Миоко Мацутани
Историята на говорещото столче (13)

13. Помощницата

Рицуко поведе Юко и Наоки в един храм. Не се знаеше в чест на кое божество е бил издигнат този храм, вече доста занемарен. В двора на храма преживяха три сърни. Те навярно напомниха на Юко за сърните, които беше видяла в Мияджима, защото тя заподскача:

— Сълнички, сълнички!

По-навътре в двора, където преживяха сърните, се виждаше езерце, около което растяха много глицинии, а във водата сновяха шарани. Такава тишина цареше тук, такава красота — нищо чудно, че в тези места бе живял князът. Наоки се наслаждаваше на прекрасната гледка. А ето ги и люлките!

Люлеейки децата на четириместната люлка, Рицуко вярна на дадената дума, започна да разказва:

— След като говорихме с тебе, отидох в библиотеката и взех една дебела книга за историята на нашия град. В нея имаше снимки на разни експонати от историческия музей и представи си — сред тях беше и снимката на оня стол! Под нея пишеше: „Изработено от Мунаката Шинкичиро“. Трудно име, нали?

— Мунаката Шинкичиро… Како, ти знаеш ли нещо за него? Чувала ли си името му?

Рицуко се разсмя.

— Откъде да го зная? Вероятно се е ползвал с доверието на княза и той го е изпратил в Англия да учи занаят така е станал майстор на столове. А когато се върнал в Япония, останал при княза, правел му столове и разни други мебели.

— Дали е още жив?

Рицуко наведе глава замислено.

— Кой знае! Но дори и да е жив, сигурно е на много преклонна възраст. В книгата не пишеше нищо повече за него, тъй че нямам представа каква е била по-нататъшната му съдба.

— Но щом е ходил да учи в Англия, значи не става дума за периода Токугава^[1], нали?

— Така е, сигурно е било по времето на Мейджи^[2]. Може би после е отишъл да живее в Токио, защото и князът… впрочем, искам да кажа потомъкът на княза, нали през Мейджи вече е имало феодали — с една дума, бившият господар се преместил в Токио. Там, дето си играхте тази сутрин, е бил княжеският дворец, него също са го преместили в Токио.

— Излиза, че е тръгнал заедно с княза… Кой знае може и така да е станало…

Наоки се изправи. От рязкото движение люлката силно се залюля и Юко, която до този момент си пееше весела песничка, се уплаши и се хвана с всички сили за страничното желязо.

— Ама че си, батко!… — рече тя и сърдито и сви устнички.

Наоки побърза да седне пак на люлката и я залюля, като се оттласкваше с крака от земята.

Все пак има нещо неясно в цялата история. Да допуснем, че князът, тоест, неговият наследник, е взел майстора със себе си в Токио — нали в такъв случай той щеше да си събере багажа, както се полага, а нямаше да изчезне така внезапно…

— За какво се замисли, Наоки-чан? Какво те тревожи? Много странно се държиш. Няма ли да ми кажеш какво се е случило?

Наоки вдигна очи към Рицуко, която го гледаше строго и изпитателно. Обзе го желание да й разкаже всичко още същата минута. Сигурно щеше да му олекне на душата… Ала той не можеше да издаде тайната. Нима беше възможно някой възрастен да възприеме на сериозно историята на едно столче, което ходи само и говори като човек?

— Нали сега е двайсети век?

— Правилно.

— Не е две хиляди шестстотин и пета година, нали? Не става дума за тази година, а въобще — нали не сме в двайсет и седмия век?

— Разбира се.

Рицуко се разсмя, заинтригувана от въпросите на Наоки.

— Така е, нали? Да ти кажа право, нищо не разбирам!

— Да не би да си прочел някъде, че сега е двайсет и седми век? Или пък някой да се е пошегувал с тебе?

— Никой не ми е казвал, просто… Представи си, че съм видял календар, в който пише такова нещо, тогава? Как може да се обясни?

— Хм…

Рицуко разлюля отново люлката.

— Да не е било телефонен номер? На календарите често пише названието на фирмата, която го е поръчала, и телефонния номер.

— Мисля, че не е.

Рицуко пак се разсмя.

— Докато не видя с очите си, нищо не мога да ти отговоря. Ако календарът беше тук, все щяхме да измислим някакво обяснение.

— Календарът ли?

Наоки сведе колебливо поглед. От ризата с къси ръкави, увита на вързоп, се подаваше крайчето на измърлян картон.

— Я ме погледни в очите! Слушай какво ще ти кажа, Наоки-чан — в човешките отношения най-важното нещо е доверието. Щом си имат доверие, хората си помагат един на друг. Ако ти ми вярваш, ще ти помогна.

— Разбрах — Наоки се усмихна широко и измъкна календара. — Ето го, открих го в една къща, висеше на стената.

— Аха.

— Погледни на коя страница свършва — сигурно последната дата има някакъв особен смисъл? Нали на тия календари всеки ден се откъсва по една страница…

— Ето, че всичко ти е ясно…

— Не ми се подигравай, моля ти се! Аз съвсем се обърках. Виж цифрите — струва ми се, че това не е телефонен номер. Прилича по-скоро на дата. Да, но сега е двайсети век! Нищо не мога да разбера.

— Така-а…

Рицуко смръщи вежди и взе календара.

— Олеле, колко е мръсен! Впрочем, това не е най-важното. Ще се постарая да разбера откога е този календар. Дай ми го за известно време.

След кратко колебание Наоки склони:

— Добре, вземи го — рече той отривисто.

— И няма да казваме на никого, нали?

— Дадено! Който издаде тайната, да му изсъхне езикът!

Като видя как Рицуко и брат й стиснаха съзаклятнически ръце, Юко също протегна ръчичка:

— И Юко-чан иска!

Вярно, та Юко също трябваше да се закълне, че ще пази тайна — нали може да се окаже, че тъкмо тя знае всичко по-добре от когото и да било!

Тримата стиснаха още веднъж ръце.

— Който издаде тайната, да му изсъхне езикът!

В суматохата разлюляха люлката толкова силно, че се развикаха и тримата — и Рицуко, и Наоки, и Юко.

— Ще узная всичко, оставете това на мен — заяви Рицуко.

— И ти ли си в лятна ваканция сега?

Неочакваният въпрос удиви Рицуко и тя отвори широко очи.

— Значи не ходиш на училище?

— Не, не ходя.

— Тогава сигурно работиш?

Лицето на Рицуко изведнъж помрачня.

— Не ми се сърди, сигурно глупави въпроси задавам. Просто ми е чудно, че се занимаваш с нас, обръщаш ни толкова внимание, а нали възрастните все бързат, все нямат време…

— Мързелива съм, затова — отвърна Рицуко, като си върна предишното добро настроение. — Ям, спя и нищо друго не правя. Е, хайде! Юко-чан, довиждане, анкоморочи, ще се видим пак!

— Анколомочи, ще се видим пак! — помаха с ръчичка Юко и се засмя.

Наоки помаха с ръка. Надежден човек е Рицуко, няма съмнение. Страшно е симпатична. Наоки хвана за ръка Юко и тръгна напред, но след малко се обърна. В същия миг се обърна и Рицуко. Наоки размаха мръсната си риза, а Рицуко вдигна нагоре раздърпания календар. Момчето имаше чувството, че живее в това градче, Ханаура, от дълги, дълги години.