Йоахим Купш
Книга за Хонс (8)

Шеста глава

И понеже Хонс все така вярваше, че тук има някакво недоразумение и че е невъзможно всеблагият Небесен владетел да му е пратил тъкмо това зло, той изпитваше силното желание да поправи грешката. И само със скърцане на зъби понасяше новото си въоръжено положение. Още по пътя към гарнизона в мозъка му, стегнат от шлема като в люпилня, проблесна мисълта, че навярно може да използва за свои цели цялата тази размяна на човешки същества в името на целостта и точната бройка, която бе извършена с него така леко и убедително. Но по време на този марш, а и на многото други, които последваха, той бе принуден отегчено да удря крак, окован в шлем и кожена ризница и обвит в немного приятен облак от човешки изпарения. С ламтяща ярост той наблюдаваше тлъстите пазачи на градските порти и митническите писари, които навсякъде си седяха в сенките на своите къщички и предизвикваха всеобщата народна омраза заради неизмеримата си алчност. С искрена и жадна наслада погледът му обгръщаше тези безгрижни мъже, които се радваха на живота, изтегнати в прохладните беседки; взираше се и в къщичките с малките градинки, с лози и краставици и много, много сенки. И тези безгрижни мъже, които действително бяха и умни, и хитри, дори за миг не подозираха, че Хонс все по-упорито се вкопчва в мисълта при пръв удобен случай да размени с някого от тях своето копие, ризница и шлем, защото навярно и при тази категория хора бройката трябваше да бъде пълна. Той неуморно измъчваше мозъка си, за да открие пътя, по който да превърне намерението си в реалност, но този път отново и отново се оказваше твърде дълъг.

Наред с тези мъчителни часове, терзаещи въображението му, за Хонс настъпваха и по-щастливи дни, изпълнени със сити и благати войнишки радости. В провинцията Фаюм, в областта край езерото Моери, висшите сановници притежаваха огромни владения. Всяка година по време на жътвата тълпи гладуващи селяни нападаха нивята им и неведнъж ги оплячкосваха до зрънце. Така че в края на май — през египетския месец Мисори — няколко полка бяха изтеглени от гарнизоните си и пратени във Фаюм, а там ги разпределиха на малки патрулни отреди из цялата провинция. Естествено жегата бе непоносима и каналите бяха почти напълно пресъхнали, а на дъното им се бе образувала твърда червеникава корица, насечена от дълбоки пукнатини. Но в сенките на овощните градини, където продоволствието бе добро, службата протичаше приятно. А пък и умните управници се стремяха с помощта на богати допълнителни дажби да възпрат войниците от преминаване в редовете на обирниците, които те трябваше да държат на разстояние. Храбрите пазачи от своя страна умножаваха благата си, като се отнасяха приятелски към селяните и си затваряха очите за някои неща. Така Хонс караше службата си доста добре в имението на един прочут заклинател на духове, който бе в съдбовно близки отношения с демоните и от време на време песнопенията му се понасяха над зреещите поля като сити, доволни пчели. Бадемооката Сина обаче, дъщеря на същия този заклинател на духове и изгонител на дяволи, бе на осемнадесет години, имаше жив ум и общуваше само със своята дойка — една нубийка, изпълнена със страх от дяволите. След пристигането на войниците един зъл демон толкова започна да измъчва Сина, че единственото спасение тя видя в това да потърси убежище в караулната колиба на войниците посред тиквената нива.

— Хей, войниче, грабни копието си и покажи храброст! — прошепна тя и трепереща застана пред Хонс, на когото дъхът спря, защото момичето не носеше почти нищо, освен една тънка ризка, и на Хонс страшно му се прииска това „почти“ да изчезне напълно.

— Но защо се страхуваш? — отвърна той с укор, докато размисляше дали да разкопчае ризката, или просто да я издърпа през главата й, а и как да й обясни намеренията си. Но когато узна, че при него са я тласнали демоните, той реши, че е малко побъркана и каза: — Какво ми дрънкаш за демони и зли духове? Та нали живееш в дома на Менес, великия заклинател и магьосник? Подобни неща изобщо не трябва да се случват във вашето семейство!

— Разбира се, че живея там — отвърна тя и го погледна с бадемовите си очи, — но тъкмо това най-много ме плаши! Та кой ще се остави охотно да го прогонят отнякъде, където му е приятно? А колкото по-силно някой се мъчи да прогони дяволите, те толкова повече ще се стремят да му напакостят и ще обикалят дома му, докато го съсипят. А пък щом могъщият Менес пропъжда злите духове, значи е в близки отношения с тях. Но има и нещо друго — той е благочестив жрец, а пък аз, ах, страхувам се, че аз съм голяма грешница, а и много ми се иска да бъда такава. А както знаеш, грехът привлича злия дух, както медът — осата. Тъй че аз съм обградена от цяло гъмжило дяволи, изпълнени с ярост и злоба, задето баща ми ги пропъжда, и те желаят на всяка цена да се вмъкнат в мене. И само как се радват, че нощем не мога да спя и се въртя в леглото. Причината е в злия дух и в моето сладострастно сърце, което го привлича — такава мръсница съм аз и като казвам „мръсница“, да знаеш, че е казано много меко!

Така говореше тя, а Хонс я слушаше и като гледаше тъжната бръчка между веждите й над хубавото смръщено носле си мислеше, че тя има всички основания да се страхува от своето жадно за грях сърце.

— Говориш истина — отвърна той. — Но не каза ли ти самата, че никой не се оставя охотно да го прогонят отнякъде, където му е приятно? Ами какво би станало, ако омаломощиш яростта и злобата на демона, като го пуснеш да влезе в тебе? Защото, както ти вече каза, на него ще му е най-приятно там, дето въпреки всички страхове, го желаят.

— Ах — отвърна тя с искрящи очи, — често съм чувала да говорят така и бих опитала с удоволствие, но се страхувам, че няма да понеса вида му.

— О — отвърна Хонс бързо и я поведе към постелята в ъгъла, — зная изход от това. Ако се свиеш върху завивката и заровиш лице във възглавницата, няма нужда да гледаш какво става с тебе и какво събужда желанието ти за грях.

— Така ли? — прошепна тя задъхано и притисна хубавото си лице към възглавницата, тъй че за Хонс вече не бе трудно да смъкне ризката й.

И като почувства, че й се харесва той да разполага така свободно с нея, както и с възможността, която тя му предлагаше, Хонс си помисли, че такава сладост навярно не броди незабелязано по света. И понеже сигурно много погледи бяха се спирали върху нея и сподиряли съблазънта й, не бе изключено нейните нощни похождения в колибата сред тиквената нива да не бяха останали скрити за нечии очи. Твърде възможно бе тези очи да принадлежаха на някой от градските писари, които — ах! — така приятно се излежаваха пред своите къщички, или пък на някой от помощник-писарите, някой безполезен глупак, който след време също тъй щеше да се излежава приятно. И въпреки насладата от момента Хонс наостряше слух към шумовете пред колибата, та да долови прокрадващи се стъпки, които биха направили щастието му пълно. Защото тогава той би скочил и би изхвръкнал навън, за да улови съперника си за гърлото. Онзи навярно щеше да се опита да обезобрази лицето му с нокти, да го направи неузнаваемо, тъй като този женски начин за саморазправа бе твърде популярен сред писарите. И това щеше да стане най-вече заради примамливата гледка в ъгъла на колибата, тъй като Хонс възнамеряваше да разтвори широко вратата. След това трябваше само своевременно да изчезне и да остави противника си почти немощен, та да го намери караулът и попълни с него намаления състав на отряда, тъй както се бе случило с него, когато на ротата не достигаха хора. И понеже при цялото това протакане тяхното удоволствие се увеличаваше, Сина шепнеше:

— О, колко е хубаво!

С тези думи тя премахна от Хонс и последните останки от загриженост дали при подобна замяна тя няма да бъде прекалено нещастна. Ето защо Хонс като прилежен войник остана на своя пост още някоя и друга нощ и храбро победи всички зли духове, които пълнеха със страх бадемовите очи на момичето. През цялото време обаче нито веднъж не долови да се прокрадват стъпки към колибата, така че когато се уморяваха от ласки, тя заспиваше леко и спокойно в прегръдките му, а навън прошумяваха само тъмните криле на нощните птици.