Йоахим Купш
Книга за Хонс (12)

Десета глава

— Какво ще кажеш? — обърна се той след това топло и човечно към ефрейтора, който най-безсрамно се бе събул бос и дъвчеше лук. — Не е ли по-добре да се отдалечим от клисурата?

— Както заповядаш! — изсумтя ефрейторът. — Ти си тук командирът, не аз!

— Искам само да кажа, че можем да заобиколим, като минем по хребета и после отново слезем на пътя. Една клисура винаги е пълна с опасности, а мъдростта, майката на военното изкуство, просто ни повелява да използваме обиколната тактика, за да предотвратим възможните пагубни последствия. Не бива да забравяме, че нашият товар е извънредно ценен и нямаме право лекомислено да го излагаме на риск поради безразсъдна смелост, която впрочем лично на мене подхожда повече. Помисли само — ние пренасяме имущество на фараона!

— Добре, тогава да заобиколим — изръмжа ефрейторът и закопча сандалите си. — Щом нещо шумоли в клисурата…

— Но разбери ме правилно! — извика сержантът умоляващо. — Правим го само по тактически съображения! Ти като ефрейтор естествено не разбираш много от тези работи, но аз като щабен сержант сигурно знам повече…

— Добре, добре — промърмори ефрейторът добродушно. — Ако питаш мене, винаги бих предпочел една горе-долу безопасна равнина пред някаква си подозрителна клисура. И то не по тактически съображения, а просто от страх. Затова съм си само ефрейтор.

— Не говори тъй! — извика сержантът, в пристъп на чувство за справедливост и това показа, че наистина притежава по-остър и деликатен ум, отколкото обикновено имат сержантите. — Не се обвинявай в страхливост, която буди само отвращение! Това, което ти наричаш страх, драги мой, е много важен елемент във военното изкуство. Та помисли — аз за малко не станах генерал! Това доста ми е занимавало ума, защото нормалният човек се разтреперва още при мисълта за вероятния враг в клисурата, тъй като е надарен с въображение и е в състояние ясно да си представи какво го очаква. И ако той се разтреперва пред един вероятен враг, как ли ще се тресе, когато го срещне очи в очи! Само тъпакът, грубият и необразован глупак не е в състояние никога и никъде да си представи нищо, така че наистина най-безразсъдно и сляпо решава да се навре в клисурата, където нещо шумоли, или пък да нападне врага, без да размисли, че онзи може да му го върне тъпкано. И така се стига до клане! Противно, крайно противно! А пък войната — а тя е изкуство, от което аз, щабният сержант, разбирам повече от тебе, ефрейтора — е съобразена с качествата на образования човек, надарен с въображение. Такъв човек естествено ще се разтрепери пред лицето на врага. Образованият войник, казвам ти, ще се разтрепери и командването трябва да се съобразява с това. Ето защо една война започва още в мирно време, като вместо естествения страх от врага, на войниците се внушава изкуственият страх от началството. На казармения плац се притъпява тяхното въображение, като им се дава да разберат, че най-страшното нещо, което може да ги сполети, е гневът на началника. Драги приятелю, една армия, чиито бойци са обзети от смъртен страх да не закъснеят за вечерна проверка с една секунда, които в едно незакопчано копче виждат причина за катастрофа, ако се изпречи пред погледа на някой подофицер — такава една армия, изпълнена с ужас от сержантите и офицерите, когато на бойното поле застане пред врага, извършва чудеса от храброст. Страхът от врага, настъпващ срещу тебе, и още по-силният страх от началника, който върви зад гърба ти и ти не можеш да го видиш, но той те вижда отлично — това е чудесно състояние, ако обхване цели полкови редици. Защото, притиснати между две вдъхващи страх сили, войниците получават онова пълно нервно разстройство, което единствено може да изведе тълпата до победа. Сам човек бързо би свършил в безпомощен истеричен плач или по друг безславен начин. Но тъй като войниците са наредени рамо до рамо, никой не позволява на съседа си да се строполи в несвяст на земята, защото мисли, че другият се опитва да изклинчи. Затова се мъчи да го изправи на крака, та да се притисне по-плътно до него, и щом само един от тях направи крачка напред, всички тръгват заедно с него. Така цялата хилядолика паплач се придвижва напред, трепери, крещи от страх и се втурва към неприятеля, като започва да сече наоколо си в безумен ужас. И се извършва великата битка, за която по-късно историята ще възхвалява царете. Тя може да се осъществи единствено с помощта на велико изкуство и, макар да приема различни форми и правила, то си служи най-вече с онова, което ти наричаш страх. Значи ти притежаваш качество, което трябва да бъде причислено към войнишките добродетели. Смелостта, драги мой, както може би ти я разбираш, е нещо направо противоуставно и подлежи на военен съд. Защото такава една дръзка храброст скоро довежда до неуважение на началството. А който не се бои от началника, не струва за нищо — с него не може да се прави история. Впрочем, за да звучи по-хубаво, не трябва да се говори за страх, ами за подчинение и дисциплина. И аз мисля, че едва така му се придава истинска красота и се увенчава това състояние, което ти по глупав и недостоен начин си склонен да причислиш към своите слабости.

Така приказваше сержантът, докато транспортният отряд описваше широка дъга около клисурата, за да слезе отново на пътя, който трябваше да ги отведе в Мемфис пред двореца на фараона. Разбира се, така отрядът изгуби много време и доста се забави. Това нещастие изпълни с дълбока печал цялата страна, двореца и сърцето на нашия владетел, сина на Слънцето, както ще видим по-нататък.