Йоахим Купш
Книга за Хонс (13)

Единадесета глава

Крайно милостив и благодетелен към своите приближени е нашият фараон, владетел на девет народа и син на Слънцето — да живее вечно! Той често си спомняше с умиление за верността на своите слуги, а също знаеше, че те много скоро ще престанат да му бъдат верни, ако това не им носи нищо. Ето защо той призова приближените и благонадеждни свои поданици да се явят пред трона му и това предизвика силна радост в страната и голямо раздвижване по всички пътища. Поданиците яздеха към двореца или се поклащаха в своите носилки: верните областни управители — най-верни от всички, надзорниците и наместниците, чиновниците, писарите на чиновниците и ветрилоносците на писарите на чиновниците. И Мемфис, градът на блясъка и безкрайната благодат, се изпълни от тяхното нетърпение и радостно очакване. Високопоставените и най-видни личности сред призованите получиха от нашия владетел в дар полски имоти, пари и ценности, а към тях бяха прибавени няколко от дъщерите на Негова Светлост и известен брой придворни дами. В това време ковчежникът на малките съкровищници разтвори складовете, в които бяха натрупани малоценните вехтории, за да бъдат раздадени на по-низшите чинове като израз на благоразположение от страна на техния владетел. Но когато достопочтеният господин пристъпи в съкровищницата, където се съхраняваха отличителните щраусови пера — о, ужас, помещението се оказа празно, а всички припаси бяха свършили!

Достопочтеният ковчежник заскуба оскъдните, грижливо сресани кичури на брадата си — тъй като се числеше към философската секта на брадатите — и зарида тъй гръмко, че воплите му проникнаха през коридорите на двореца до ушите на ветрилоносеца на негово благородие писаря на негово високоблагородие ветрилоносеца на Главния писар.

— О, нито перце не е останало! — вайкаше се ковчежникът на съкровищницата.

— Нито перце не е останало! — завайка се на свой ред писарят на ветрилоносеца на Главния писар.

А той също се разтича и завайка.

— Нито перце не е останало!

И така новината стигна до Главния писар, който със сълзи на очи се завайка пред дворцовия надзирател.

— Нито перце не е останало!

Най-сетне воплите стигнаха до ушите на нашия всеблаг утешител, всевластния фараон. Негова Светлост на свой ред се завайка:

— О, нито перце не е останало! О, каква злочеста награда за верността! О, каква най-злочеста награда за предаността!

И всичко живо в двореца избухна в плач, посипа си главата с пепел и се вайкаше. Защото щом сърцето на владетеля е потопено в скръб, тя се разстила като мъгла из всички дворцови помещения и никой не смее да не тъгува. Дори сам Негова Светлост не смее, защото от него се очаква да бъде печален — такава е професията му. И само когато хората оставаха сами, в двореца избухваше пищна, разюздана веселост, която естествено начаса замираше, щом в помещението влезеше друг.

И докато дворецът тънеше в мрачна потиснатост, неочаквано пристигна на мулето си нашият щабен сержант заедно с отряда и се представи на помощника на писаря при Южната порта. И от служба на служба през всички дворцови помещения, без да бъде пропусната и най-малката стаичка, се разнесе новината, че са пристигнали нови щраусови пера и, значи, нещастието е предотвратено. А ковчежникът на съкровищниците лично се спусна към портата и запрегръща в обяснима радост войниците, което не бе съвсем благопристойно, заподскача и затанцува от щастие, въпреки че поне това можеше да остави на своя заместник. И като пожела извънредно да награди смелчаците от транспортния отряд, разреши им на следния ден да погледат празненството. Войниците, онемели от това доказателство за височайша милост, се хвърлиха по очи на земята с убеждението, че пред тях се разкрива самият рай и светът вече не е долина на скръбта, каквато е бил досега. И понеже Хонс също се бе хвърлил по очи на земята, получи заедно с другите благосклонното разрешение. На следния ден в караулното помещение на крепостната стража го изкъпаха и намазаха с благовония, за да пристъпи ухаещ, както изискваше правилникът, в преддверието на двореца, където най-низшите чинове вече очакваха наградите си.

Церемониите се точеха бавно, тъй като бяха доста сложни. След като Великият канцлер изложи в хвалебствена реч заслугите на наградените, Негова Светлост лично нареди натрупаните пред трона му щраусови пера да бъдат изнесени и предадени на Първия писар, който да се разпореди съгласно обичая за тяхното раздаване. След това Първият писар в тържествено слово оповести пред Дворцовия съвет решението на Негова Светлост, а Съветът на свой ред взе решение да възложи изпълнението на височайшата заповед на една комисия, която още от ранните утринни часове чакаше в третото преддверие на двореца. Комисията се хвърли по очи на земята и прие тържествено щраусовите пера, преброи ги внимателно и ги разпредели по различните ведомства на отделните министерства, които своевременно бяха изпратили по един представител от своите канцеларии, за да получи приспадащото им се количество пера. Тук трябва да се отбележи, че тържествеността при предаването и приемането постепенно загубваше от своето достолепие, колкото на по-ниско стъпало се извършваше, а получаването на перата от министерските представители се превърна направо в крайно недостойно зрелище на пазарлъци и открито присвояване на ценните отличия.

И понеже работното време на министерствата клонеше към своя край, директорите на различните отдели по най-бърз начин се отправиха към посочените им дворцови преддверия и там наградиха представените за отличие чиновници. И тук, след всички прояви на разюзданост и непочтителност, достойнството на ритуала и на мига отново се извиси до полагаемата му се непостижима висота. Трудно може да се опише всеобщата екзалтация и смирено преклонение, затрогващият влажен блясък в преданите очи на чиновниците, които през целия си живот са напълно чужди на каквото и да било размекване, но в този върховен момент бяха обзети от безкрайно умиление — накратко, ако страната можеше да зърне за миг тези скромни, покъртени и сияещи от радост мъже, щеше с почуда да се запита: „Нима това са нашите чиновници?“. Те приемаха щраусовите пера, като се хвърляха по очи на земята и направо се въргаляха в прахта заради тази проява на най-висша милост. Сетне гладеха перата с ръце в сладострастна тръпка, а някои побързаха да се закълнат, че ще изпълняват службата си още по-доблестно, още по-успешно и още по-безжалостно към себе си и най-вече към своите подчинени.

Хонс гледаше всичко това и съвсем други чувства се бунтуваха в непросветената му душа. Та пред очите му сега стояха верните на фараона данъчни чиновници и той за първи път в живота си ги виждаше да се въргалят така покорно в прахта. Но ето, ветрилоносците донесоха щраусовите пера и ги връчиха на усърдните мъже с най-любезни думи. И докато дворцовите служители с радостни сълзи в очите не намираха думи за достатъчна възхвала на благосклонната съдба, задето бе избавила Негова Светлост от затруднението да не може да награди верните си данъчни чиновници с големи щраусови пера, горчиви сълзи се стичаха по мазолестите длани на Хонс, заслушан в задавеното хриптене на гърдите си.

„Ето — мислеше си той, — това хриптене се дължи на тичането подир камилските птици сред омарата на пустинята. Там ще оставя своето здраве и за мене ще изчезнат и най-малките радости на живота! И за какво всъщност напрягам хриптящите си гърди? За да не намаляват щраусовите пера в съкровищницата на Негова Светлост, та да може да награждава с тях тъкмо онези, които ме обрекоха на такъв безрадостен и нездравословен живот. Излиза, че аз самият награждавам хората, които ме унищожават! О, каква гадост е тази проклета власт! И колкото повече ме измъчват, толкова повече отличия ще получават, заради които аз ще трябва да тичам из пустинята и да руша здравето си. О, каква нелепост! А на пръв поглед всичко изглежда смислено и наред, виж — не цари ли наоколо всеобщо веселие? Единствен аз се оплаквам и дори не чувам гласовете на другите, които също се оплакват — а ние сме толкова много!“

С тези мисли Хонс, мрачен и намръщен, потегли на следния ден обратно с отряда. В сърцето си таеше тежка горчивина, но и тайната на едно студено и приятно ручейче. А то скоро щеше да се превърне в първото стъпало към избавяне от злочестието, в което бе попаднал и което познаваше вече до дъно. И действително стана така, че той повече не трябваше да тича из пустинята, докато му рукне кръв от носа, нито пък да върши нещо под принуда. Защото при завръщането на отряда в каторжническия лагер Хонс вече го нямаше и всички бяха дълбоко убедени, че той вече не е „той“, а само останки от зловещото угощение, което господарят на джунглата си е направил с него в клисурата.

С това става повече от ясно, че погледът, който Хонс бе успял да хвърли в държавните работи, се оказа пагубен за него — до каква степен, тепърва ще узнаем и ще направим необходимите изводи. Впрочем човек може само да се възхищава от мъдростта на нашите управници, че по правило не допускат външни лица да надзъртат в държавните работи. Защото, разберат ли веднъж как стоят нещата, те ще бъдат обхванати от мързел и непокорство. Трудѝ се на тази земя смирено и в благодатно невежество, защото колкото по-малко знаеш, толкова по-добре ще запазиш невинността на сърцето си. Та кажете кой би поел върху себе си отговорността пред всевечните богове, ако посее съмнения в душите, окъпани от блажена простота? И не е ли тъкмо покоят на душата най-важното нещо на този свят, много по-ценно от разглезващото благосъстояние, което прави сърцата злобни, а волята — непокорна?