Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (9)

9. Това се е случило много отдавна

Дядото и бабата ги търсеха всеки поотделно и се бяха разделили за по-сигурно. Когато се върнаха от Мияджима и не завариха Наоки в къщи — той сякаш се бе изпарил, решиха, че сигурно се е заиграл някъде наблизо. Юко обаче също изчезна. Ако беше тръгнала заедно с Наоки, бабата нямаше да се безпокои толкова, но сега се разтревожи много, защото Юко се беше измъкнала от къщи сам-самичка.

Дядото тъкмо се бе заловил да приготвя банята, но бабата започна да го подканя и накрая двамата излязоха да търсят децата.

Ала на старите изобщо не им дойде на ум, че Наоки и Юко биха могли да поемат през гората, която започваше зад къщата. Свикнали бяха да смятат, че оттам се отива само към планината, освен това пътят бе труднопроходим, обрасъл с трева, защото оттам никой не минаваше. Обиколиха около рова, отидоха към мястото, където се намираше гробът на княза, не подминаха и градината, и историческия музей, но никъде не ги намериха. Бяха капнали от умора и като решиха, че децата може би са се върнали, свърнаха обратно към дома.

Когато влязоха в къщата, завариха Наоки и Юко в гостната. Децата едвам се държаха на крака.

— Ох, добре, че сте вече тук! Дядо, виж — Юко и Наоки са се върнали!

— Изкарахте ни ума, вие двамата! Къде се бяхте дянали?

Дядото и бабата се отпуснаха редом с децата и въздъхнаха за миг с облекчение, но веднага почнаха пак да им се карат:

— Как сте се измърляли, безобразие! Като че сте чистили комина. Я ни обяснете какво сте правили? — възмущаваше се бабата.

— Страшно сме уморени, умираме от глад! — хленчеше Наоки.

— Стлашно сме умолени, умиламе от глад — не оставаше назад и Юко и аха да заплаче.

Жалбите им обезоръжиха бабата и тя поомекна:

— Добре, добре, ей-сегичка ще ви дам да си хапнете.

И тя се запъти към кухнята. Дядото пък се захвана отново да приготвя ваната. От банята се чу гласът му:

— Хайде, Юко, влизай заедно с мен! Днес ще мием косата.

Юко ревна. Миенето на косата за нея си оставаше най-неприятното нещо на света.

— Нали косата ще мием утле! Днес само дупето. Чуваш ли, дядо, утле косата!

— Какво? Що за сръдни? Нали се разбрахме снощи утре да мием косата, което значи днес — каза баба й.

— Не е вялно, ти каза утле, значи не е днес — препираше се Юко през сълзи.

„Щом е казано веднъж «утре» — утре е и това си е. Няма начин да се превърне в днес!“ — разсъждаваше тя.

Бабата и Наоки бяха уморени до смърт, но странната логика на малката ги накара да избухнат в неудържим смях.

Изведнъж Наоки се сепна. Ами да — по абсолютно същия начин разсъждаваше и столчето!

— Стига сте се смели, стига де!

Юко не можеше да понася някой да й се присмива. Плачеше, препираше се, докато накрая им наду главите.

— Олеле! Как може едно момиченце да прави такива гримаси, така ще заприличаш на маймунка.

— Не е вялно! Няма да стана маймунка, пък на! Да не съм звял! — не падаше по гръб Юко.

Не й минаваше лесно, и това си е.

Такава си бе Юко, откакто я помнеше. По време на оживения обед Наоки наблюдаваше внимателно сестричката си. Да, пораснало е човечето, мислеше си той, гледайки я как бърка с клечките ту в една, ту в друга купичка. Още когато беше малка, Юко го наричаше „батко“.

„Бълзо тук, батко, ела пли Юко“ — викаше го тя и го караше да сяда на едно малко столче и да играе с нея на кукли. Той скоро зарязваше играта и тя започваше да го моли да продължат.

„Олеле, батко, ела да си иглаем!“ — пищеше тя. По онова време още не беше навършила две години. Така сърцераздирателно викаше, че дори котето Ми-чан тичаше да разбере какво става. Идваше, опулило кръгли очички. Затова Наоки бе запомнил тия сценки. Наскоро след това котето умря. Наоки узна за смъртта му, но от Юко скриха истината. Дни наред тя обикаляше из къщата и го викаше! „Писи-писи!“ Ми-чан беше мъничка и често се завираше под старото пиано в дупката, където беше педалът. Юко помнеше този неин навик и току надничаше под пианото, търсейки Ми-чан. И все нареждаше: „Няма я, няма я“… Изведнъж Наоки се намръщи. Стори му се, че отново чува гласа на столчето да повтаря: „Няма я, няма я…“ Може би и онази Ида, която то непрекъснато търси, е умряла също като котето? Ами ако и Юко вземе да умре…

— Не, това е прекалено! — измърмори Наоки и разтърка очи.

Що за муха му е влязла в главата?

Дядото и бабата забелязаха, че внукът им се държи странно и започнаха да го заоглеждат разтревожено.

— Главата ли те боли? Май не си добре, а?

— Я иди по-скоро да си легнеш!

Наоки кимна. Сетне разтърси енергично глава, опитвайки се да пропъди фантазиите, които го преследваха. Но за каквото и да мислеше, каквото и да правеше, в ума му непрекъснато се въртеше столчето. Как да се избави от целия този кошмар?

Баба се върна в стаята и каза:

— Хайде, постелята е готова, върви да спиш!

Беше излязла, без да я усети. Наоки остави клечките за хранене. Точно така — най-добре е да си легне и да обмисли всичко на спокойствие. Чувствуваше се наистина толкова отмалял, че свят му се виеше. Стана послушно и отиде в другата стая. Облече нощното кимоно и се пъхна под юргана.

И тъй, на първо място трябва да помисля за… Наоки сви пръст, като се опитваше да успокои бученето в главата си. Онова столче и Юко са една стока. И за него, и за нея „утре“ означава единствено утре и нищо друго. Каже ли се „вчера“ — това може да бъде само вчера. Водиха Юко в зоологическата градина. Оттогава мина цял месец, а тя все още разправя най-сериозно: „Вчела ходихме в зоологическата гладина!“ Столчето е същата история. То твърди, че дядото и момиченцето Ида са изчезнали вчера, само че точно там е работата да се установи кога е било това вчера? Трябва да направим всичко възможно, за да намерим момиченцето… Чакай, чакай! Наоки се ококори. Я чакай малко! Та нали и да го намерим, то междувременно е станало възрастна жена! Точно така, ако се обясни на столчето, че онова дете вече е пораснало, ще престане да го бърка с Юко. Че то било от просто по-просто!… И как не се сети досега? Наоки се закиска под одеялото. Много време мина, преди да го споходи най-сетне дрямката.

Когато Наоки отвори очи, в стаята беше съвсем тъмно. Единствено от съседната стая проникваше лъч светлина. До слуха му долиташе приглушен разговор. Сред гласовете той различи и нечий непознат. Тъкмо този глас го събуди.

— Толкова хора погинаха! Догде ти очи видят — пожарище, край няма. Огньове горят, не ти трябва ни фенер, ни лампа не ти трябва. Огънят ти осветява път в тъмното, ето какво беше тогава. Навсякъде кости се търкаляха, горят със син пламък. Така, казват, горял фосфорът.

— И аз ги видях огньовете, светеха като факли посред бял ден. Святкат с оранжев пламък ту тук, ту там, местят се, труповете горят, а отвътре блещука фосфорът, синьото пламъче. Така беше, ти казвам.

— В морето ги отнесе водата!

— В морето ли, където ще да е, добре че ги отнесе! Не можеш ги преброи всичките мъртъвци — всичките ги отнесе!… И седемте реки се напълниха догоре с трупове.

Гласът млъкна за миг, чуваше се, как хората оттатък посръбват чай.

— Там, където беше умрял човек, на пода на рогозките оставаше следа — човешка сянка като черна смола. И то не един, не двама… В оня храм само десетки загинаха. Настоятелят разправяше, че и до ден-днешен му са пред очите.

— Мъж ли е, жена ли, не можеш да разбереш. Телата овъглени, наредени едно до друго, по тях пълзят сини огънчета — същински призраци. Като че никога не са били живи хора.

— Нали казват, че Мияджима е остров на боговете, та затуй хората на тоя остров не трябвало да горят. Къде ти, храмът беше пълен с мъртъвци! На камари ги трупаха.

— Как ги извозиха?

— Трупаха ги в трюма на кораба, оня дето караше зеленчуци. Отгоре слагаха капака. Казват, сред труповете имало хора, които били още живи…

Наоки се надигна машинално и открехна паравана — фусума.

— Кога се е случило това?

Тримата — баба, дядо и гостенинът, се втренчиха изненадани в него. Бабата тутакси се окопити, стана и прегърна Наоки.

— Сънувал си нещо, Наоки-чан. Още е среднощ! Много рано си легна, затова си се събудил. Хайде иди да спиш!

— Май си сънувал лош сън — каза дядото и се разсмя.

Ала Наоки не се помръдна.

— Кога е било това — дето сега говорехте за него?

— Ами ти си чул, тъй ли? Ох, каква стана тя!…

Баба притисна Наоки още по-здраво към себе си, като че ли уплашена от нещо.

— Това са отколешни истории, много време е минало оттогава.

Тя го поведе в другата стая. Наоки се подчини и пак си легна.

Разговорът оттатък секна. Ако се съдеше по шума, който долиташе до Наоки, гостенинът стана и се сбогува с домакините. Дядото излезе да го изпрати, а бабата отиде веднага при Наоки и му опипа врата, сетне докосна кръста му.

— Колко си потен!

— Бабо, колко отдавна е било това, за което говорехте?

— Хайде, хайде, успокой се. Като станеш голям, тогава всичко ще ти разкажа, а сега забрави и заспивай!

Дядото се върна от входната врата. Бабата го помоли да й донесе суха кърпа и още едно нощно кимоно. Изтри тялото на Наоки с кърпата и го преоблече в чистото кимоно.

— По-добре ли ти е сега?

— Аха.

Новото кимоно миришеше на току-що колосано и Наоки се поободри. Затвори спокойно очи. Говорели са за нещо, което е станало много, много отдавна. Може би по времето, когато още е имало самураи. Кой знае…