Йоахим Купш
Книга за Хонс (3)

Първа глава

Когато Хонс заякна дотолкова, че можеше да запряга бика в ралото и да разорава земята, която водите на реката освобождаваха, неговият настойник бе вече стар и вдетинен. Той седеше пред колибата, мляскаше с беззъбата си уста и разливаше по дрехите си пилешката супа, с която Хонс се опитваше да продължи живота му. А когато водите на Нил се надигнаха и стигнаха до средата на най-високото си равнище, а пък нивата, обградена отвсякъде с вода, се превърна в остров, там надойдоха мъже с кораби и, необезпокоявани от нищо, слязоха на брега. Те извадиха свити на руло папируси и сноп пръчки, стовариха на сушата също така много празни кошове и торби. Един от тях в дълга бяла мантия, с гладка, намазана с благовония кожа, се приближи до Хонс, който подкарваше бика към гумното, и го запита:

— Ей, уважаеми, кажи ми какво е това животно?

— Това е бик — отвърна Хонс, на когото въпросът се стори излишен.

— А-а-а, бик! Така, така! А онова нещо там?

— Ако говорите за ралото…

— Аха, значи рало! Добре! А я ми кажи, драги, какво правиш с този бик и с това рало?

— С бика ора, а с ралото… също ора.

— Щом казваш… Но я обясни, как точно ореш с бика и с ралото?

— Запрягам бика в ралото… Но какво ме разпитвате толкова? Всичко ми се вижда страшно глупаво!

— Значи запрягаш бика в ралото! Добре, добре! Е, чуй тогава какво пише тук: „Ако някой, било то роб или свободен гражданин, запрегне бик и оре с него, трябва да даде на фараона една пета от добива и още една пета на свещениците. Така му остава една пета за сеитбата, една пета за него, а последната пета трябва да заплати за бика, понеже — запомни! — две пети от животното се приспадат към данъка. Но за да остане животното при длъжника, та да може да оре с него, той го откупва с още една пета“. Съвсем ясна история, нали? Виждам, че си поработил усърдно тази година. Ето тук фасул, там пшеница, предполагам, че и ленът е окачен красиво на снопчета по стените на колибата ти, както и листата от сенескасия, свързани в добре изсъхнали китки. Върху гумното виждам зърно. Белият памук обаче е сложен в малко повредени кошове. Фурмите, разбира се, както и останалите плодове, все още висят по клоните, за това ще трябва да те упрекна — така ни затрудняваш и забавяш — но се надявам, че всичко останало е в най-добро състояние. В противен случай ще трябва да те накажа — виждаш пръчките, които сме донесли. За съжаление твърде често ни се налага да прибягваме до тях и сърцето ми се къса от мъка пред покварата на хората, задето трябва да им се разраняват гърбовете с нашите тояги.

— Но какво значи това? — промълви със задавен глас Хонс.

— Какво значи, какво значи… — отвърна данъчният писар, защото това бе самият той. — Остави тази грижа на нас!

— Но нивата не е моя!

— Още по-добре! Щом като нивата не е твоя, значи и добивът не е твой. Защо се тревожиш тогава? Виждаш, че истински свободни са само робите — те са облекчени от страха и грижите, понеже не притежават богатство, чиято загуба би им причинила мъки и страдания. Но кажи най-сетне кой е арендаторът на тази нива?

— Старецът, който седи пред колибата — отвърна Хонс колебливо.

— Я виж! — каза писарят. — Винаги ли седи пред колибата? Това ли искаш да кажеш?

— Винаги.

— Без нищо да върши?

— Но погледнете го само, какво да върши? Той дори не може да държи в ръка паницата си със супа! — извика Хонс.

И понеже всички се бяха приближили до стареца, той погали с ръка побелялата му коса и, възнаграден от глуповато благодарствения му поглед, му помогна да поднесе дървената паница към устата си.

— Благодатта на боговете е с теб, а милостта на фараона те озарява — промърмори данъчният чиновник. — Но ще говоря, както повелява моята служба: „Който живее от чужд труд и за него се грижат, плаща на Негова Светлост фараона, а също и на свещениците така, като че сам е вървял подир ралото. А това ще рече: една пета от целия добив дава на фараона и една пета на свещениците, трета пета обаче плаща за помощника. Понеже двете пети на помощника се приспадат за данъка, той го откупва с още една пета“.

— Две пети, три пети! — извика Хонс отчаяно. — Та на света няма толкова много пети, колкото смятате, че ви дължа!

— За подобни случаи наредбата също има свой параграф — отвърна данъчният чиновник благо — и предписва с достойна за уважение мъдрост следното: „Ако данъците превишават дохода на длъжника, оставя му се само най-необходимото за живот и препитание, а именно сечивата и зърното за сеитба. И ако в срок от седем години не изплати дълга си, отнема му се свободата и се изпраща в каторгата на Негова Светлост. Може и да се откупи с пари или ценности“. Но ти сигурно нямаш?

— Откъде мога да имам пари?

— Само не викай „откъде“! Как мога аз да зная? Имам си достатъчно грижи „откъде“ да събера данъците, за да се занимавам и с твоето „откъде“!

С тези думи данъчният чиновник даде знак на хората край брега, а те само това чакаха, спуснаха се към гумното и го ометоха за миг. Откъснаха връзките билки от стените на колибата, а също сноповете коноп. Натовариха корабите с пшеница, детелина и рапица, обрулиха плодовете от клоните на дърветата, извиха вратовете на кокошките, не се отказаха и от яйцата. Така те замъкнаха в корабите си всичко, което добитък, нива, дървета и храсти бяха родили за една година. От уплаха старецът пред колибата изпусна паницата от ръцете си. Макар и отдавна свикнал с грабежи, той все още не бе преживял подобен обир.

А Хонс закрещя:

— Милост, господи, милост! На мене какво остава?

— На тебе ли? — рече данъчният служител и безцеремонно опипа дрехата на Хонс отвън и отвътре, за да провери дали не е твърде скъпа за него. — На тебе? Остава ти волята за живот, драги мой, така че уверен съм, ти ще издържиш и ще ми доставиш удоволствието да си прибера данъците по същия начин и следващата година. И не забравяй, че милостта на Негова Светлост фараона ти е осигурена и тя ще бъде твоята най-могъща закрила. Ако някой крадец посмее да те обере, той обира фараона, така че можеш да спиш напълно спокойно. Твоят живот и твоят покой са в надеждни ръце, запомни!

— Ах! — извика Хонс и заскуба косите си. — Дори за добитъка се грижат повече, та да го запазят от превратностите и неблагополучията на съдбата, макар не заради самия него, а заради млякото и месото му. И аз мисля…

— Мисли каквото искаш! — сряза го данъчният чиновник. — Как може да има хора, които да се сравняват с добитък? Пфуй, каква гадост! Само не сравнявай царството на Негова Светлост с обор, който можеш да омърсиш! А сега, нека боговете ти пратят своята благодат и нека ти донесат по възможност по-богата реколта другата година!

След тези думи данъчният чиновник отплава надолу по реката и ставаше все по-малък и по-малък със своя кораб и отнесените богатства, а на брега останаха самотни три кошчета с жито, три с овес, купчинка детелинови семена, а също и няколко торбички семена от сенескасия. Една квачка и едно петле самотно кълвяха зърната, изпопадали в прахта при пренасянето.

— Ай, ай, ай! — завайка се Хонс. — В тази страна има хора, които съвсем не мога да разбера и с които не искам да живея! По-добре да бях птица в небето или риба във водата! Макар те също да са беззащитни, поне живеят свободно и безгрижно! Каква полза от закрилата на главорези и от загрижеността на крадци да не бъда ограбван от други крадци?

Той седя дълго така и се тюхкаше под залязващото слънце, а през това време бикът лакомо мляскаше и смъкваше листата от храстите, оцелели след грабежа. А когато Хонс се завърна в колибата, за да потърси закрилата на четирите й стени пред нахлуващия нощен хлад видя, че старецът лежи възнак на земята, а душата му е отлетяла.

Тогава Хонс го погреба според старите обичаи в една каменна пещера отвъд реката. После тайно продаде всичко, което не можеше да вземе със себе си, натовари лодката си и в една безлунна нощ, когато откъм селищата долитаха сънливи тъжни песни, потегли сред шумоленето на тръстиките по свещените води на вечния Нил.