— Обикновено избягваме да ги споменаваме, а в различните наши учреждения цари, общо взето, мълчаливо съгласие по този въпрос. То се изразява в опрощаването на известни нередности, допускани от нашите божества. За съжаление, трябва да кажа, че, изглежда, тук липсва всякакво разбиране по въпросите на съществуванието, затова се налага веднъж завинаги да се заяви открито как стоят нещата.
След тези думи всеблагият Лунен бог замислено захапа долната си устна.
— Да, разбира се — каза той. — Аз съм в голямо затруднение. Но не може ли поне веднъж да се направи изключение? Та тук става дума само за един данъкоплатец, не за всички! Разбери ме добре, разбери ме правилно: аз съм изцяло за реда и законността, макар да не ми личи. Според официалната прокламация например аз съм създателят на календара. Но в сегашния случай трябва да проявите към мен разбиране. Може би пък тази единствена намеса на боговете в една неизбежна, но все пак досадна неуредица да е за добро?
— Неуредица ли? — запротестира данъчният чиновник. — Неуредица ли чувам? Докъде ще стигнем, ако вземем да признаваме, че съществуват неуредици? И то дори неизбежни неуредици? Знаеш ли какво? Ти си прекалено добър. Това, че те наричат „всеблаг“, е помрачило съвсем погледа ти за действителността.
— Хайде, хайде! — успокои го Лунният бог. — Та това беше само предложение.
— Съвсем неприемливо предложение! — отвърна данъчният чиновник.
Двамата се измерваха с изпитателни погледи и всеки преценяваше как може да сломи упорството на другия.
— Виждам — каза накрая данъчният чиновник, — че отказваш да ни предадеш длъжника Хонс.
— Само обмислям по-задълбочено положението — отвърна живо Лунният бог.
— Добре! Сигурен съм, че моите доводи все пак са ти направили известно впечатление.
— Разбира се от само себе си. Нима спадам към низшите и ограничени духове?
— Тъкмо затова се учудвам, че при моето справедливо искане…
— Трябва да кажеш само „искане“, а не „справедливо искане“.
— При моето искане, на което не може да се отрече справедливост…
— Известна справедливост.
— Е, добре! С две думи: учудва ме, че се натъквам на съпротива!
— Разбери ме правилно — каза Лунният бог. — Донякъде вече съм дал дума.
— Така ли — извика данъчният чиновник. — Значи смяташ, че трябва да те принудим да се откажеш от своята наистина човеколюбива постъпка — моите уважения, няма що!
— Да ме принудите! — избухна божеството.
— Е, искам да кажа, че бихме могли да свикаме съвещание на боговете, като призовем най-просветените умове, и на него да се вземе решението, че твоята постъпка е неправилна и трябва да бъде обявена за невалидна. Така ти ще утвърдиш доброто си име и, без да понасяш упреци, ще можеш да заявиш, че нямаш вина за неуспешния край на твоето така великодушно начинание.
— Защо не влезеш? — каза Лунният бог. — Ще обсъдим нещата на спокойствие.
Обсъжданията се проточиха дълго и в тях постепенно бяха привлечени всички прочути съдии и богове. Но твърде бързо, това е повече от ясно, бе издадено временно разпореждане, което гласеше: „Тъй като ако не постъпват данъци, скоро ще настъпи безредие както на Небето, така и на Земята, а при липсата на средства дори този съдебен процес не може да стигне до решение, Хонс се връща отново към земния живот, за да се труди там с пот на челото и си изплати данъците“. Малко неясно се казваше, че следва да се отбягват изтезанията и — напълно в духа на изложението — че не бива да се предявяват към него несправедливи искания.
Това означаваше много, но и нищо, тъй че Хонс твърде скоро бе постигнат от преждевременна смърт. Ала преди още душата му да излети от тялото, неговият образ бе изваян от камък, за да може статуята му да приеме вместо него окончателната присъда.
Но тя и до ден-днешен не е произнесена и, изглежда, всички са се примирили с временното разпореждане, защото така им е по-лесно.
Ала когато Земята се затресе, хората от Елефантиния чак до Делтата, от Уру в Халдея до Либийската пустиня и от всички краища на света си шепнат, че Хонс, каменният човек, е изгубил вече търпение. И че някой ден ще слезе от постамента си, ще прогони немарливите съдии и тогава ще произнесе своята присъда, за която тепърва ще има да чуем!