Йоахим Купш
Книга за Хонс (4)

Втора глава

Цялото време на прилива Хонс прекара в лодката, с която плаваше надолу по реката към областите Хабу и Хану, където вечно шумяха тръстиките. Дърветата цъфнаха за втори път, а тамариндите, фурмите и маслиновите дръвчета поклащаха плодовете си под напора на вятъра. Рибари опъваха мрежите си, а селяни се стичаха под звуците на флейти към светилищата, за да отдадат благодарност на свещената река за плодоносната тиня, с която покриваше техните ниви. Птичи ята летяха насреща му в сиви и сребристи клинове. Над главата му се носеха бели трептящи облаци и тъмни купени, сякаш небето бе оживяло. А от време на време, наредени крило до крило като в някакъв летящ мост, птици прелитаха над реката, чиито брегове погледът не можеше да обхване.

Ала Хонс не забелязваше цялата тази благодат и сърцето му тънеше в печал сред това веселие, което предвещаваше плодородна година.

— Ах! — въздишаше той, полуобезумял от изтощение. — Толкова съм гладен, че ако ми падне, ще открадна. И навярно ще ме хванат и ще ме бият, а пък аз ще бъда принуден отново да крада, защото отново ще бъда гладен. И тогава ще ми окачат примка на шията и ще ме удушат, очите ми ще изскочат от орбитите, и ще ме хвърлят на хиените, защото съм крадец. А през нощта хората ще слушат скимтенето им, понеже като са яли от моето месо и са чупили моите кости, за да изпият мозъка ми, те ще умрат, тъй като целият съм пропит с отрова. С горчива отрова от главата до петите.

Надвечер лодката му премина покрай една разкошна градина. Клоните на дърветата висяха ниско над водата, натегнали от зрели плодове. Хонс се провираше под тях като през тунел, а налетите червеникавокафяви смокини го удряха по жадно душещия нос. И докато той не помръдваше ръцете си, портокали и гроздови чепки се плъзгаха покрай него.

— Ах, ще вдигна ръце, ще разтворя пръстите си — възкликна той. — Може би някой плод ще се задържи в тях! Наистина ще трябва малко да ги свия и може би леко да подръпна, ако клоните са здрави. Но дали клонът посяга към мене, или аз към него, толкова е трудно да се различи. И може би така ще сторя нещо, което иначе ми е трудно да направя — да взема чуждо. Но сърцето ми знае, че искам плодът да остане в ръката ми, и няма да ми прости, дето не съм разтворил навреме пръстите си. Така познанието за злото е страшен враг на човека! А за бедняка е най-добре изобщо да не знае нищо за него!

И докато се бореше със себе си, започна да му се струва, че плодовете над главата му стават все по-сочни и по-сочни, сякаш всеки момент ще се пръснат от зрелост. И както плаваше надолу по реката, един от тях му каза:

— Откъсни ме, не се колебай! Ние сме на тази земя за гладните хора и не принадлежим на друг, освен на гладуващите. Защото гладът е могъщ владетел и неговото войнство не се страхува нито от надзиратели писари, нито от свещеници, нито от управители. А за гладните Негова Светлост фараонът не струва повече от вонливата струйка, която те изпускат, когато са се наяли.

И Хонс се вслуша в този глас, набра плодове и се наяде. И продължи живота си с още тридесет дни. А през месец Тоби водата в каналите спадна, освободи черната подгизнала земя и по нея зашляпаха орачи, обградени от орляци птици. Хълмовете се покриха с нарциси и теменужки — уханен килим в жълто и виолетово. Тогава Хонс стигна с лодката си до областта Хану и се промъкна през тръстиката и камъша до едно необработено поле. Там си построи колиба, научи се да лови птици и риба и започна да обработва своята нива. Но вече бе поумнял и всичко, от което можеше да се лиши, продаваше на един търговец от другия бряг на реката срещу шепа пъстри стъкълца и звънки късчета метал — наистина не сребро или злато, но все пак необходими за разплащания и търговия. Скри ги в една торбичка и нея носеше постоянно на гърдите си.

Така той преживя в мир цели две наводнения и дори понапълня — наистина не много, но все пак достатъчно, за да се закръгли над набедреника му малко коремче, стегнато и здраво на пипане, което не затрудняваше движенията на хълбоците. Понякога той си почиваше вечер край кобилицата на кладенеца под бездействащото ведро, примигваше срещу залязващото слънце и слушаше тихото пукане на тръстиките, чиито яки стъбла се триеха едно о друго. Пред очите му обаче се мяркаше сладостна картина: сребролюспеста риба — белезникава откъм корема и синкава откъм гърба — която лежи на масата му, обградена от венец лук, а в раковината на устата й е пъхната стиска див керевиз. Сварена така, че перките се отделят леко от тялото и освобождават бялото месо. Или пък му се мержелееше дървен шиш с набучено от главата до опашката прасенце, та да може по-удобно да се върти над припукващия огън, така че мазнината му с цвърчене да капе в една паничка и до ноздрите му да достига приятна миризма. Той долавяше уханието на силен пилешки бульон, мътнозеленикав, по чиято повърхност плуваха големи жълтеникави кръгчета мазнина, а също виждаше пъстропери патици да висят на колана му — виждаше ги толкова ясно в мечтите си, че вече посягаше към препеченото пилешко бутче, зачервено и крехко, обвило нежното кокалче така, че не можеш да си опариш пръстите, докато го държиш. Той седеше така на брега и поклащаше мечтателно глава, премляскваше с език и ахкаше. А мислите му ставаха толкова смели, че той безразсъдно пожела да си вземе жена. Тук мечтите му бяха противоречиви — веднъж я виждаше стройна като газела, пъргава и подвижна; друг път — напращяла като нар, тежка и весела, с дълбока бразда между нейните окръглености — тъмна и мамеща, изпълнена със сладост и с радостни тайни. Веднъж си я представяше с кротки биволски очи; друг път — като змийче или пък като сърничка с кадифена кожа. Възможностите бяха толкова много, че му се привиждаха съчетания с най-примамлив вид. Фантазиите изпълваха вечерите и нощите му, но радостта му все повече се помрачаваше от проклятието на трудния избор. В своите мечти Хонс навлизаше все по-дълбоко в неизвестното и вече виждаше своята любима, която щеше да пристигне, сякаш изпратена му от някого (от кого ли?), сякаш присъдена му от някого (за какво ли?) и която щеше да утоли дивите му копнежи.

Така Хонс живееше порочен и разпуснат живот, на който настъпи краят, когато една привечер под розовите облачета над единия ръкав на реката се появи кафяво триъгълно платно — точно на мястото, където водата се сливаше с небето в блестящо светла ивица. Корабът се полюляваше известно време сред сребристите изпарения, но сетне започна да оставя след себе си остър клин върху матовата повърхност на неспокойно раздвижената река.

Хонс седеше край кобилицата на кладенеца, примигваше, търкаше очи и отново гледаше към приближаващото се платно.

— Наистина ли моите мисли са я привлекли? — каза си той. — Нима вече идва? Нима най-сетне боговете ми я изпращат?

Ах, той се лъжеше, лъжеше се жестоко!

Отдалеч видя на борда хора, облечени в бяло, а по-късно разпозна гребците — грамадни, яки мъже с разголени тела — а също и кормчията до мачтата със синя кърпа върху раменете. Ала най-ясно различи една фигура в дълга бяла мантия. Тя стоеше изправена върху носа на кораба с ръка над очите и с разгънат папирус, който стигаше чак до коленете.

Силен страх обзе Хонс, защото познаваше човека, когото виждаше. И ако някога, без нищо да подозира и без нищо да знае, бе посрещнал глупаво данъчния чиновник, сега вече, подозирайки доста неща и знаейки още повече, нямаше никакво желание да го среща, а още по-малко изпитваше нужда да се запознае със съдържанието на неговия свитък. Той бързо попипа гърдите си, за да се увери, че торбичката е на мястото си, изостави всичко, както си бе, и побягна. В страха си правеше такива скокове, че можеха да бъдат измерени само с най-големи мерки. Промъкваше се през плетове и трънаци, прехвърляше ровове, като често едва се залавяше за свличащия се насип на отсрещния бряг. Така тича дни и нощи, докато страхът му се уталожи. Който някога си е имал работа с данъчни чиновници, знае, че това не е преувеличено и че тук и дума не може да става за измислица.