Йоахим Купш
Книга за Хонс (11)

Девета глава

Предводителят на транспортния отряд, който потегли след един ден, бе смел щабен сержант, храбрец от главата до петите, ала най-вече в своите приказки.

— Вие, посерковци такива! — говореше той по време на похода, понеже бе дърдорко и не преставаше да забавлява хората си със своите героични дела. — Нищожни създания, какво знаете вие? Вижте ме само. Ако боговете не бяха отредили иначе — защото те са завистливи и подозрителни към великите добродетели и мразят героите! — днес можех да бъда ветрилоносец на генерала или пък капитан, за какъвто всъщност съм роден. По време на последната война срещу тези дрипльовци сирийците знаете ли къде попаднах пред Дамаск? Попаднах в една клисура! Отдясно — скали, отляво — скали, аз наврян помежду им, а пък моите хора зад мене!

— Зад тебе? — изръмжа ефрейторът. — Виж ти!

— Да, зад мене! — потвърди щабният сержант, като се правеше, че не забелязва подигравателните погледи на войниците. — И както си вървя, насреща ми се задават, какво мислите?

— Сто сирийци — каза ефрейторът равнодушно, понеже явно вече бе слушал историята.

— Е, възможно е да са били и двеста. Изтеглям меча си и първият пада, а след него и вторият. Така известно време битката продължи доста весело. Вече се бях покачил много високо, тъй като отзад напираха нови войски и труповете се стелеха един връз друг. И докато се усетя, по планината от трупове съм се изкачил чак до горния край на клисурата и заставам на открито поле, посред строя на сирийците. Щом ме виждат, те хукват да бягат. Но зад тях стоят офицерите и бързо забелязват, че съм сам. Тогава развъртат тоягите, войските се връщат обратно и ме нападат. Отвсякъде, значи, срещу мене настъпват сирийци. Естествено да ги броя не остана време, но трябва да са били някъде към шест полка, заедно с кавалерията. Това, разбира се, ми дойде малко множко. Да бяха един или най-много два полка, по̀ иначе щяха да се развият нещата! Ако моите хора бяха с мен — ама ядец, те си стояха долу в клисурата и се радваха, мръсниците, че сержантът им е в затруднение. Така още известно време нанасям удари около себе си, докато мечът ми се изхабява съвсем и в ръцете ми остава само дръжката. Нанасям удари, ви казвам, и повалям още няколко дузини от тези нехранимайковци, но след това те ме хващат за краката и ме повалят. Аз падам, а цялата паплач — върху мен. Връзват ме и ме оставят да лежа още няколко дни, само че на подобаващо разстояние от себе си, защото в гнева си толкова силно скърцам със зъби, че късчета от тях летят на всички страни и им причиняват ужасни рани. И тогава, приятели, ме надвива умората и аз потъвам в сън — сън, ви казвам, от който се събуждам след не знам колко си седмици. И когато се събуждам, къде мислите, че се намирам?

— Може би в кръчмата — отвърна ефрейторът. — Сигурно каната с вино се е търкулнала на пода и те е събудила.

— В кръчмата ли? Как така в кръчмата? Изглежда, не ме слушаш както трябва, ефрейторе! Зазидан бях от главата до петите сред каменни блокове, дебели по един метър.

— Да, да, не е лошо казано! — изръмжа ефрейторът от удоволствие. — Чудесно го рече! На мен също тъй ми кънти главата, когато съм препил, а помисля ли си за тежестта в краката, получава се съвсем същата картинка, сержанте!

Ала сержантът не обръщаше внимание на недостойните подмятания.

— Та, казвам ви, бях зазидан. И като чувам, че извикват дванайсетия нощен час, помислям само как да се измъкна от този капан. Протягам се, напъвам мускули и понеже хоросанът още не е засъхнал, каменните блокове се разместват и аз се озовавам в гърба на врага. Изкрещявам „Ура, ура!“, а останалото вече знаете.

— Разжалване заради неизпълнение на бойна задача — каза ефрейторът сухо.

— Точно така, заради неизпълнение на задачата, която ни бе възложена в клисурата. Не я свършихме докрай поради затрудненията, които ни създадоха тристате сирийци. Е, няма що, трябва да има ред в армията. Но аз, посерковци такива, трябваше да бъда днес най-малкото полковник или генерал, ако бе отсъдено справедливо!

— А пък аз, главен надзирател на царските рибарници — изсумтя ефрейторът. — А сега внимавай, сержанте, че навлизаме в клисура. Трябва да пратиш някого напред да разузнае обстановката, или пък отново да застанеш пред хората си.

По челото на сержанта се появиха бръчки на загриженост, а гласът му стана по-мек и по-човечен при вида на прохода, който се изпречваше пред отряда.

— Мислиш ли, че има опасност?

— Една клисура трябва предварително да се разузнае — отвърна ефрейторът сухо, слезе от мулето си и се настани удобно в сянката на една скала.

— Хм, хм — промълви щабният сержант и се завъртя неспокойно на седлото си. — Може би някой ще пожелае доброволно да иде на разузнаване?

Войниците стояха равнодушно около него и се правеха, че не чуват.

— Не ти ли се струва, че нещо шумоли в клисурата? — сега щабният сержант попита ефрейтора. — Товарът ви е извънредно ценен и аз не бива нито за миг да го изпускам от очите си. Може би ти ще…

— Ах, какво приказваш! Прати каторжника. Тук гъмжи от диви зверове. И ако чуеш рев в клисурата, ще знаеш какво има в нея и от какво да се пазиш.

— Господарят на джунглата! — промълви щабният сержант, пребледнял. — Да не говорим повече за това. Наистина, най-добре ще е да пратя каторжника, само да не забравя преди това да му взема меха с вода. Така няма да ни избяга и ще се върне обратно.

— Е, виждаш ли, щом трябва да спасяваш кожата си, започват и умни мисли да ти минават през главата.

Хонс бе изслушал геройските подвизи на щабния сержант с половин ухо, но не се превърна цял в слух за онова, което последва. Той не показа особено желание да навлезе сам в мрачната клисура, където можеше да го нападне и разкъса някой звяр, така че действително трябваше да го подтикнат с няколко копийни остриета. А щом копията вече не можеха да го достигнат и зад гърба си усещаше само насочените към него стрели, той тръгна по-бавно и колебливо и навлезе пипнешком в клисурата с твърдото решение след стотина крачки да спре, понеже така или иначе трябваше да измине същия път обратно. Но в клисурата бе приятно хладно, а като проникна още малко навътре, той откри дори ручейче, което се стичаше от една скална пукнатина и се събираше в малко вирче, откъдето можеше да се пие. Хонс си помисли, че тук не е чак толкова лошо, но би станало, ако войниците узнаеха. Много по-добре щеше да бъде, ако те смятаха местността за опасна. Въпросът бе само кой ще им го внуши с потрисащ душата глас и трогателно картинно описание, ако той останеше тук прекалено дълго. Наистина, възможно бе забавянето му да ги наведе на мисълта, че господарят на джунглата си е направил кърваво угощение с него, още повече, ако подкрепеше въображението им с някой сърцераздирателен вик. А той можеше, разбира се, да бъде нададен не само поради действително нещастие. Тогава те без съмнение щяха да побързат да се отдалечат от тази опасна местност — непременно щяха да го сторят — а него, който не познаваше пътя и не бе екипиран за големи преходи, щяха да изоставят. И то без да са сигурни, че изоставят именно него, защото едва ли вече щяха да си го представят иначе, освен като останки от угощението на някой звяр — така че за тях вече нямаше да бъде „той“. Пък и те изобщо нямаше да се мъчат да си го представят, а щяха да гледат как час по-скоро да се махнат. Ето защо — а че се досети бе просто дар от боговете — най-добре беше да запази за себе си тайната на студеното ручейче и да не я превръща глупаво и прибързано в ново стъпало към своята гибел, а да се упражни в търпение и да я използва по възможност при обратния път като стъпало към избавяне от злочестието, което го принуждаваше да живее с хриптящи гърди и кървящ нос. Така че след като се напи до насита и дори загреба с шепа вода, за да освежи тила си, Хонс се върна по пътя. И когато войниците го зърнаха с жадно изпънати вратове, но все пак застанали на прилично разстояние в очакване да чуят за премеждието, което им готви непонятната съдба, Хонс се затича към тях и закрещя с все сили:

— Ах, да знаете само как шумоли вътре, о, богове, как шумоли навсякъде! През цялото време!

— Шумоли навсякъде? — повтори щабният сержант замислено и обходи с поглед лицата на своите войници, чиито очи бяха изскочили от страх. — Нали ви казах веднага, че вътре нещо шумоли? Всичко знаех предварително.

И дълбоко загрижен, той подкара мулето си напред-назад, почесваше се по брадата, мърмореше и нещо обмисляше.