Йоахим Купш
Книга за Хонс (18)

Шестнадесета глава

Така студеният ужас на бездната облъхна Хонс и му попречи да задоволи желанията на съдийката в акациевата горичка. И когато през месец Мисори, по времето на Голямата жега, се завърнаха обратно, той пътуваше с багажа и робите. А съдийката още от своята носилка прати да известят на тръгналия да я посрещне съпруг, че вече е напълно убедена в измамния облик на чужденеца, който за малко не я заблуди, че притежава царска кръв, а за подобно нещо и дума не можело да става.

Когато обаче в някакво село Хонс се наведе над един водоем, за да утоли жаждата си, той зърна зад себе си едно мрачно и учудено лице. Човекът бързо се извърна към селяните, които се дивяха на преминаващия кортеж, и каза:

— Не е ли това данъчният чиновник? Не ни ли каза, че е такъв, когато го намерихме в пустинята да умира от жажда?

— Да! — извикаха неколцина. — Той е! Нали по заповед на старейшините трябваше да го изкъпем и намажем с благовония, макар че по-добре да го бяхме оставили да умре? Как да не го познаваме!

След това човекът се обърна отново към Хонс, а лицето му бе тъй мрачно, както преди, и му каза:

— Значи ти си бил, я виж! — И отмина с привидно безразличие.

Но щом Хонс си тръгна, за да настигне отминалия доста надалеч кортеж, един камък го улучи по рамото и му причини голяма болка. Това много го зачуди и той се извърна, за да разбере каква е работата, но не забеляза на пътя жива душа. Едва тръгна отново, и подире му полетяха говежди изпражнения.

А когато стигна до следващото селце — все още изостанал от групата — говеждите изпражнения се заизсипваха върху него на цели купчини като градушка. И понеже сред тази градушка имаше и по някой друг камък, едър колкото юмрук, а недалеч се виждаше тълпа селяни със сопи, които явно го чакаха, тръпки на ужас побиха Хонс. И той си помисли нещо, което истинските данъчни чиновници в своята наглост, за съжаление, никога не си помислят: „Какво страшно отмъщение може да ги връхлети заради техните безчинства! Да ти замръзне кръвта, само като си го представиш!“. И понеже Хонс притежаваше бистър ум, уплаши се много, толкова се уплаши, че веднага проумя колко безсмислено ще бъде да уверява озверените селяни, че не е истински данъчен чиновник. Думите му щяха да прозвучат като жалък опит да им се измъкне.

— О — изпъшка той, докато прехвърляше крак през плета край пътя, — колко жестоко е всичко! Едва отхапах само късче от забранения плод, и трябва да заплатя така скъпо за целия! Защо ми трябваше да се оставям на заблудата и защо не отхвърлих бълнуванията на моя навярно пламнал от жегата мозък? Исках поне веднъж да ми е добре и си присвоих този образ, в който сега всички безусловно вярват и заради него ме причакват със сопи!

Парче от тухла го улучи в главата и Хонс сам не разбра как хукна в ужас през ливадите, колкото му държаха краката. Но той не бе вече пъргав, както преди, и истинско щастие беше, че на пътя му отново се изпречи едно светилище, в което можеше да се скрие на първо време.

След като си пое дъх, той се огледа и разбра, че отново дължи спасението си на божествения Небесен скитник, в чиято чест бе издигнато светилището. И понеже не искаше да сметне това за случайност, а за поличба и предзнаменование, че провидението го закриля, той се обърна с известна сдържаност към божеството:

— Отправям ти естествено благодарност от напълно изтерзаната си душа, но ако е възможно, не ми пращай на помощ пак цяла армия, в която царят такива груби нрави, че лесно би се стигнало до ново недоразумение. Моля те, дано ти хрумне нещо по-добро! Можеш да сториш това, разбира се, че можеш, погледни ме само колко съм отчаян! От едната страна ме преследват данъчните списъци, а от другата — сопите на селяните, така че сякаш отвсякъде студени ръце се протягат от гроба към мене и както да въртя и суча, отвсякъде ме облъхва леденият ужас на бездната, тъй че у мен секва всяко желание за живот! И ето, аз лежа в прахта, не непременно от преклонение пред теб, а понеже вече не зная какво да правя. Така че, моля те, докажи своето могъщество и ми помогни — навярно за теб е съблазнително да откриеш изход там, където всички пътища са затворени ту от данъчни списъци, ту от селски сопи, тъй че е невъзможно човек да отърве кожата си!

И ето, във въздуха внезапно се чу бучене, изви се силна вихрушка и отнесе покрива на светилището. Някой улови Хонс за косата и го вдигна във въздуха, нещо, което бе крайно болезнено, но навярно не можеше да се избегне, защото по него явно нямаше друго здраво място, където да бъде хванат и запратен на юг с бързината на вятъра. Хонс се носеше над пустеещите поля все по̀ на юг и стигна до града на Добрия бог, където се издигаше кулата на неговия храм в знак, че тук царува и властва единствен той. А когато вихрушката го довлече тук, из нея се чу жален глас:

— Не мога повече!

А друг глас грубо отвърна:

— Тогава го пусни на земята, да не мислиш, че ще го нося сам?

И небесните духове го пуснаха на земята, но понеже продължиха да бушуват и се вият из въздуха, с това намалиха скоростта на падането му и Хонс леко тупна сред тълпа богомолци. А те напираха и се блъскаха и така увлякоха Хонс със себе си в преддверието на храма, а оттам по стълбите към средния двор, където в сребърно корито се плискаше водоскокът на Добрия бог.